Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (24)

Глава пета

В непрогледния мрак на втори октомври ние се издигаахме през оптическата илюзия и полетяхме над планетата.

В ушите ми още ехтеше последното предупреждение на пилота убиец: „Следим кораба ви с временен сателит, който бе изстрелян преди три часа. При най-малкия намек, че напускате района на Блито-3, ние излитаме и вие падате, в пламъци. Можем да ви хванем още преди този влекач да набере скорост. А вие не сте въоръжени. Ще ви следим. Не ставай глупак. Не смей да опитваш нищо.“

Затова не изпитах никакво удоволствие от полета. Но и без друго нямаше да ми е приятно. Космическите пътешествие, дори една кратка планетарна разходка, ме изнервят.

Капитан Стаб се движеше през цялото време над тъмната ивица над повърхността. Пътуването щеше да трае седем часа и аз просто трябваше да легна на една койка и да поспя. Но бях прекалено неспокоен.

За разлика от Хелър, аз не съм религиозен. Бях достатъчно вътре в психологията, за да вярвам на всичко, което не е твърда материя. Но в детството ми съм бил изложен на религиозни влияния от страна на по-порядъчните хора около мен и от време на време изпадах в пристъп на молене. Като тази вечер.

Стратегията бе изработена до най-малките подробности. Капитан Стаб ме увери, че няма да ими изненади. Но от това зависеха страшно много неща. Ако изпуснехме Хелър и той започнеше да постига реални успехи в мисията си, можеше напълно да смаже изграденото от Ломбар, да провали и най-съвършено изпипаните планове за Волтар и безвъзратно да спре, без да го съзнава, напредъка на Ломбар към властта над цял Волтар. Разиграваха се огромни залози. Включително и аз имах дял. Почти не смеех да си мисля какво ще правя, като застана начело на целия Апарат. Защото това щеше да е Апарат с много повече власт даже от сега. Едно беше сигурно. Имаше много хора, които щях да наредя незабавно да убият!

Но в тези планове имаше една грешка. И тя седеше някъде долу и ни чакаше да изпрати доклад. Ако този доклад ми даваше кодовата пластина…

Сигурно съм задрямал. Капитан Стаб ме разтърси за рамото.

— Не мисля, че е безопасно да се приземим.

Излязох от кабината и го придружих до предната палуба. Посочи към екраните. Всичко беше включено. Даже металните лещи, които покриваха визьорите с диаметър колкото око, бяха отворени. Пиратите не рискуват.

Бяхме на двеста мили над земята. Беше седем вечерта, но нямаше луна и беше съвсем тъмно.

Ню Йорк беше на около трийсет мили южно от нас, огромен океан от светлини. Виждаха се кацащи и излитащи самолети от летище „Ла Гардия“ и още по-далеч, от международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Самолетите приличаха на светулки. Небостъргачите на Манхатън ясно се очертаваха. Ето и Емпайър Стейт Билдинг! Изи сигурно работеше! Ето и ООН. Някоя от съседните високи сгради беше „Грейшъс Палмз“, където също сигурно работеха.

На североизток, пръснати като малки ярки точици върху кадифе, бяха Бриджпорт, Данбъри, Ню Хейвън и още по-нататък — Хартфорд. Беше кристално ясна нощ.

Точно под нас беше черно като в рог, дупка в светлината.

От таблото пищеше един от приемниците. От графиката му се виждаше, че сигналът идва точно отдолу.

Погледнах Стаб. За мен нямаше нищо обезпокоително. Но той беше опитен пират и знаеше да надушва опасността.

— Гледай — каза той и врътна регулатор, за да пренастрои един от екраните в различен диапазон на спектъра. Натисна бутон и образът се уголеми.

Край пътя бе спряла полицейска кола. Шосето бетонно на изток от нашата посока.

— Капан — каза Стаб.

Изсмях се.

— Те постоянно висят там — казах аз. — Това са хора на шерифа. Заместник-шерифи. Дебнат превишители на скоростта, не нас.

— Сигурен ли си?

— Ако долу е онзи имперски офицер, той навярно ги е накарал да не виждат нищо. Но те и без това няма да видят нищо, понеже ние няма да пускаме пара лизиращия лъч. Казват се Джордж и Ралф.

— По дяволите! — възкликна Стаб. — Откъде знаеш?

— Можем спокойно да се приземим. Няма да за бележат нищо.

— На вашите заповеди — каза Стаб, изразяват обичайния флотски полу-протест.

Понесохме се надолу.

Засякохме радара на подводната база на Ню Хейвън. Само че те нямаше да ни засекат.

Пилотът спря влекача на сто фута над земята в хоризонтално положение. Сканира земята на един 01 екраните.

— Няма ни една остра скала — каза той.

Приземихме се на мястото.

Вторият инженер се изстреля като стрела през въздушния люк. Сканира зоната отдолу за живи същества.

Червена точка.

Беше Хелър!

Приближи се с равномерна походка. Даже не беше дегизиран. Носеше работнически комбинезон, тъмносин. Не си бе сложил бейзболната шапка, даже не беше с онези смъртоносни шпайкове!

Видях, че не е въоръжен. Глупакът си мислеше, че е сред приятели. Посрещнах го на изхода.

Той кимна на мен и на Стаб. Слезе насолу през коридорчето и коленичи. Отключи подовите плочи и хранилището.

— Ако наредиш на екипажа да ми помогне, ще преместим тези неща отвътре. На края на гората чакат две колички.

Стаб ми хвърли поглед и аз кимнах.

За кратко време, с голяма помощ от страна на Хелър, въпреки че се работеше на тъмно, върху едно дебело платнище на танцовата площадка лежаха петнайсет сандъка. Една керосинова лампа пръскаше бледа жълта светлина наоколо и осветяваше остарялата украса за партито, както и волтарианските съндъци. — Къде е сандък номер 5? — попита Хелър. Преди да му отговоря, той се бе запътил към кораба. Пак се спусна в хранилището.

Качи се горе. Започна да отваря други врати в задната част на кораба. Още веднъж претърси всичко.

— Един от сандъците липсва — каза той на Стаб. Стаб повдигна рамене:

— Изобщо не съм ходил в хранилището.

Хелър провери предните кабини и складове. След това слезе от кораба. Отново влезе в къщата. Още веднъж провери номерата и бройката.

Махна ми да го последвам. Веднага се разтревожих. Носех зашеметяваща палка, „Колт Кобра“ на глезена и нож от Отдела на ножовете зад врата, а той очевидно не бе въоръжен. Но не се чувствах спокоен. Обърнах се. Капитан Стаб бе на входа на къщата. Намигна ми. Последвах Хелър.

Беше си запалил огън в кухнята. Нощта бе малко мразовита. Беше почистил всичко. Имаше кухненска маса и няколко стола. Хелър седна в най-далечния край. Аз също седнах, но не свалих ръка от 800-киловолтовия бластер в джоба.