Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (48)

Глава седма

Самоувереността ми се връщаше след толкова много жестоки удари.

Моят ид^[1] беше смачкан до много ниска степен на егото ми. Точният момент на съживяване беше настъпил с онази велика идея за момченцата.

Първоначалната ми идея беше просто да се излекува момчето и да се възстанови в ново състояние. Но тази банална и лишена от въображение идея бе отстъпила пред яростната атака на истинското Вдъхновение. В момента, в който бях видял онези снимки, целите нацапани с червило, истинският ми гений се беше проявил.

Какъв подарък! Едното момче прилича на Рудолф Валентино, а другото — на Джеймз Кагни! Иместо плоски, безинтересни, двуизмерни фотографии, тя можеше да си има тия двамата и да си ги сложи на етажерката така, както се прави с всяка друга дрънкулка. Човек можеше да им се възхищава ш време на време, да ги почиства от праха и иначе да забрави за тях.

Как ще се възхити тя от мен! И вече ще прави каквото кажа!

Забавянето беше, разбира се, малко рисковано. По при условие, че моят ид преследваше егото ми към нови върховни постижения, това изглеждаше детска играчка.

Планирах всичко внимателно. Невидимият убиец беше част от екипажа на базата — това беше сигурно. Следователно трябваше да постигна голям обхват, така че който и да е той, да знае, че действам.

Където и да ходех, щях да повишавам глас от време на време и да изкрещявам колко усилено действам. Но това можеше да продължи само известно впеме: гърлото ми започваше да преграква.

На другия ден се събудих със страхотен план. Облякох се и направих списък на всички от базата. После преминах към разследване на всеки един от тях.

Конспирацията беше да ги разпитвам но такъв начин, че всеки един да разбере колко съм активен и отдаден на работата си. Знаех, че хората споделят помежду си и мълвата ще се разпространи. Така можех да запълня поне три дни с работа.

Акцията се състоеше в това да разпитвам всеки човек щателно и продължително за отрова. Нямах намерение да тровя Хелър — не разполагах с кодовата пластина — но поне на всички ще стане ясно, че полагам усилия.

Исках да разбера какво знае всеки един за отровите, особено за рядко срещаните, силни и недоловими видове. Не трябваше да казвам кого ще тровя, важното беше този, на когото е възложена задачата да убие мен — а сега и Утанч — да разбере, че наистина се отнасям сериозно към работата си.

Странно, но не получих кой знае колко отговори. Получих много извърнати очи и отдалечаващи се стъпки. И до третия ден насъбрах доста странни погледи върху себе си.

На четвъртия ден вече нямах възможност да продължавам с проекта. Всички бързо се изпаряваха, само да се появях някъде. Освен това започнах да подозирам всичко, което ядях или пиех. Но планът си вършеше работата. Утанч бе все още жива.

Когато дойде петият ден, си дадох сметка, че ако не се правя на усърден, можеха да се появят лоши последствия. Така че ми дойде друга велика идея.

Отидох в тайната стая. Точно по обедно време — така че Фахт бей да не може да ме обвини в прекъсване на жизнено важна работа — сложих крак върху тайната плочка на пода до вратата към тунела и завъртях крак по необходимия начин.

Незабавно, разбира се, алармени сигнали, които не се чуваха в кабинета, но бяха страшно силни и ясни навсякъде другаде, задрънчаха и замигаха из цялата база.

Дадох им време. Когато бях напълно сигурен, че всеки е реагирал, тръгнах спокойно през тунела.

Всички се бяха събрали в центъра, свити зад торби с пясък, а наоколо нервно просветваха оръжейни дула. За малко да ме застрелят.

Обясних им, че това е просто тренировка. Казах, че наоколо стават някои много важни неща, че трябва да се погрижа за един „определен човек“ и че ще отсъствам няколко седмици.

Моментални радостни възгласи!

С огромна сила! Някои от тях дори истерични! Даже размахваха кепетата си и крещяха, крещяха от радост.

Не бях си дал сметка, че съм толкова популярен. Много затрогващо наистина. Докара ме до сълзи.

Най-важното от всичко бе, че спечелих време. Сега вече мога да направя нужната подготовка, за да се погрижа за Хелър веднъж завинаги, без да бъда наръган в гърба междувременно.

Прегледах няколко паспорта. Избрах един от Уединената арабска лига. Паспортът ще ми даде ипломатически статут, ще пропусне багажа ми непроверен и ще ми позволи да си назнача какъвто антураж поискам. Тъй като се изискваше пътуване до Истанбул, което направих много скоростно, отидоха два дни. Крайният срок почти свършваше и трябваше да бързам.

Сетих се, че ще ми трябват скрити микрофони. Имаше много такива от „Очите и ушите на Спърк“ сред волтарианските материали, така че хукнах към болницата.

Прахд беше долу в подземието, а аз не исках да бъда завлечен в някой безсмислен разговор за излекуването на всички болести по света и разбиването на капиталистическата система, така че реших да търся сам. Складовите помещения не бяха готови и материалите все още бяха струпани в отделенията. Намерих ключове и започнах. Никога не сте виждали толкова много кутии, струпани така, че да не мо-еш да се добереш до нищо.

Макар че материалите на Спърк със сигурност бяха там, успях да намеря само една малка кутия, която беше достъпна, без да се вдигат разни неща.

В нея имаше сгъваем телескоп. Изглежда с него можеше да се вижда през стени. Очевидно използваше отдалечена твърда стена за разширение на прел ната си леща. Като оползотворяваше разстоянието между молекулите, той можеше да получава вълни за образ и звук през твърди неща. Човек трябваше да е поне на хиляда стъпки от твърдото тяло. А-ха! Това е, което ми трябва! Можех да го използвам, за да гледам в апартамента на Хелър! Без никакви смущения! Знаех, че наблизо има покриви. Това беше начин да го наблюдавам какво прави в стаите си и къде крие разни неща! Взех го.

Имаше и общ микрофон, който улавяше звук. Беше с размерите на прашинка. Вероятно можех да го вградя в стаята на Утанч. Взех го.

Самата мисъл, че трябва да вдигам нещо, ме изтощаваше, така че излязох оттам.

Сега, пари.

Открил съм, че когато някой пътува, парите са много необходими. Ако плановете ми се развиваха добре, парите щяха да са ми от голяма полза.

Отидох в ъгъла на тайната ми стая при сандъците, маркирани със знак за радиация. Всъщност не бях проверил златото си. Още вдигане.

Кюлче по кюлче го подредих. Пробвах всяко с нокътя на палеца си, дори със зъби. Хубаво и меко. Красиво злато. Осемнайсет чудесни 25-килограмови кюлчета! Лежеше си там искрящо.

Неочаквано усетих, че ми е непоносимо да се разделя с което и да е от тях! Ще намеря други начини да финансирам пътуването си! С благоговение сложих всичките настрана.

Тръгнах по тунела, за да видя Фахт бей. Обясних му колко наложително беше това пътуване и че можеше и щеше да се окаже много скъпо.

Фахт бей седеше зад бюрото си и държеше главата си в ръце. Колкото и упорито да опитвах, не успях да го накарам да се изръси с ни един долар. Успях обаче да получа някакво смутолевяне, че ливанеца бил в болницата.

Е, време беше да си разкрием картите с този ливанец! Той беше помогнал да се разруши банковият бизнес в Бейрут, а сега разрушаваше и моя!

Той беше в подземието!

Имаше един малък кабинет точно встрани от главния вход — с големи резета, а през стените минаваха телени мрежи — нещо ново! Там и с взрив не можеше да се влезе! Лабиринт от армирано стъкло, през който се вкарват нещата, голяма кошница с макара за тежки предмети. Трябваше да влезеш в кошницата и да викаш през стъкления лабиринт, за да се свържеш с касиера! Помислих си, че сигурно е почерпил опит от ливанското въстание!

— Искам малко пари! — изкрещях през лабиринта.

Той не помръдна, видът му беше убийствен. Светложълт, без коса и само с два-три останали зъба.

— Няма пари!

Върху бюрото му, най-отпред, където ги беше броил, имаше купчини, купчини нари! Никога не съм пиждал толкова много пари накуп. Американски долари, британски лири. Дори няколко диаманта!

— Пристигнали са някакви гангстери! — изкрещях към него. — Виждам доказателството!

Той хвърли малко празни счетоводни листове върху купчините.

— Само десет засега!

— Бяха двеста в онзи списък! — провикнах се през лабиринта аз.

— Имат си график, разпределени са за доста време напред. Някои от тях трябваше да ограбят банки, преди да пристигнат!

— Но десет — извиках през лабиринта, — трябва да означава, че сте събрали един милион досега! Цената беше 100 000 щатски долара.

— Това място струва един милион! — озъби се той през лабиринта. — Още не сме започнали да покриваме текущите разходи!

Чух нещо вдясно и вляво от себе си. Вдигнах поглед. Две дула на автоматични пушки се показваха от оръдейни кули с дистанционно управление. Сочеха право към мен. Ливанецът беше сложил пръста си върху някакъв бутон, който очевидно управляваше оръдията.

Тръгнах си.

Седнах отвън в разнебитения голям „Форд“. Каква отявлена несправедливост. Печелех купища пари за базата! Бях им осигурил още сто и деветдесет гангстера! Очертаваха се деветнайсет милиони щатски долара в близките седмици или месеци, а и вече имаха цял милион!

А-ха! Строителна компания „Мудлик“!

Тръгнах с огромна скорост към офиса им. Казах на управителя им да се бръкне.

— Те имат ли пари? — попита той.

— Могат да ви платят в брой на секундата за първата работа!

Той замина с голяма скорост към болницата.

Върна се.

Подаде ми четвърт милион!

Пъхнах ги обезумял в една кесия. Голяма. Беше само половината от онова, което ми дължаха, но му бяха платили само наполовина.

Стиснахме ръце сияещи.

Подкарах към къщи.