Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (33)

Глава шеста

Съдбата не ме изяде на порции този ден. Беше много либерална. Даже настояваше аз да си изям целия лош късмет, който можех да побера, даже и малко отгоре.

Следобед Карагьоз влезе в спалнята ми. Изглежда винаги, когато има някаква лоша новина, я носи той. Ако новините са добри, изобщо не ми ги казват.

— Отпред на ливадата има един мъж с ужасен вид — каза той.

Станах. Не е възможно в пуловер да се скрие оръжие. Освен това пуловерът ми беше кален. Свалих го и сложих грейка. Пъхнах в джоба „Колт Кобра“. Предпазливо излязох навън. Беше Джими Канавката Тавилотврат. Подхвърляше си една кама.

Извърна към мен набразденото си от шарка лице. Погледна ме с пронизващи черни очи и каза:

— При тебе ли е моят човек?

— Никаква стрелба наоколо! — притесних се аз. Той продължи да си подхвърля камата.

— Никога не използвам огнестрелно оръжие. Защо мислиш, ми викат Канавката?

Огледа се на всички страни, за да види дали някой не подслушва. Не говореше нормално, а звуците сякаш излизаха предимно от ъгъла на устата му.

— Събрал съм тук хората, които ти трябваха — потупа се по джоба. — Като ми покажеш моя човек, аз ти давам тези.

Кандидатите за промяна на външния вид! При положение, че плащаме на местните лекари да работят в болницата и тръбим на целия свят, че лечението е безплатно, този нов доход не само щеше да ни е добре дошъл, но и беше жизнено важен!

— Ела след малко — казах аз.

— Не мърдам оттук, докато не ми докараш Гунсалмо Силва. Имаме още информация за него. Той е теглил куршума на Свети Джо Корлеоне, а му беше бодигард. Той не е честен човек. Много, ама страшно много ни трябва Гунсалмо Силва. Тези имена, които съм събрал, наистина си струват. Но ако не си удържиш на думата, да знаеш, ще си го изкарам на тебе. Имам нужда от практика.

— Не, чакай! Не ме разбираш! Исках само да кажа, че трябва да се обадя по телефона. Но се разправяйте далеч оттук. Ти почакай. Ще изпратя един от моите хора да ти донесат нещо за пиене и …

— Никога не пия по време на работа. За ченгетата нелегално, значи и за мен. Което е така, е така. Обади се по телефона.

— В кой хотел си отседнал?

— В никой. Току-що пристигнах от Истанбул с кола под наем.

— Това исках да знам — казах аз.

Втурнах се в спалнята си и заключих вратата. Обадих се на Фахт бей по вътрешната система на базата.

— Онзи, дълбоко заспалия от „Бликсо“ — казах аз, качи го в кола, която да не може да се идентифицира и да изглежда, че идва от Истанбул. Заведи го в хотел „Сагланмак“. Остави го в стаята най-отгоре на стълбите. Регистрирай го като Джон Смит и кажи на рецепцията, че е пил прекалено много по пътя. Изключи в колата системите за дълбок сън, така че да не разбере къде е бил. Провери да не са останали някакви знаци или апарати по него.

Фахт бей каза, че е разбрал. Но добави:

— Никакви проблеми не трябва да създаваме, офицер Грис. Един бунт ни стига за деня.

Взех едни инфрачервени очила за нощно гледане. Убедих Джими Канавката да седне на една маса в градината. Сервираха му безалкохолно. Той сипа на една котка, която се моташе из градината и после започна да я зяпа. Не беше много добра компания.

— Как е Бейб? — попитах най-после.

— Защо питаш? — каза той.

— Е, стария пламък, все пак.

— Тя каза, че никога не е чувала за теб.

— Не винаги използвам едно и също име — казах аз.

— О.

— Как е Джовани?

— Защо питаш?

Е, не беше точно приятелско бъбрене.

Реших, че съм дал достатъчно време на Фахт бей да се организира. Отидох до колата под наем на Джими Канавката. Казах му накъде да кара.

След няколко минути го накарах да паркира на една задна улица. Отидохме до къщата срещу „Сагланмак“. Тя беше с плосък покрив. Имаше един стар турчин, когото познавахме. Казах му:

— Аз съм инспектор по покривите.

Подадох му банкнота от петстотин лири.

— Не искаме да безпокоим хората и затова не ги предупредихме.

Той ни пусна през задната врата. Покривът бе опасан с парапет. Пролазихме на колене но покрива, скрит от хотел „Сагланмак“ от парапета.

Оттам гледахме право в най-горната стая. Показах на Джими Канавката стълбището, което водеше към външната веранда. Но за негово съжаление, той вече го знаеше.

Макар че вече беше есен, на покрива беше малко горещо. Но изглежда на Джими Канавката това не му правеше впечатление. Той очевидно беше добре трениран в стоене и чакане. Добре обучен отмъстител.

Слънцето залезе. Не говорехме. Излязоха звезди. Това не предизвика никакъв коментар.

Една кола паркира пред хотела. Излязоха трима мъже. Този в средата изглеждаше доста отпуснал. Влязоха в хотела.

След малко лампата в стаята светна.

— А, я гледай! — каза Джими Канавката.

Гунсалмо Силва, който ясно се виждаше през прозореца, бе довлечен през вратата. Беше в безсъзнание.

Двамата мъже му свалиха дрехите. Сложиха го в леглото и го покриха със завивките. Виждахме края на леглото.

Джими Канавката извади нож и пистолет. Толкова се бе съсредоточил в работата си, че трябваше ца му напомня:

— Списъка — казах аз.

Бръкна в джоба си. За всеки случай бях насочил Кобра-та в джоба към него, ако реши да извади нещо друго. Беше списъкът.

— Двеста имена — каза той. — Всичките са стабилни, само чакат да дойдат. Последният в списъка е брат ми в Хобокън. Изпращай комисионните на него. Той е най-изправният човек в семейството — боклукчия. Ако забравиш да платиш, ще се върна за теб при следващото пътуване.

— Честността е най-добрата политика — казах аз. — За мен е удоволствие да работим заедно.

Той кимна.

Слязохме надолу през вратата.

Джими Канавката се насочи към външното стълбище към стаята.

Макар че всички ме познават като страстен почитател на такива зрелища, предпочетох да имам алиби.

Тръгнах по улицата и влязох в един бар. Поръчах си кола. Бях готов да прекарам там половин час в разговор с бармана за времето. Но не стана.

Един изстрел гръмна горе по улицата.

След това още два!

Боже мой, какво използваше Джими? Оръдие?

Останах си на мястото. Чу се полицейска кола. Тичащи стъпки. Гласове и викове.

— Много е шумно тази вечер — казах на бармана.

— Не мога да проумея — каза той. — Та ти беше тук, Султан бей.

— Естествено — казах. Дадох му по-малко бакшиш, за да запомни.

Като приключихме със спора, излязох на улицата. Пред „Сагланмак“ се бе събрала голяма тълпа. На вратата стоеше ченге.

Тръгнах в противоположна посока и се качих на такси. Шофьорът ме свали пред болницата. Влязох.

Бях страшно учуден на видя сестра с бяла престилка на рецепцията. Изглеждаше компетентна, хубава брюнетка. Но беше страшно млада.

— Кого желаете да видите? — професионално запита ря.

За малко да кажа „Прахд“. После се сетих, че му бяхме дали документи на умряло мъжко бебе и че бе „получил образованието си в чужбина“. Как беше името? Не можех да се сетя.

— Новия началник на болницата — казах аз.

— А, доктор Мухамед Ататюрк. Имате ли час? По-добре да ви насоча към дежурния лекар.

— Той ми е приятел — бързо казах.

— Ще струва триста лири — каза тя. — След прегледа ще ви съобщим точната сума. Това е депозит.

— Мислех, че клиниката е безплатна!

— Само за тези, които не могат да платят. Вие изглеждате платежоспособен. Дойдохте с такси. Ако не платите, няма да ви дам час.

— Извикайте го тук, отвън! — казах аз с гробовен глас.

Сигурно е било малко височко. Прахд подаде глава от кабинета си. Каза:

— Всичко е наред, сестра Билдирджин. Това ебизнес среща.

Тя с неохота ме пусна. Като влязохме в офиса му.

Казах:

— Какво, по дяволите, е това?

— Името й означава пъдпъдък. Стори ми се много хубаво — каза Прахд.

— Още една заплата? — попитах аз.

— Ами да, защо не. Тя е дъщеря на най-видния доктор в града. Синът му пристига тук от Истанбул утре сутринта да си довърши стажа при нас. Но от тамошното училището за медицински сестри ще дойдат само още пет сестри.

— Кой е този „дежурен лекар“? — попитах.

— О, това съм аз, когато нямат пари.

Забелязах, че на една странична маса имаше голям поднос с изядена вечеря, която сигурно е била в огромно количество.

— Какво, и в ресторантите ли правиш сметки?

— О, не — каза той. — Вие ми казахте да пестя. Затова само наех двама готвача, трима миячи на чинии, перачка и майстор готвач. Не искат много пари. Само повечко храна, за да я носят вкъщи.

— Виж какво — казах аз, — онова момиче там ще ти краде пациенти и ще ги насочва към баща си. А синът, като дойде…

— О, аз смятам да го обуча в целулогия! — Очите му изведнъж просветнаха. — Офицер Грис, смятам, че мога да прочистя тази област от туберкулоза и трахома! А после и цяла Турция! А после цяла Ма-ла…

— Доктор Битълстифендър! — остро казах аз. — Очевидно в обучението ти са пропуснали курс по финанси. Доктор Гирант Слахб често казваше: „Закъде, но дяволите, е целулогията без пари?“ Ето какво!

— Ама тя се опита да ви вземе такса, нали? — слабо запротестира той.

Седнах.

— Прахд, мисля, че се нуждаеш от основно ориентиране във фактите на живота. Не трябва да търсиш пари от мен, трябва да печелиш пари ЗА мен, млади доктор Прахд.

Видях, че изглежда шокиран.

Умея веднага да се възползвам от такива ситуации.

— За да мога да финансирам ликвидиране на болестите — добавих.

В очите му моментално се появи обожание.

— Значи не съм сгрешил, като поръчах две нови линейки и шофьори за тях.

Божичко!

Нямаше смисъл да се разговаря с него по някои въпроси. Беше прекалено глупав. Извадих списъка на Джими Канавката.

— Тук има двеста имена. В списъка има и телефонни номера. В Париж, Ню Йорк, Лае Вегас и Рио и бог знае още къде. Направи им график да идват тук по двайсетина наведнъж и се заемай с работа!

Взе списъка. Изглеждаше объркан.

— Сега пък какво има?

— Не зная как да използвам тукашните телефони.

Грабнах си листа. Като видя малоумни, веднага ги познавам.

— Аз ще го свърша!

Хванах дръжката на вратата.

— Няма нужда да се връщаш пеша до вилата — викна той: — Моят шофьор ще те откара с колата ми!

И, да го „бибип“, отпред чакаше ново Омни с униформен шофьор, който ми отвори вратата.

— Къде желаете да отидете, Султан бей?

Казах му, че може да върви в който и да е от адовете, в които ходят мюсюлманите, и тръгнах пеша. Ще им покажа на тях!

Разходката ме поохлади. Прахд пилееше реки от пари. Никакви приходи.

Седнах със списъка. Какво да правя с него. Замислих се. Националната агенция за сигурност следи всички международни разговори. Може би не беше разумно да се обаждам оттук. Може ченгетата да проследят гангстерите дотук, даже ЦРУ, което е още ио-лошо. Аз си имах достатъчно разправии с убийци гази вечер.

Да. Написах ясни указания да се използват пратеници и в никакъв случай телефонни обаждания. Написах точно какво да се прави. Закодирах инструкциите, както и списъците. Изтичах но дългия тунел до кабинета на Фахт бей.

— Изпрати това до организацията ни в Ню Йорк. Веднага.

Взе листовете.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш, Султан Пей. В момента около нас се вдига много шум, повече, отколкото можем да понесем. Преди малко в града се стреляше. Току-що ми се обадиха. Къде беше?

— В един бар, пиех кола и мога да го докажа — казах аз.

— Обзалагам се, че можеш — каза той.

Все пак занесе листовете до машината си и ги изпрати.