Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (37)

Глава първа

По някаква причина, вероятно разбираема, исках да видя, че „Бликсо“ си е заминал завинаги. Другите кораби идват и си отиват, но „Бликсо“ очевидно си имаше особен вид товар — лоши новини. Така че, ко гато се събудих след заслужения сън, се захванах с двеста фунта книжа, на които трябваше да се удари печат. Капитан Болц можеше да ги отнесе, слава Богу.

Бяха твърде много, затова направо седнах да ги подпечатвам, без да ги чета. Ръката ми се умори. Как беше успял Боуч само за десет дни да натрупа толкова много хартия за подпечатване? Но, разбира се, за него щяха да се погрижат. След още няколко седмици щяха да му направят цивилно погребение — вероятно ковчегът щеше да мине между две редици чиновници, направили тунел с писалките си, а на надгробния му камък щеше да пише: „Удари печат тук!“.

Опитах се да закрепя идентификационната си платка на стъпалото, но гърбът ми се умори от навеждане да сменям листовете. Забавлявах се с идеята да изляза навън и да намеря някой сляп просяк да подпечатва, но те хленчат толкова много, а напоследък се бях наситил на хленчене.

Свърших към десет вечерта. Намерих една количка и закарах книжата по тунела от моя кабинет до хангара. Двама работници ги натовариха на кораба.

За щастие Болц имаше ужасен махмурлук и не бяха необходими светски разговори. Беше оковал Ту-ту във верига и го бе заключил в една стая за ценности, за която имаше само един ключ. Беше се уверил, В опакованите в кашони топки с опиум са добре вързани, торбите с хероин няма да пропускат или да се търкалят насам-натам, а струпаните сандъци с амфетамин на „И. Г. Барбен“ няма да се разбият при голямо ускорение. Сбогува се с мен разтреперан — разтърсих ръката му твърде силно (толкова се радвах, че си заминаваше) и тръгна към летателната палуба.

Товарната платформа се понесе. Херметическите камери се затръшнаха. „Бликсо“ се надигна в цялата си мършава, очукана щлжина над илюзията за ланински връх и изчезна в тъмнината на нощта. Надявах се, че след шест седмици ще се приземи без затруднения на Волтар и основните ми гроблеми ще бъдат решени.

Изтощен от бъхтенето с подпечатването, се върнах в леглото и се наспах като знаменит праведник.

Беше почти десет на другата сутрин, когато се разбудих напълно отпочинал. Изтягах се над закуската си в стаята, а когато сервитьорът си отиде, реших да се поразходя из парка.

Не очаквах нищо. Настроението ми беше оптимистично. Погледнах от вътрешния двор към късчето небе отгоре и видях, че беше хубав есенен ден.

Портата между вътрешния двор и парка беше затворена. В нея имаше малка вратичка — римляните са били предпазливи хора. Повече по навик, отколкото от страх, погледнах през през нея, преди да отворя портата към парка. Замръзнах!

Седеше си на тревата! Седеше си на тревата и си подхвърляше нещо във въздуха! Седеше си на тревата самият Гунсалмо Силва!

Дръпнах се назад!

Светът около мен се превъртя с главата надолу!

Какво нравеше ТОЙ там? Та нали трябваше да е МЪРТЪВ!

Надникнах предпазливо. Не беше ме видял. Просто си седеше там и си подхвърляше нещо. Но какво точно? Беше около 14 инча дълго, тънко, черно.

Рязана пушка! Мисля, че американските гангстери ги наричат „леопард“. Режат им цевта, режат им и приклада и остава нещо като пистолет. Обаче какъв ужасен пистолет! Двуцевен, 12-калибров, гладкоцевен! Би могъл да ти направи дупка, през която спокойно да скочи куче!

Какво правеше той тук?

Можеше да се направи само едно заключение. Той знае, че съм го надушил и е дошъл тук, за да ме убие!

Зарязах зсякаква мисъл за разходка!

Тихомълком се оттеглих в стаята си.

Затворих и спуснах и двете резета на вратата на спалнята си.

Отворих коридора към кабинета на Фахт и хукнах да тичам, колкото ми държат силите.

Останал без дъх, се втурнах при Фахт.

— Има някакъв мъж в предния ми двор — казах без каквото и да било предисловие.

Фахт бей преглеждаше някакви счетоводни сметки. Уморено вдигна поглед.

— Вероятно е част от бъркотията с американския консул — Видя, че не разбирам. — Стрелбата — поясни той. — Онзи, за когото ти намерихме алиби. Всичко беше много спокойно преди ти да дойдеш.

— Какъв американски консул? — изкрещях му.

— Не знаеш ли за американските консули? Те имат две основни задължения. Едното е да предявяват искания за телата на мъртвите американци. Другото е да защитават живите американци от местното правосъдие и да направят всичко възможно да попаднат в някой чуждестранен затвор, който им е под ръка. И, разбира се, имат и тайното задължение да ръководят ЦРУ.

— Какво става? — изпищях аз.

— Няма смисъл да се правиш, че не разбираш — отвърна той. — Преди два дни имаше стрелба в един от местните хотели. Един мъж на име Джими Каишката Тавилотврат влязъл в някаква стая и бил направен на решето. Друг мъж на име Гунсалмо Силва бил арестуван. Той е по следите ни, Грис. Силва дойде с „Бликсо“ и ти знаеш това. Ти ни нареди да го закараме в онзи хотел и ние го сторихме. Лично той уби Тавилотврат.

— Какво се случи? — запитах умоляващо.

— Полицията арестува този Силва и го хвърли в пандиза. Американският консул в Анкара дойде тук да предяви претенции към тялото и да го изпрати с някой кораб у дома. Силва чу, че американският консул е в града и настоя да го види, като заяви, че е американски гражданин. Ние се изплашихме, че ще задържат Силва и вероятно ще го разпитат, но това не стана. Американският консул удостовери, че Силва е американски поданик и, разбира се, те настояха съдът да го изпрати в затвора на хляб и вода. Но местната полиция каза, че било при самозащита и пуснаха Силва. Не обичат чуждестранна намеса. Консулът ужасно се разгневи заради липсата на международно сътрудничество, но си тръгна със сутрешния самолет с тялото на Тавилотврат. Сега разбираш ли? — Всъщност не го интересуваше. — Ако мъжът на моравата ти отпред е набит, много мускулест, с тъмна коса, тъмни очи и мургава кожа, то това е Гунсалмо Силва. Но всичко е уредено. — Погледна ме с пронизващи очи. — Как така винаги се появяват неприятност там, където си бил и как така винаги се появяваш си закъснение, когато вече всичко е уредено?

Уредено?

— Вси светии, какво имаш предвид с „уредено“? Той седи отпред на моравата с рязана пушка!

— О-О, я стига! — каза Фахт бей. — Подробности, подробности.

Разбрах, че от него няма да получа никаква помощ. Обърнах се да изляза и се кълна, че го чух ли казва под носа си:

— Желая му успех.

Но в този момент бях твърде разтреперан, за ли го взема под внимание.

Минах обратно но целия дълъг, дълъг тунел и се върнах в стаята си.

Хиляди планове започнаха да се надпреварват и да се преплитат в мозъка ми. Заредих наполовина една къса десеткалиброва пушка, но после я оставих. Не можех да пръсна Силва на парчета по цялата предна морава. Щяха да останат доказателства. И освен това, ако си покажех главата навън от дворнста врата, той можеше да стреля пръв!

Не можех да се свивам от страх в стаята си цели дни наред. Трябваше да оправя тая работа.

Седнах и взех лист хартия и химикал. Започнах да записвам всичко, което знаех за Гунсалмо Силва. Това е нещо като последна сламка. От него може да се роди шедьовър.

Първото нещо, което ми хрумна, бе, че не трябва да плащам на Тавилотврат никакви комисионни. Това беше на добрата страна на везните.

Другото беше, че Гунсалмо Силва седи на моравата отпред. То не беше на добрата страна на везните.

Какво всъщност знаех за този гангстер? Работил като телохранител на Свети Джо Корлеоне, но е и този, който е натиснал спусъка при опушкването му. Имал е някаква маловажна информация за служителите на заплата при Мафията, която разпитващият го от Спитеос беше извлякъл от него. Аха. И Нюхът му не е бил особено добър: извикал е американския консул.

Имаше обаче и още нещо. То ми убягваше. Изведнъж загрях. Сега той е хипнообучен в техниките На Апарата! Завършил е това училище! Брей! Той Беше смъртно опасен!

Напсувах Боуч, че бе отложил напечатването на заповедта за екзекуцията му.

Остави нещата в ръцете на Боуч и всичко ще се обърка. Да, ама за Боуч щяха да се погрижат.

Това беше всичко, за което се сетих. Крачех. Вървях напред-назад. Нямаше много място и си пуках пищялките. Хипнообучение! Това е! Знаех си, че ще стигна до нещо изпипано! Точно там, в онази стая, имаше шестнайсет хипношлема. Ако мога да накарам някой пазач да му изстреля една паралитична стреличка от разстояние, ще мога да му нахлузя един шлем и ца му изтрия наученото.

Я да видим сега. Какво знаех за хипнозата? Всъщност никога не я бях разучавал кой знае колко. Исках да съм много сигурен в онова, което върша.

Извадих учебниците си по земна психология. Потърсих темата. Психолозите на Земята използват Хипнозата през цялото време. Те са познавачите.

В учебника пишеше, че хипнозата била известна на повечето примитивни племена и че в древни времена била използвана от шаманите, което доказвало, Че религията не върши работа — психолозите не обичат религията, защото тя е заплаха за техния бизнес. Но хипнозата, продължаваше текстът, била от голяма полза за психолозите. Човек можел да я използва, за да прелъстява момичета. Тъй като това било най-важното й приложение, мислите ми се насочиха в друга посока. Това откри нови перспективи.

Постоянно мислех за Утанч и започнах да се чудя дали евентуално не можех да я хипнотизирам и да я направя разумна, което ще рече да я вкарам в леглото си.

Тогава вниманието ми се съсредоточи върху нещо ужасно. В учебника се казваше, че хипнозата била с много ограничено приложение, защото само около двайсет и два процента от хората били потенциално податливи на хипноза, а останалите не можели да бъдат хипнотизирани. И тъй като психологът имал за цел властта и омарионетването на ВСИЧКИ хора, средството било в немилост.

Беше тъжен удар. Дори ако стана майстор вън въртенето на спирали пред лицето на Утанч или я накарам да гледа в люлеещ се светъл предмет, тя може да се окаже един от седемдесет и осемте процента. А и се съмнявах, че мога да я накарам да стои на едно място толкова дълго.

Но, я чакай! Хипношлемове! Не бях ли попаднал на някаква литература? Отворих килера. Порових в кутията на този, който бях използвал за Ту-ту. Като записвах лентата, просто направих онова, което бях видял да прави Крек. Вероятно имаше още нещо в цялата работа.

Аха! Кратко упътване! Разтворих го.

Хипнозата, пишеше в него, е средство, което може да се прилага при усилване или изтриване на паметта или при заместването на истинска памет с изкуствена. Това вече беше нещо!

Пишеше, че всяка емоция може да бъде потисната или засилена. Аха! Значи мога да заповядам на Утанч да ме обича!

По-нататък пишеше, че примитивната хипноза действа само при осемнайсет процента от подложените на нея. Това беше несъответствие, което ме разтревожи. Земните психолози никога не лъжат. Поне не при статистиката.

Упътването обаче продължаваше. Излизаше, че мозъкът има няколко дължини на вълните. Шлемът покрива две от тях. Първата беше вълната на съня и като се създаде подобна вълна, човек може да постите състояние на транс. Втората вълна беше на мисълта.

Всичко, носено от тази вълна — от записана лента или пряка реч към човека, върху когото е поставен шлем — се приемаше от него като негова собствена мисъл и се задържаше. По този начин хипнозата имаше стопроцентов ефект.

Подложените бяха под пълното въздействие на шлема. С него човек можеше да прави всичко, което се постига с хипноза. Главното му приложение обаче беше при ускорено обучение. Всяко умение или език… Бях овладял езици точно с такъв шлем при Крек…

Потръпнах от ужас, като си спомних изведнъж за кошмарното време, след като Крек ми постави шлем и ми каза, че ще ми стане зле, ако нараня Хелър! Каква агония!

Изпуснах упътването, сякаш от него бълваше огън!

Тези шлемове бяха ОПАСНИ!

Бях наредил Крек да пристигне.

Да предположим, че тя постави друг шлем върху мен! Мисълта беше толкова ужасна, че почти избягах от стаята, за да се отдалеча от шлемовете.

Спрях се навреме. Не трябва да излизам на онази морава!

Накарах се да седна в срещуположната част на стаята. Трябваше да помисля.

Може би трябва да ги унищожа. Можех да си на бавя дезинтегратор от работилниците в хангара. Не, чакай! Тези шлемове са ценни.

Мога да ги използвам, за да прелъстя което момиче си поискам.

Мога да накарам персонала да се кланя и угодничи всеки път, когато се появявам. Мога да накарам Утанч да ме обича и това беше важното.

Ами да. Мога и да изтрия наученото от Гунсалмо Силва, и да го накарам да приеме идеята, че от него имат нужда на Северния полюс.

Под леда.

Не, не трябва да унищожавам тези шлемове. Може би никога няма да успея да се измъкна от тази стая, освен ако не ги използвам. Гунсалмо беше убил Тавилотврат. Обучен от Апарата, може би щеше да сгащи и мен, каквото и да направех.

Очевидно верният отговор беше да го ударя с паралитична стреличка, да му поставя шлем и да го изпратя да копае тунели в леда.

Добре.

Но при никакви обстоятелства не исках да поемам какъвто и да било риск на МЕН да ми бъде поставен шлем от Крек или някой друг!

Събрах толкова кураж, колкото да разгледам един шлем още веднъж. Отпред имаше малка лампичка, която показваше, че е включен.

Я чакай! Тази лампичка не беше част от веригата на мозъчните вълни.

БЛЕСТЯЩА ИДЕЯ!

Мога да излизам от тази стая през двора, да прелъстявам всяко момиче, което поискам, да карам хората да ми се кланят, а Утанч — да ме обича предано!

Без никакъв риск за самия мен!