Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (56)

Глава седма

Напуснахме фасадата от черен оникс и сребърнобял алуминий на сградата на „Октопус“. Минахме през живописния й площад. Пресякохме авенюто на Америките.

Бдителните пазачи ме държаха здраво.

Минахме покрай Градския мюзикхол. Извървяхме една цяла улица, направена на градини, която завършваше с всички флагове на Обединените нации.

Пресякохме Пето авеню, минахме под една бронзова статуя на Атлас, понесъл на гърба си огромен метален скелет на света и се зачудих дали Делбърт Джон Роксентър не се чувства по същия начин. Придвижихме се една пресечка на север, като под минахме катедралата „Св. Патрик“.

Охраната крачеше твърдо от двете ми страни.

Чудех се какво означаваше цялата странна разходка. Дали се опитваха да ме объркат или да ме накарат да се почувствам изгубен? Или може би беше обиколка с гид, за да ми покажат всички сгради, които Роксентър лично притежава? Маймуноподобният спря в един магазин и купи литър козе мляко и кесии пуканки.

Изминахме целия обратен път, пътя, по който предполагах, че бяхме дошли, макар че бях напълни изгубен. Влязохме в едно фоайе, богато украсено с големи стенописи. Минахме през една малка врата, която миг преди това беше празна стена. Бяхме и асансьор.

Качихме се нагоре. Той се отвори. Излязохме.

Прехвърлиха ме на яките телохранители в предната стая, а първоначалната охрана даде на новата оръжието ми и напусна. Горилата остана, като носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.

Мускулестите гардове ме обискираха. Пъхнаха ме през някаква барикада — доста тясна, която минаваше между две картечници, обслужвани от стрелци.

В новата стая ме поеха други пазачи. Обискираха ме. Взеха новите ми документи. После се обадиха по телефона в кабинета на сенатор Туидъл и получиха потвърждение за валидността им.

Пуснаха ме през друга бариера. Предадоха оръжието ми на следващите. Новите гардове взеха серийния номер на оръжието. Освен това стреляха с него в един звукоизолиран бокс. Предадоха по телефон резултатите на някого. На един компютър светна надпис:

„ОРЪЖИЕТО НЕ Е БИЛО ИЗПОЛЗВАНО ЗА УБИВАНЕ НА РЪКОВОДИТЕЛИ НА ДЪРЖАВИ НАПОСЛЕДЪК“.

Пуснаха ме през друга бариера. Новите гардове ме поеха. Обискираха ме. Взеха отпечатъци от пръстите ми и ми направиха моментална снимка. Пъхнаха я в компютъра с Националния криминален индекс на ФБР. Отиде до Вашингтон. Върна се. На екрана пишеше:

„ОЩЕ НЕ СЕ ИЗДИРВА“

Поставиха картата с отпечатъците от пръстите и снимката в машина за нарязване на ивици.

През цялото това време човекът — маймуна вървеше до мен и носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.

Бутнаха ме през някаква бариера към нов екип гардове. Имаше зъболекарски стол. Провериха зъбите ми на рентген за капсули с отрова. Провериха и тялото ми на рентген за някакви имплантирани бомби.

Подадоха ме на следващата стая и на нов екип от телохранители. Те провериха портфейла ми за скрити ножове. Провериха ключовете ми за тайни остриета. Прегледаха на рентген подметките на обувките ми.

Бутнаха ме нататък между две гаубици — трудно положение — и се намерих в една стая, която беше много тъмна с изключение на едно петно светлина и центъра. Встрани имаше някакво бюро. На една табелка пишеше:

Знаех, че съм сред приятели.

Той ме взе под светлината, накара ме да седна на една табуретка. Изследва изпъкналостите на глава ми. Дръпна се назад и кимна.

Горилата ме бутна към една въртяща се врата. Минах през нея. Оказах се в миниатюрна болнична операционна. Двама лекари в синьо-зелени престилки смачкаха цигарите си и надянаха маски.

Свалиха всичките ми дрехи, премериха температурата и кръвното ми налягане. Взеха проби ги слюнката ми и ги поставиха под микроскоп. Взеха кръвна проба и я изследваха.

По-старшият от двамата кимна и другият ме натъпка в нещо като остъклен шкаф. Изглежда пълнеха някакви бутилки.

— Хей — казах на горилата, — необходимо ли е всичко това?

— Слушай — каза той, — щом министър-председателят на Англия може да мине през него, без да протестира, значи и ти можеш!

Те бяха напълнили бутилките си. Натиснаха някакви копчета. Обля ме антисептик.

Излязох. Те хвърлиха дрехите вътре и също ги обляха.

Изправиха ме с дрехите пред един сушоар.

Веднаха след като се облякох, човекът-маймуна посочи следващата врата. Имаше стоманени зъби от двете страни, които очевидно можеха да се затварят мигновено.

Едно момиче седеше с крака върху бюрото и дъвчеше дъвка.

Разтюзнах мис Пийс от снимките по новините. Аха! Значи той използваше личен персонал за приветствените церемонии. Колко мъдро!

Маймуноподобният каза:

— Дотук е изчистен.

Тя свали краката си от бюрото. Отвори едно ниско чекмедже. Беше пълно с редици значки. Бяха огромни. На тях пишеше „Крал“, „Банкер“ и тем подобни в горната част, а под титлата имаше празни места, в която се попълваше името.

— О, „бибип“! — каза госпожица Пийс. — Нямам нито една значка „Нежелан гост“. Не искам той да мисли, че съм неефективна.

— Дай му която и да било — каза горилата. — Това мляко може да се вкисне, а аз вече закъснявам.

Тя взе „Победител в дерби“, но я остави. Взе „Наемен убиец на годината“ и я пусна. Двоумеше се.

— Бибип! Ако не сложа значка на тоя тип, той няма да знае с кого говори!

Обучението на Апарата си казва думата. С бърз Поглед забелязах „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Казах:

— От тези, които имате, това е единствената, която става. Не съм крал.

— Точно така — каза тя, като ме погледна. — Със сигурност не си крал.

— Може ли да побързате? — каза маймуноподобният. — Тия пуканки ще изстинат! Да не искате да си изгубя работата?

Тя грабна личната ми карта и надраска „Инксуич“ на значката с „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Забоде го в ревера ми и в мен.

Какъв човек трябваше да е тоя Роксентър, за да има толкова лоялен и отдаден персонал!

На другата страна на кабинета имаше сводеста черковна врата. Човекът-маймуна ме бутна през нея.

Намирах се в някаква огромна стая. Беше със сводест таван с височина на катедрала. Имаше ниши за светци, а под всеки светец гореше по една оброчна свещ. Всички статуи бяха на Делбърт Джон Роксентър. Имаше едно голямо бюро — по-точно олтар.

Той обаче не си седеше зад бюрото. Беше в златен трон и се взираше в някаква стена, която аз не виждах. Аха, помислих си, Делбърт Джон Роксентър е дълбоко замислен в търсене на разрешения на световните проблеми с могъщия си мозък.

Бутнаха ме навътре в стаята. И тогава разбрах какво гледаше. Беше еднопосочно огледало. От другата му страна имаше съблекалня и гримьорна на хористки. Те сваляха костюмите си и навличаха други, даже още по-разголени. Освен това ходеха до тоалетна.

Делбърт Джон Роксентър усети, че някой е влязъл в кабинета му. Той скочи напред, обърна се и се вторачи. Беше висок мъж над средна възраст с не много коса. Чертите му бяха съвсем в стила на един Роксентър — смесица между политик и гладен ястреб. Но беше трудно да се каже. Цялото осветление в катедралния офис беше червено.

— Не виждаш ли, че правя следобедната си закуска! — изръмжа той към нас.

— Донесох го — каза горилата, като протегна напред пуканките и козето мляко.

— Не биваше да влизаш тук, докато се концентрирам — каза Дълбърт Джон. Тогава видя и мен. Приближи се. Взря се в голямата значка.

— Ти още не си положил клетва — каза той, — но можеш да започнеш да чиракуваш така или иначе.

Той махна с ръка към еднопосочното огледало.

— Просто искам да се уверя, че никое от момичетата не е бременно. Мразя бебета. Ти, разбира се, си чувал за моите програми за абортите и избиването на пеленачета. Трябва да ограничаваме населението. Измет!

Той бързо забрави за мен. Седна и поднови внимателното изследване на вероятната бременност на чористките. Захвана се с козето мляко и пуканките.

Кабинетът очевидно беше успореден с гърба на театър и вероятно се закриваше от височината на театралния балкон. Наистина беше голям. От другата страна на катедралната стая имаше тераса, която гледаше към парковете и фада. Вратите му бяха от Стъкло, вероятно армирано.

Маймуноподобният беше изчезнал.

След известно време Роксентър въздъхна и напипа някакъв бутон отстрани на големия си стол. С бръмчене се затвориха завеси и закриха еднопосочното огледало. Той глътна последните пуканки, а след това пресуши и последните капки от козето Мляко.

— Страхотно нещо! — въздъхна. — Точно то е направило Ганди световен лидер.

Той отново се взря в значката ми.

— Инксуич, а? Добре, Инксуич, какво си направил, за да те повишат до фамилен шпионин? Това е много важен пост, Инксуич. Фамилиите наистина могат да бъдат големи „бибип“.

— Винаги съм бил един от вашите най-предани тайни агенти — казах аз и се възползвах от информацията ни за него. — Аз прикривах пукнатините във вашите връзки с И. Г. Барбен. Освен това прикривах тените връзки с шайката на Фаустино „Ласото“ Наркотичи. За какво е един таен агент, ако не за да прикрива връзки и пукнатини?

Той се заинтересува. Не рискувах много: той имаше стотици хиляди хора, които се потяха за него. Не можеше да се очаква, че познава дори една милионна част от персонала си.

— Преди това — казах аз, — подпомагах при нужда самата фамилия, но никога не съм искал да го споменавам. Даже бях част от състава на погребението и на леля Тиманта.

— Добре, добре — каза той. — Разбирам, че повишението ти е трябвало да стане отдавна.

— Но аз не идвам с празни ръце — казах. — Напоследък служа на вашите интереси като сенатски агент за Комитета по енергийните кризи на сенатор Туйдъл. И когато научих за повишението си, направих всичко възможно да събера всяко парченце информация за най-гнусното мошеничество, което някои може да си представи. Сенатор Туидъл беше напън но вбесен. Когато насочих вниманието му към него, той каза, че това е енергийната криза на века.

— Един от най-добрите ни хора — каза Роксентър — Благонадежден. Винаги се консултира с мен, преди да даде гласа си за нещо! Та каква е тая криза?

— Имам информация за заговор, който цели да въведе нов, евтин източник на енергия на тази пла нета, напълно независимо от вас и който ще бъде тотална конкуренция за вас.

Нищо наистина не беше стигнало до него. Пое ледните ми думи обаче достигнаха.

— За Бога! Инксуич, единствената добра конкуренция е мъртвата конкуренция!

— Амин — казах набожно в съответствие с катедралната атмосфера.

— Имаме хиляди патенти — каза той, — върху средства, които правят горивото по-ефективно. Изкупуваме ги и ги хвърляме в перманентно затворения файл. Защо тази нова разработка не е могла да влезе в съответните канали?

— Тя е по-подла, отколкото всяка друга — отговорих. — Прави горивото евтино като смет. А освен това ще имат монопол върху средството.

— Кой е този изобретател?

— Името е Джером Терънс Уистър.

 

 

— И той не може да бъде купен?

— Абсолютно съм сигурен, че не може.

— И не може да бъде затрит по начина, по който казват, че прапрадядо ми се отървал от Рудолф? В Английския канал, в тъмното?

— Опитахме с това.

Роксентър отиде до бюрото си. Червените лампи правеха лицето му доста зловещо. Той натисна никакъв бутон.

— Бери! Ела тук.

Бутна трона си, така че той се завъртя около оста ги към балкона. Погледна надолу към мен.

— Инксуич — каза той, — докато чакаме Бери, мога и да те посветя във фамилен шпионин. Вдигни дясната си ръка. Повтаряй след мен: Тържествено се заклевам да оползотворявам, подкрепям и поддържам свещени следните фамилни принципи …

Вдигнах дясната си ръка. Какво е още една клетва за един служител в Апарата? Повтарях след него.

— Първо. Конкуренцията задушава системата на свободните начинания. Второ. Светът трябва да продължи да вярва, че докато Д. Дж. Роксентър притежава всичко, няма опасност от деструктивни съперници. Трето. Правителствата трябва да продължават да разбират, че докато постъпват така, както Д. Дж. Гоксентър нареди, ще имат достатъчно конфликти. Четвърто. Банките трябва да продължават да знаят, че докато Д. Дж. Роксентър има изгода, никой друг няма значение. Пето. Ние сме за демокрация дотолкова, доколкото тя не препречва пътя на комунизма. Шесто. Населението трябва да бъде възпитавано в необходимостта от евтаназия, аборти на едро и да е съпричастно към собствения си хуманоцид. Седмо, само това, което е добро за Д. Дж. Роксентър, е добро за всеки. Осмо. Д. Дж. Роксентър е единственият член на фамилията, който има значение. И девето. Не се доверявай на никого. Тук и сега верноподанически се заклевам да се грижа тези принципи да бъдат натъпкани в главата на всеки, така че помогни ми, Роксентър.

Бях повторил всичко.

— Е, това е направено — каза той. — Не мога да се доверя на никой друг да го свърши. Трябва да съм сигурен.

В този момент влезе Бери. През някаква друга врата. Изглеждаше малко измъчен и притеснен.

— Бери — каза Роксентър и седна зад олтарното си бюро, зловещ на червената светлина, — тук Инксуич казва, че някой си е разпасал пояса напоследък, като изобретил евтино гориво. Някога да си чувал за Джером Терънс Уистър?

Фамилният адвокат пребледня като тебешир!

Веднага схванах ситуацията. Бери никога не бешг казал на Роксентър за онзи инцидент! Той си мислеше, че човекът е мъртъв!

Но обучението на Апарата е ловка работа. Казах бързо:

— Не мога да си представя как би могъл господин Бери да е чувал някога за него. Уистър е само един студент-парвеню. — Затворих дясното си око към Бери извън зрителното поле на Роксентър.

Бери стоеше там и ме гледаше като някой адвокат от Уолстрийт, който преценява как се води делото.

— Този Уистър — каза Роксентър, — изглежда е коварна заплаха за обществото. Изобретил евтино гориво и отказал да се продаде. — Обърна се към мен. — Знаеш ли нещо, което не си ми казал?

Усетих, че Бери се напрегна. Казах:

— Той очевидно ще го демонстрира в надбягвания.

— Уф! — каза Роксентър. Поглади брада и се намръщи. После лицето, му просветна и той каза нещо, което, да ме убиеш, не можах да разбера. — Бери! Не казвай за това изобретение на никого. Наеми за този Уистър човек за връзки с обществеността.

— Да, сър — каза Бери.

Може би това не беше достатъчно силно „Да, сър“.

Роксентър стана и се приближи плътно до Бери. Каза:

— Ускорете тая работа! Хванете се с нея и разпитайте подробно! Ускорявайте я, докато я „избибипате“ цялата. Разбрано?

Бях малко разтърсен. Тонът на гласа! Позата! Гдинственото, което липсваше, за да бъде Ломбар, бяха смачканият ревер и „жилото“!

Бери беше още по-измъчен.

— Да, сър.

Това очевидно беше достатъчно високо. Роксентър отстъпи назад. Посочи към мен.

— Инксуич току-що беше посветен във фамилен шпионин. Той е в нелегалност като федерален агент и аз веднага му давам този случай!

Бери ме погледна. Внезапно реши.

— Сигурен съм, че той ще стане чудесен фамилен шпионин — каза той. — Ще бъде удоволствие да работя с него.

Бери си отиде. Аз самият станах да си ходя. Но Роксентър гледаше часовника си.

— Не — каза той. — Ще продължи само няколко минути.

Отиде до балкона и отвори вратите. Тихото бръмчене на движението достигна до катедралообразната стая. Той махна с ръка към великолепните арки.

— Това може да ти се струва много просто и непретенциозно, Инксуич, сега, когато си фамилен шпионин. Но аз съм скромен човек. Не се нуждая от много. Лекарите от фондацията ми тъкмо ми казваха онзи ден колко са доволни, че са ме направили безсмъртен. Толкова е добре за света да има сами един човек, който да го владее завинаги. Просто не биха могли да изплатят данъците по наследството.

Когато ти влезе, видях, че се чудиш защо не съм се оженил за някое от онези момичета. Ти си бил толкова тясно свързан с фамилията — леля Тиманта и всичко останало, — че наистина имаш право да знаеш. За да не се сближиш с някого от „бибипаните“ ми роднини. Не е необходимо да се женя, Инксуич. Тази фондация ме убеждава, че ще живея вечно и не е нужно някакъв „бибип“ син да се прибавя към конкуренцията. Разбираш ли, Инксуич? Така че не се опитвай да бъдеш мил с някой друг член на фамилията. Схващаш ли?

Кимнах, но той не гледаше към мен. Вечерта заливаше града, който той владееше, както и планетата.

Погледна към часовника си. После вдигна поглед. Изражение на екстаз заля лицето му.

— Не чуваш ли музиката от арфа? Това се случва всеки ден по това време. Слушай сега! Слушай внимателно!

Той млъкна. Блаженство къпеше лицето му.

— Ето! Точно навреме! Ето я! Ах, какви красиви думи: „Единият истинен Бог е Делбърт Джон Роксентър“!

Той се извърна и хукна към бюрото си. Върна се, като държеше химикал и лист хартия върху позлатен поднос.

— О, толкова се радвам, че имам още един свидетел! Подпиши това удостоверение, моля.

Аз се подписах, но усетих, че светът се върти около мен.

Звукова халюцинация! Параноична шизофрения! Мегаломания!

Точно като Ломбар! Делбърт Джон Роксентър — още един очевиден ярък лунатик!

Работех за ДВАМА луди мъже!