Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (42)

Глава първа

В оптимистично настроение обмислях план, който да подреди нещата още по-добре.

Нощите ми бяха доста самотни и нещастни без Утанч. Със сигурност знаех нещо, което щеше да й допадне.

Планирах чудесна, тиха екскурзийка с лов. Бях купил луксозна автоматична пушка „Франчи“ при последното ми идване тук — дванайсеткалиброва, трийсет и два инчова цев, заглушител, триинчови пълнители „Магнум“, затвор за пет патрона. Никога не бях стрелял с нея. Като й се сложат сачми № 00, трийсет и три стотни от инча в диаметър, ставаше страхотна за пойни птички.

Че да стреляш по пойни птички е нелегално в Турция, е неписан закон. Те имат странни приумици. Но през цялата година е разрешен ловът на вълци, рисове и диви прасета. А сезонът сега беше разрешен и за диви котки, лисици, питомни и диви зайци, патици, яребици, бекаси и пъдпъдъци. Номерът е да се правиш, че си на лов за някои от тях, а после да се обърнеш бързо, да застреляш някоя пойна птичка и да кажеш, че ти се е препречила.

Разрешителното ми беше наред.

Големият „Форд“ комби вървеше, макар и малко странно.

Щеше да има искрящи лагерни огньове из дивите места. А къде се вместваше Утанч във всичко това? Като диво момиче от пустинята Каракум тя, разбира се, много ще се възхищава от един мъж, койш може да излезе, да улучи и донесе вкъщи дивеч, докато тя си седи край лaгерния огън. Просто можех да си представя как възхищение грейва в очите й, когато се прибирам натоварен с диви канарчета или нещо такова.

Примитивният инстинкт. В учебниците ми по психология го наричат атавизъм. Всеки е пещерен човек, нищо че Фройд издаде закон срещу това, и примитивните инстинкти го теглят назад като всеки друг звяр или животно. Така че разбирате, че надеждите ми си имаха основанията.

В Турция могат да се ловят и мечки, но дори и да ми изглеждаше привлекателно да замъкна някои мечка в лагера, да стоя до нея и да се бия в гърди какъв велик ловец съм, мечките са коварни, когато стреляш по тях. Само да ги одраскаш и ще си навлечеш белята. Помислих си, че е по-добре да се при държам към това да я впечатля с диви канарчета може би трябваше да застрелям голямо количество, за да стане истинско зрелище.

Така както си го представях, всичко изглеждаше добре обмислено. Бях си заслужил почивката. Апаратът не дава публично медали, така че си помислих, че е по-добре да си закарфича тази екскурзийка като заместител за добре свършена работа. Прекарах два чудесни дни в планове за нея.

Без съмнение Утанч досега вече ми беше простила за малкото момче. Той все още беше в стаята и, както и другият. Но откровено казано, кой го е грижа за едно леко перване по носа? Не можеш вечно да плачеш заради такова нещо.

Проверих чрез Карагьоз. Не, Утанч не беше излизала от стаята си вече два дни. Тоест откакто Силва беше заминал. Ослушах се от външната страна на стената на градината й. Оттам не се чуваше никакъв смях.

Е, добре. Тя наистина трябваше да бъде развеселена.

Написах една бележка. В нея пишеше: „Утанч, обожаемо, красиво същество мое. Каня те на приятно, дълго ловно пътешествие. Аз ще убивам пойни птички, а ти можеш да ги готвиш из дивите места.“ Мислех, че това ще допадне на атавизма й.

Промуших я под вратата.

Аха! Крайчето му изчезна мигновено!

Ослушах се със затаен дъх. След няколко минути чух, че се дръпва металното резе.

Успех! Знаех си, че атавизмът ще се пробуди. Напред към пещерното време! Винаги върши работа.

Топката на бравата защрака.

Вратата се отвори широко.

И внезапно един поток от всичко дамско, което можеш да си представиш, започна да блика през вратата към мен! Обувки! Чаши! Цвете в саксия! Едно огледалце се понесе из въздуха и се разби в отсрещната стена на двора!

Тя стоеше там, ноздрите й се разширяваха, дланите й се свиваха и отваряха, сякаш искаха да се докопат до нечия коса.

Думите й се заредиха с открита злоба:

— Ти, мръсен „бибипец“! Не ти стига да съсипеш завинаги едно красиво момче! Сега, да ти го „биби-пам“, искаш да убиваш ПОЙНИ ПТИЧКИ!

Една малка ръчичка побутна към нея нещо отзад. Беше един стол!

Тя го запрати към мен като топовен изстрел. Столът се разби на трески.

Хванах само крайчето му. Вмъкнах се в стаята Си.

Бях пробудил атавизма, добре. Обаче неподходящия вид!

Добре залостих вратата си. Седнах и се замислих над всичко това.

Колкото и учудващо да изглежда, тя все още бе разстроена заради момченцето. Представяте ли си!

Е, жените са странни. Човек наистина никога не знае. Мислех си, че ще може да го превъзмогне.

Да, ама не беше го превъзмогнала. Първото ми заключение беше правилно.

Тя никога нямаше да ми прости. И всичко заради едно „бибипано“, безполезно, малко момче.

Налегна ме тъга. Всъщност Утанч беше единственото нещо, което беше мотивирало желанието ми за ловно пътешествие.