Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (19)

Глава шеста

Хелър пак си заключи къщата, но постави нова ключалка на външната врата. Масивна. Значи не бе научил кой знае колко от часовете по шпионаж. Чисто новата ключалка веднага привлича вниманието с лъскавия метал.

Скочи в колата и без да бърза, излезе отново на главния път. С умерена скорост се върна в града. Пак мина край полицейския капан. Хората на шерифа бяха полузаспали.

Хелър влезе в ресторант. Не беше лош. В чакалнята имаше телефонна кабина. Влезе в нея. Набра един номер. Отговори му Изи.

— Целта постигната — каза Хелър. — Шестица е!

Боже господи, започнал е да говори на жаргон.

Прочете много бързо данните, които бе записал в съда, даде името на агента по недвижими имоти и добави:

— Няма да вземе участие в сделката, но му изпрати комисионна.

— Добре — каза Изи. — Някакъв фирмен статут, както планирахме?

— Ще има — каза Хелър. — „Уголемена Източно Азиатска Взаимно Просперираща Сфера“ ООД, Майсабонго. Номерът ми е… — и той го продиктува.

След това излезе от кабината и седна на една маса. Дойде сервитьорка.

— Боя се, че е малко рано за обяд. Пълнените скариди още не са готови.

— Добре — каза Хелър. — Пет хамбургера и пет Севън-ап.

Очаквах, че черното лице ще му докара неприятности. Но това беше Ню Инглънд. Момичето донесе един хамбургер и едно Севън-ап. Хелър го изяде и изпи безалкохолното.

Момичето донесе следващата порция — един хамбургер, едно Севън-ап. Правеха един по един. Хубаво място.

Хелър си взе вестник и го прочете.

Всички сандвичи и газирани бяха погълнати и Хелър си подслади накрая с шоколадова торта.

Телефонът в кабината иззвъня. Хелър стана и вдигна слушаалката.

Гласът на Изи:

— Джон Смит от много години е във федерален затвор. Получил е доживотна присъда за това, че не с дал подкуп на Дж. Едгар Хувър. Любовницата му е останала да живее там поради сантиментални причини, но миналата година е починала. Смит е имал намерение да дава мястото под наем заради данъците, защото е нямало как да ги плаща. Току-що му се обадих по телефона и той много се зарадва. А също и пазачът, защото смята да продаде на Смит нова килия. Твое е.

— Благодаря ти — каза Хелър.

— Господин Джет — каза Изи, — моля те, не се забърквай в никакви неприятности. Кънектикът е много диво място. Може още да има и индианци.

— Благодаря за предупреждението — каза Хелър.

Плати си сметката с щедър бакшиш, излезе и скочи в таксито. Пак тръгна на север, по същата магистрала.

И после, въпреки всички предупреждения на Изи, Хелър пришпори таксито с осемдесет мили в час.

Направо полетя по пътя!

И точно преди да мине през полицаите, започна да кара на зиг-заг!

А пред самата полицейска кола свърна от пътя, вдигна облак прах, върна се на пътя, полетя към другата страна и пак се върна.

След това намали на четирдесет!

Смахнат глупак!

Колата на шерифа изскочи от капана като риба на сухо. Пуснаха сирената.

Тя започна да вие по пътя след него.

Хелър караше така, колкото само да спазва някаква дистанция. Но за мен беше ясно, че с това такси и без друго не може да надмине по скорост полицейската кола. Беше пригодено за резки маневри, не за високи скорости.

Преследвачите почти го бяха настигнали. Хелър рязко даде наляво и излезе в страничната ивица.

Тръгна по същата пътека.

Старата кола подскачаше, поднасяше и залиташе. Стрелваше се край дърветата. Помиташе треви и плевели. Караше към старата къща. Нима Хелър имаше намерение да се укрепи там и да стреля? Какво беше намислил?

От време на време поглеждаше в огледалото и виждаше полицейската кола. Тя се справяше много трудно. Хелър намали.

Показа се малката горичка, която криеше сградата.

Отзад с рев и вой се приближаваше полицейската кола. Десет ярда до най-близките дървета, открита местност и Хелър спря! Излезе! Подхвърли нещо навито на предната седалка. Нагласи си мустака.

Излезе от колата и застана с лице към нея, с разкрачени крака.

Вдигна ръце и се облегна на покрива на колата за опора. Зае класическата поза за обиск.

С последен подскок полицейската кола закова зад таксито. Воят на сирената заглъхна с последни издихание.

От двете седалки изскочи по един заместник-шериф, с извадени оръжия. Спряха.

Предпазливо се огледаха наоколо. Единият се приближи до Хелър и започна да го обискира. Веднага напипа нещо твърдо. Разтвори сакото на Хелър. Измъкна нещо. Заместник-шерифът стъпи встрани и попадна в полезрението на Хелър.

Държеше онзи златен дамаскин „Лама 45“!

— Ралф! — викна заместникът. — Боже мой, погледни тази бижутерия!

— Какво, по дяволите, е това? — каза другият и се приближи.

— Това е „бибип“ пистолет с диамантено покритие, ето какво е!

— Дай да видя, Джордж. Прилича на едновремешните гангстерски играчки.

— Не, това не е никакъв „Колт 45“, Ралф.

— Напротив, точно такъв е. Просто са го гравирали или нещо такова.

— Не-е, виж тук. На тази хубава картинка пише, че е от Майсабонго.

Джордж се обърна към Хелър:

— Ей, негър. Какво, по дяволите, е това оръжие?

— Мен не говори красив английски — каза Хелър с писклив глас. — Английски не мой роден език.

Ралф каза:

— Той е някакъв чужденец.

Джордж каза:

— Ей, негър. Имаш ли разрешително за това нещо?

— Виж на седалка — каза Хелър.

Джордж се наведе в таксито. Очевидно намери свитъка, който Хелър беше оставил. Но продължи да стои наведен и да го оглежда. Мърмореше нещо.

Джордж отстъпи:

— Какво става, Ралф. Нищичко не разбирам.

Приближи се до партньора си.

— Може най-добре вие обади се на красиво радио — каза Хелър. — Провери регистрационен номер.

Джордж каза:

— О, да.

Мина отзад на колата, записа си нещо и после, вземайки документите със себе си, се върна до полицейската кола и се наведе. Ралф беше нащрек, хванал в една ръка „Лама“-та и в другата своя „Колт 357 Магнум“, насочен към Хелър.

Не можах да чуя разговора по радиото, защото бяха оставили колата запалена, а Джордж бе седнал вътре. Изведнъж се подаде навън, все още държеше микрофона.

— Ралф, колата прилича ли ти на чуждестранна лимузина?

Ралф бутна назад каубойската си шапка с дулото на „Лама“-та и се премести да огледа по-добре старото такси.

— Да, Джордж. Изглежда достатъчно стара, за да не е американска.

Джордж пак потъна в полицейската кола. Отново се подаде, с микрофона в ръка. Беше изпъклил очи.

— Без „бибип“?

Наведе се вътре и окачи микрофона на мястото му. Върна се при тях с документите.

— Виж, Ралф, според тези документи това е Ранг-танго Блоуа, република Майсабонго, консул за щата Кънектикът. Номерата са дипломатически. Диспечерът провери във Вашингтон. Този негър има дипломатически имбумитет.

— Това пък какво е? — попита Ралф.

— Диспечерът каза, че от Вашингтон казали, че не можеш да го пипнеш с пръст. Може да прави каквото си иска. Не можем да го арестуваме, без значение какво извърши.

— Боже! Дипломатически имбумитет? Сигурно значи, че може да вдигне всичко във въздуха, а ние трябва да седим с вързани ръце.

— Боя се, че да — каза Джордж.

— О, „бибип“! — каза Ралф. — Не можем даже да конфискуваме това оръжие, така ли?

— Боя се, че не — каза Джордж. — Върни му го. Може даже да ни застреля и думичка не можем да му кажем!

Хелър си взе оръжието от Ралф, на когото изобщо не му се даваше.

— Цяло това място — каза той — сега вече собственост република Майсабонго. Вие не в Съединени Щати сега. Вие седи в Майсабонго.

— Божичко — каза Ралф. — Тези „бибипнати“ чужденци ни купуват „бибипската“ страна!

— Боя се, че да — каза Джордж.

— Виж какво, негър — каза Ралф. — Видяхме те, че си мина край нас мирно и сникойно два пъти. За какво, по дяволите, реши изведнъж да караш така?

— Проверка — каза Хелър. — Иска види дали вие добри ченге, хубави ченге. Вие много добре справили, моля.

Бръкна в портфейла си и извади две стодоларови банкноти. Даде по една на двамата.

— Всеки месец, вие всеки получава една.

— Шефът мина ли теста? — попита Джордж. — Той ми е чичо.

Хелър извади още две стодоларови банкноти.

— Той добър човек. Двойно минал тест. Получава толкоз всеки месец.

Прибраха банкнотите в портфейлите си.

— Боже мой — каза Ралф. — Даже не можем да го арестуваме за подкуп на полицай! Този имбумитет има и добри страни!

— Ей — каза Джордж, — също като в старите времена, за които дядо ми разправяше. Когатото контрабандистите са притежавали това място, плащали са си редовно и не са могли с пръст да ги бутнат.

— Не, не, не — каза Хелър с пискливия си глас. — Не подкуп! Моля вдигай лява ръка. Майсабонго прави всичко с лява ръка. Сега казва след мен: „Аз сега работи хонорар почасово…“

И двамата заместници повториха.

— „… заместник шериф във флота Майсабонго… и така обещава… ако види нещо странно случва се… и ако види непознат минава аз гръмна глава.“

Повториха го ясно дума по дума.

Хелър бръкна в джоба си и извади три златни звезди, на които нямаше нищо. Връчи по една на двамата заместници. После даде на Джордж третата.

— Ти каже чичо шеф той закълне също. Ето този значка.

— Ей! — каза Ралф. — В крайна сметка, това е законно! Личи си, че не е стопроцентов негър. Има сини очи!

— Още нещо — каза Хелър. — Аз наеме бели инженер. Той има бледа коса. Той също има дипломатически имбумитет, затова ако го види тук, няма проблем.

И им връчи своя паспортна снимка.

Те я погледнаха с голяма сериозност. Джордж му я върна задно с документите. Любезно вдигна шапка.

— Можеш да разчиташ на нас да светим маслото на всеки, който пожелаеш — обеща той. Ралф вдигна шапка. Качиха се в полицейската кола и потеглиха.

Изведнъж осъзнах с шок какво бе направил този ужасен „бибип“ Хелър. Беше подкупил местната власт! Сега вече никой друг не можеше да припари до това място!

На мястото, което щеше да използва за гараж, старицата щеше да стреля с пушка. Край къщата заместник-шерифите също щяха да стрелят на месо.

Колко съвършено ужасно от страна на Хелър!

Няма да можем да припарим до ни едно от местата и да го саботираме.

Щом вземем пластината, ще трябва веднага да го очистим в Ню Йорк!

Да го „бибип“. Знаех си, че ще загазим, ако започне да изучава шпионаж. И ето какво стана!