Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (5)

Глава първа

Отначало помислих, че Хелър и онзи бивш военноморски Бум-бум просто се занимават с новия си начин да ходят на училище.

„Командният пункт“ в Емпайър Юнивърсити като че ли беше читалнята в централната библиотека. Очевидно Хелър бе овладял каталожната система, както и компютрите — те бяха съвсем елементарни. Преглеждаше картичките в каталога. Действаше прекалено бързо, за да мога и аз да ги чета, така че не знаех какво търси и предполагах, че верен на обещанието си към Бейб Корлеоне, търси някоя книга но предметите.

Бум-бум седеше до него и четеше нещо. От време на време имитираше пистолет с ръката си и повтаряше тихичко „бум“, за да не пречи на останалите. Понякога казваше „бум-бум!“.

Нещо събуди любопитството на Хелър и аз се постарах да разбера какво. Бум-бум четеше някаква книга с комикси и аз се изненадах, че имаха цяла полица с такива книги. Но понеже не видях „Бъгс Бъни“, изгубих интерес.

Хелър бе натрупал цял куп книги. Бяха с една и съща подвързия, красиво оформени. Заглавието беше „Пътешествията на Хаклуйт“, а с по-ситни, ед-новремешни букви, пишеше: „По-значими навигационни плавания, пътешествия и открития на английската нация. 1589“. Хелър се зае да ги погълне с много по-голяма скорост от обикновено, сякаш търсеше нещо определено. Ту прелистваше бързо, ту поспираше.

Спрях кадъра, за да видя какво привлича вниманието му. Странни неща. Едва ли е възможно да имат връзка със заниманията му в колежа. „… и така понесохме загуба от петнайсет души, които се бяха приближили до брега и слязоха на сушата.“ И още: „… местните изневиделица ни нападнаха и изгубихме боцмана…“ Неща от този род.

Бум-бум се наведе към Хелър и прошепна:

— Преди малко ме попита какво чета. Добре де, а ти какво четеш?

— Чета, че всеки, който се опитва да се приземи тук, бива нападан от местните — каза Хелър.

— Така е — каза Бум-бум и се върна към комиксите.

Но Хелър май се заинтересува от нещо друго. Пак спрях кадъра, за да видя какво е. „… и местните казаха, че златните им огърлици идвали от някаква мина на три левга навътре в гората…“ И още: „… в планините на този нос казваха, че имало огромни купища руди…“ И „… та ние поехме нагоре но реката и там намерихме моряка от друг кораб, който мислехме за изяден и се зарадвахме да го намерим, но той не искаше да си тръгне, преди да изкопае златната мина, която била нагоре по реката…“

Бяха описани страшно много различни „пътешествия“ до Северна Америка и Хелър четеше, ли четеше разни неща за хора, които са умрели толкова отдавна, че и костите им са изгнили. Но той редовно върши смахнати неща. Не можеш да предвидиш какъв ще е следващия му ход. Непредсказуем е. Но трябваше да опитам. Собственият ми живот можеше да зависи от това дали ще успея да предугадя какво ще направи. Чудех се дали не смята да практикува канибализъм. Или може би крои планове да отвлече от болницата мис Симънс, преподавателката му по Удоволствие от природата и негова пречка номер едно, и да я пусне да плава в малка лодка. Най-накрая Хелър каза:

— Ще стоиш ли на пост?

Бум-бум кимна.

— Ще ида на разузнаване. Връщам се след няколко часа.

Хелър си върна книгите.

Излезе и отиде при информационното табло. Търсеше нещо. Един студент залепи обява:

— Какво е „НЛО“? — попита Хелър.

— Неидентифицирани летящи обекти — каза студентът. — Летящи чинии. Извънземни.

— И протестирате срещу тях? — попита Хелър, застанал нащрек.

— Не, не. Протестираме срещу това, че правителството държи това в тайна.

— Ти виждал ли си ги? — попита Хелър.

— До този момент са били забелязани трийсет хиляди НЛО — отвърна стдентът.

— Трябва да внимават повече — каза Хелър.

— Ти си „бибипски“^[1] прав, така е — каза студентът. — Ако правителството не престане да крие информацията, ще организираме протестна демонстрация. Не ни пука от специалните полицейски части. Най-добре ела на събранието. След три седмици е. Долу институциите!

— Ще дойда — каза Хелър.

Продължи да преглежда обявите и съобщенията. Най-накрая намери едно наскоро залепено:

Удоволствие от природата

Заниманията на групата до края на семестъра ще се водят от господин Удлис.

Изменения в програмата няма.

Значи това е търсил. Отиде в една телефонна кабина и толкова бързо прелисти указателя, че нищо не разбрах. След това тръгна към подлеза на метрото.

Пак кръшка!

Качи се на един влак и с рев се понесе към центъра на града. Много скоро с потракване се насочи към асансьора на голяма сграда. Хрумна ми, че е обул друг чифт шпайкове! Огледалото на асансьора показа, че е с тенис екип и с неизменната си червена бейзболна шапка. А бях забелязал, че шапката за него е нещо като част от работна униформа. Спря пред врата с надпис „Геологически проучвания“ и „Правителство на Съединените Щати“. Влезе.

Зад бюрото седеше служител.

— Търся златни мини — каза Хелър.

— Всички търсим — каза служителят.

— Проучвам златните мини по крайбрежието на Ню Инглънд — каза Хелър.

— О, по дяволите, сигурно си почитател на стария капитан Дъган — каза служителят. — Капитане! — той посочи с ръка. — Иди ей там и го събуди. Ще ти мели на главата часове наред.

Хелър влезе. Един възрастен човек подреждаше карти. Хелър му каза какво търси.

— Аха — каза старецът. — На времето написах книга за колониалните рудни находища. Така и никой не я прочете. Издателят ми изпрати една сметка. Седни.

Капитан Дъган, като държавен служител, имаше много свободно време и започна да разказва на Хелър историята на своя живот. Бил изследовател, но го пенсионирали по възраст и продължил да работи тук. Хелър чу куп истории за Седемте града на Чибола, за изгубените мини и битките с индианците, след това излязоха и Хелър го покани на обяд, по време на който му бе разказано най-подробно за Аляска, Клондайк и четирдесет и девета година. Освен че разказите бяха за злато, което винаги буди интерес, не виждах какво можеше да се научи от тях. Но Хелър седеше и слушаше със зяпнала уста.

Цели три часа плюс обяд и доникъде не бяха стигнали!

Най-накрая капитан Дъган се умори да разказва и премина по същество.

— Ето какво търсиш, млади човече — каза той и започна да се бори с едно голямо чекмедже. — Това са копия на карти, които се намират в националните архиви във Вашингтон.

Копията не бяха добри, а оригиналите навярно са били толкова стари и оцапани, че сигурно и те не се четяха.

Капитан Дъган разгърна няколко.

— Това са колониални проучвания. Виждаш ли тук? Тази горната е правена от самия Джордж Вашингтон. Мащабът не е много достоверен, защото първите компании за карти са се опитвали да убедят краля, че има по-малко, отколкото му се е искало, по все пак се разбира.

Хелър ги разглеждаше с око-микроскоп. Откри една с надпис „Кънектикът“.

— Ей — внезапно каза той, — тук има един поток, който се казва „Златна мина“! Влива се в Атлантическия. Ето тук — само на двайсет-трийсет мили североизточно от тук!

— Така е — каза капитанът. — Трябва да е някакво местно име.

— Мога ли да видя сегашните карти на този район?

Капитан Дъган ги донесе.

— Виж ти, виж ти — каза той. — Има го и на новата карта. Виж, има даже някакви обозначения за изкопаеми. О, да. Знам го това място. Изгубена мина. Така и не са я открили. Спомням си, че преди четирдесет години някой се опитваше да прокарва там граници. Вероятно там никога не е имало мина. Искали са да привлекат колонисти или нещо такова. Виж сега тука — доста на североизток от тук, почти по средата на щата, има истинска мина — край Портланд, Кънектикът. Кариерата Стриклънд. Много скални хрътки се навъртат там. Ходят и в Роксбъри, Бранчвил, Ист Хемптън и Олд Мистик долу на брега. Копаят скъпоценни камъни, слюди и други такива. В Кънектикът е пълно с подобни неща. Иди с кола до Уест-честър и се качи на пътя за Ню Инглънд — това е магистрала 95 и можеш да се пробваш. Кънектикът е страшно хубав по това време на годината. Ще ми се да не бях вързан за този „бибипски“ офис! Е, скоро се пенсионирам и ще ме пуснат от килията.

Хелър купи няколко карти, съдържащи и най-малките подробности. Купи и двайсет екземпляра от книгата на капитан Дъган — с автографи! И старецът направо светна.

Като си тръгна, спря на още едно място — магазин за цветя. Поръча всеки ден да изпращат на мис Симънс в болницата букет красиви цветя.

Слезе в метрото и след малко пак седеше в централната библиотека. Буб-бум се върна от поредната обиколка за събиране и залагане на нови касетофони — измамния начин на Хелър да посещава занятия.

— Нещо ново? — попита Хелър.

— Нищо — каза Бум-бум. — Страхотно е да ходиш в колеж.

И пак се върна към книжката с комиксите.

Но на мен след този ден ми се зави свят. Хелър бе намислил нещо ново. Усещах го. Бях истински потиснат. Не знаех какво ще ми поднесе този път. Кроеше нещо. Бях сигурен, че не е на добро.

Но истински се разстроих едва по-късно. Около полунощ се прибрах в спалнята си. На възглавницата ми лежеше картичка!

Никой не би могъл да влезе в тази стая!

Но картичката беше там!

Беше адресирана до мен, с разкривен почерк:

СОЛТАН ГРИС, КАЗАХА МИ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ДА ТИ НАПОМНЯМ, ЧЕ КРАЙ ТЕБ ИМА НЕПОЗНАТ СЪС ЗАПОВЕД ДА ТЕ ДОВЪРШИ, АКО ОПЛЕСКАШ НЕЩАТА. ХИСТ ПРЕДОСТАВИ ИЗБОРА НА ТОЗИ ЧОВЕК. НОЖ? ПИСТОЛЕТ? АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА? А МОЖЕ БИ ОТРОВА В ХРАНАТА? НЯМАШ ДРУГ ИЗБОР, ОСВЕН ДА НЕ Я ОПЛЕСКВАШ. ТАКА ЧЕ, ГРИС, НЕ Я ОПЛЕСКВАЙ.

И отдолу нарисувана кама. Единственият подпис.

Кой беше това? Някой от турската прислуга? Някой в Афийон? Някой от базата? Съмнявах се във всички.

Не мигнах.