Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (34)

Глава седма

Но съдбата не бе престанала да ме налага. Като се обърнах да тръгвам, Фахт бей каза:

— В килиите имаш още един затворник. Капитан Холц ми се обади от един публичен дом в Истанбул днес следобед и каза, че имал заповед да върне затворника обратно на Волтар. Пита дали имаме още един чифт окови.

Ту-ту! О, небеса, никога ли няма да се свършат тези неприятни задължения!

— Добре — нетърпеливо казах. — Ще ида да го разпитам сега.

Излязох. Нямах кола, затова тръгнах пеша и хладната вечер към бараките на археологическите работници. Обадих се на дежурния офицер и влязох ме в хангара.

Пред килията офицерът от стражата попита:

— Искаш ли да остана? Доведоха го във вериги. Сигурно е доста буен.

Реших по възможност да се покажа силен и твърд.

— Мога да се оправя с него — казах. — Въоръжен съм.

Офицерът отключи вратата на килията и се отдалечи.

Включих осветителните платки на килията. Ту-ту се събуди, видя ме и започна да реве. Видът му не приличаше на нищо.

— Шест ужасни седмици в ужасен кораб с ужасен екипаж, всеки се мъчеше да се добере до мен — каза той. — А сега и ти!

Сълзите се стичаха по хубавото му лице.

Ударих му шамар. Мразя хомосексуалисти. От тях ми се обръщат червата. Самата мисъл мъж да прави любов с мъж ме кара да позеленея!

— Имам две пощенски картички — казах аз. — Една за теб и една за Одур. Ако не ги пуснете при пристигане, майките ви автоматично загиват.

Сълзите станаха реки.

— Така че, ако искаш тези картички да продължават по магическата поща — казах аз, — ще престанеш да хленчиш и ще кажеш всичко — ясно и разбираемо.

Помоли ме за разрешение да иде до тоалетна.

В килиите няма много лично пространство. Накара ме да се обърна с гръб.

Най-сетне се успокои и седна на каменната пейка което значеше, че издаваше дълги, покъртителни хлинания.

Сега, като се поуспокои, аз казах:

— Искам да знам всичко, което е казал и направил лорд Ендоу откак тръгнах. Започни да ми разказваш!

— Успях да пристигна там едва на десетия ден, откак ти замина — проплака той.

— Никакви оправдания. Започвай!

— Още като ме видя, той каза: „О, окъпи мой!“ И после: „Панталонът ти изглежда малко тесен. Ела в банята ми, за да мога…“

— Не, не, не! — разгневих се. Мразя педита. Мъж да се люби с мъж, направо настръхвам! — Искам да ми кажеш съществените неща! Важната информация!

— О. Важните неща. Каза, че съм много по-красив от неговия ординарец и незабавно го върна обратно във Флота. И че аз наистина съм прекрасен! Една нощ Ендоу каза, че…

— Ту-ту — казах аз с възможно най-смразяващ Глас. — Искам политическа информация. Политическа, не хомосексуална!

Пак започна да плаче и аз трябваше да му ударя шамар.

Най-сетне, притиснал гърдите му с коляно и приковал го към каменната пейка, със зашеметяващ пистолет опрян на гърлото му, аз го принудих да говори това, което ми трябваше.

Изглежда, че Ломбар, чрез Ендоу, вече е успял да пристрасти няколко от Великия съвет към метедрин и морфин — „лекарство против ревматизма“. Всички лекари в Дворцовия град пробутвали наркотици и успехът бил очакван скоро.

С още няколко шамара получих още информация. Ломбар чул за така наречения „Акт на Харисън“, одобрен от Щатския Конгрес през 1914 година по земно време, отнасящ се за регулиране на наркотиците и оказвал натиск на Великия Конгрес да го гласува, така че всеки, с изключение на Ломбар, който разпространява наркотици и нарушава неговия монопол, веднага да попада в затвора. Отглеждането на макове на коя да е планета от Волтарианската конфедерация ще се наказва с конфискация на земята, на маковете, с тежки глоби и доживотен затвор. Синтетичното производство на „шпора“ или какъвто и да било друг наркотик ще носи смъртно наказание. Ще има само едно разрешително за всякакви видове наркотици, и то ще бъде на Ломбар.

Много умно. Точно както бяха направили И. Г. Барбен и Роксентър. Ломбар много добре бешеизу чил опита на примитивните.

Това беше почти всичко, което Ту-ту знаеше по въпроса за Великия съвет.

Пуснах го. Тъкмо посягах да му подам картичките, когато ме обзе внезапно подозрение. Имаше някакво мазно изражение, като всичките хомо. Мразя обратните. Не можеш да им имаш доверие.

Извадих картичките. И после така си сложих ръцете върху тях, сякаш се готвех да ги скъсам.

— Не! — изкрещя Ту-ту.

— Знаеш още — казах.

Той лудо мислеше. После каза:

— Всичко, за което мога да се сетя, не се отнася нито за Великия съвет, нито за Ендоу. Само за Боуч.

Аха. Отстъпва. Напрегнах ръце.

— Не, не — изкрещя той. — Ще ти кажа! Точно в деня след като замина, видях Боуч да си седи в офиса. Смееше се сам на себе си. И каза нещо.

Велики боже! Боуч да се смее! Този стар глупак, главният счетоводител, никога през живота си не се с мсеше. Сигурно става въпрос за нещо ужасно!

— Какво каза?

— Не разбрах смисъла. Но се отнасяше до теб. Боуч каза на себе си: „Фалшификация. Я гледай ти, я гледай ти. Фалшификации! Грис ще го екзекутират за това!“

Изстинах. Какво бе изровил Боуч?

Единствената фалшификация, за която моментално екзекутираха, беше да подправиш подписа на императора!

И изведнъж се сетих. Онези двама тъни „бибип“ фалшификатори от Отдел 451 са проговорили!

Казали са на Боуч за двата документа, с които принудих графиня Крек да убеди Хелър да замине По-бързо.

Да! Можеха да ме екзекутират!

Боуч фанатично преследваше отмъщение и бе на път да го постигне.

Какво мога да направя?

Онези два документа, само в един екземпляр, бяха на тялото на графиня Крек.

Смъртоносната графиня Крек, която не позволяваше на никой да се приближи до нея! Която убиваше, ако някой, освен Хелър, посегне към нея. Главата ми се завъртя.

Трябваше ми време да мисля.

Прибрах картичките обратно в джоба.

Ту-ту изписка от ужас.

Излязох от килията. Офицерът от стражата чакаше. Каза:

— Дяволите да го вземат. Какви ли не звуци съм чувал през службата си, но онзи там… Нищо чудно, че го докараха във вериги.

Казах:

— Заключете го пак, но да е готов за тръгване.

Тръгнах по тунела към стаята си. Досега съдбата само си играеше с мен и накрая ми стовари брадвата!

Какво можех да направя?