Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (39)

Глава трета

Написах набързо една бележка. Сложих й печат, за да изглежда по-официална.

Извадих един „Колт 45“ и се уверих, че е зареден в случай, че се натъкна на Силва — което със сигурност нямах намерение да нравя.

Радостно полетях по коридора към офиса на Фахт бей. Зарадвах се, че не беше там. Добрах се да телефона му и позвъних на таксиметровия шофьор. Имах проблем с намирането му, но след три позвънявания из града успях. Беше в някакъв бар и играе ше хазарт. Каза, че малко губел и първо искал да си навакса. Аз бях много търпелив. Каза, че ще дойде след малко.

Влезе съпругата на Фахт бей, видя ме и излезе забързано.

Фахт бей дойде най-сетне. Не исках да го виждам. И той не искаше да ме вижда. Личеше си. Седна. Погледна ме.

— Тия кражби на хероин продължават — започна той.

— Защо го казваш на мен?

— Сигурен ли си, че не разбираш? — По начина, по който ме гледаше, разбрах, че мисли, че аз го вземам!

— По-добре е да имаш малко повече респект — казах му с леден тон. О-о, щеше да ми падне. Той беше един от първите кандидати за онези хипношлемове.

— Почти сме разорени — каза той. — Онази болница струва пяло състояние! Ливанският банкер е много разстроен.

— Защо го казваш на мен? — попитах.

— Ти си Генералният извънреден инспектор — каза Фахт.

— Да, така е. И не го забравяй — отвърнах аз.

— Не сме се издължили на И. Г. Барбен за последната доставка на амфетамин — каза той. — Онази, която замина с „Бликсо“.

— Да върви по дяволите „Бликсо“ — казах аз и бях напълно откровен.

— Ливанците ще трябва да вземат пари назаем от банката, за да купят последната макова реколта. Лихвата е 30 процента.

О, Небеса, някой някога бил ли е по-настървен кандидат за хипношлем!

— Бяхме платежоспособни, докато ти не се появи — каза той.

По два хипношлема на ден! Ще види той!

Най-сетне шофьорът на таксито дойде. Беше девет часа. Огледах се внимателно наоколо за Силва, преди да изляза навън.

— Загубих пачката си — каза таксиметровият шофьор. — Можеш ли да ми заемеш няколко долара?

Разгневен му казах да ме откара до болницата. И той щеше да получи един хипношлем!

Стигнахме до болницата. Казах му да чака и да си отваря очите на четири за един мургав сицилианец.

Влязох вътре. Беше пусто с изключение на една старица, която беше на нощно дежурство на регистрацията. Продължих направо покрай нея. Отворих с трясък вратата на спалнята на Прахд.

Две глави се надигнаха.

— Татко! — извика сестра Билдирджин.

— Започна ли да ми тече заплатата? — попита Прахд.

Очевидно бяха по средата на нещо. Изглеждаха напрегнати.

— Излизайте от това легло! — заповядах аз. Тук имаше със сигурност още двама кандидати за хипношлемове. Никакъв респект. Баша й беше един тлъст никаквец.

Те бяха достатъчно умни, за да схванат ситуацията. Сестра Билдирджин изскочи от леглото. На мястото на гърдите й нямаше почти нищо, понеже вероятно беше само на петнайсет. Напъха се в сестринската си униформа. Изглежда кълнеше под носа си. Прахд стана. Този път постъпи умно — първо си обу обувките. Завлякох го в кабинета му. Показах му официално изглеждащата бележка-фалшификат.

— Току-що получих тази заповед. Трябва да бъде изпълнена незабавно.

На нея пишеше:

ПО НАРЕЖДАНЕ. Трябва незабавно да ти се имплантира микрофон. Ако някога те хвърлят в килия или в гроб, никога не бихме могли да те намерим, ако нямаш в черепа си микрофон за обратна връзка. Той е таен, официален и този, който го спомене, няма никога да получи заплатата си.

Висшестоящите

Взех обратно заповедта. Подадох му оловна кутия с Част Б. Той я отвори и присви очи, за да я види.

— Това микрофон ли е?

— Мини-микро радар — казах аз. — Реагира с жужене, когато някой от търсещите лъчове е разпръснат наоколо.

— А, да — каза той. — Един от онези.

— Точно така. Искам да го присадиш на върха на черепа ми така, че никой да не го забелязва. Това е заповедта.

— И тогава ще започна ли да получавам заплатата си?

— Ще видим — отвърнах.

Той ме погледна някак странно. Но извика сестра Билдирджин.

Тя долетя. Мърмореше си нещо под носа. Той каза:

— Приготви операционната.

Тя изхвърча. Продължаваше да си мърмори. Последвахме я с по-спокойна крачка. Той беше нагласил операционната. Лампите светеха ярко. В средата на стаята имаше маса с каиши.

— За него ли е? — попита сестра Билдирджин.

— Да — отвърна Прахд.

Тя незабавно ме сграбчи за ръката и ме хвърли на операционната маса. Бях изненадан от силата й.

Накара ме да легна като мъртвец и започна да стяга каишите. Стегна краката ми, стегна стомаха ми, сложи големи тежки каиши през гърдите и ръцете ми. После взе последния каиш и го стегна през гърлото ми. Беше твърде стегнат — не можех да дишам.

Тя си мърмореше под носа. Някак вбесено.

— Почакайте! — казах. Заради начина, но който тия двамата ме гледаха, не исках да изпадна в безсъзнание. Можех да се събудя със скалпел, стърчащ не там, където трябва. — Без пълна упойка! Само местна. Не е кой знае каква работа.

— Нямаме „Новокаин“ — каза сестра Билдирджин.

Обърнах глава.

— Ей там има едно шише, на което пише „Новокаин“!

Тя го взе и го пъхна в джоба си.

— Празно е. А по това време на нощта няма отворени аптеки.

— Така е — каза Прахд.

Тя отиде до едно чекмедже и взе нещо. Върна се и каза:

— Отвори си широко устата.

Направих го, като очаквах да погледне зъбите ми. Тя бутна голямо парче марля в устата ми и го напъха докрай.

Стъпи с двете си колена върху гръдния ми кош.

Тъй като беше млада и малко кокалеста, те бяха доста остри. Вдигна полата си, като оголи бедра. Събра лакти и взе лицето ми в ръцете си. И маникюрите и бяха доста остри. Държеше главата ми като в менгеме.

— Давай, докторе — каза тя. — И се надявам, че инструментите са тъпи! Младите момичета имат нежни сърца.

Разбрах, че има комплекса на Електра. Фиксация върху баща й. Опитах се да отворя уста и да й кажа, че аз не бях баща й, но там беше парчето марля. Коленете на сестра Билдирджин се впиваха толкова силно, че не почувствах първото срязване. Усетих второто!

Прахд — можех да завъртя очите си достатъчно, за да видя — използваше електрически нож „Занко“. Държеше някакъв съд, в който събираше кръвта. Беше отворил скална ми. Не беше необходимо да виждам, за да разбера! Щипеше ужасно!

Сестра Билдирджин много здраво държеше главата ми с маникюрите си.

— Може би не е добра идея да се появиш и да прекъснеш нещата тъкмо по средата — каза тя. — Да го направиш един път вероятно е в реда на нещата, но когато се случи два пъти, започва да изглежда преднамерено. Младите момичета имат нежни сърца!

Прахд постави малко кръв в една епруветка и подгря някакъв катализатор. Разни неща бръмчаха, дрънчаха метални съдове. Горелките съскаха.

Той се върна. Държеше някакъв инструмент, подобен на пика. Не можех да видя.

ТРЯС!

Прониза ме болка като от копие. Даже по-лошо!

Той отстъпи назад. Беше взел малко парче от черепа!

Постави го в епруветка. Сложи я в катализатора.

Горелките съскаха. Както и черепът ми.

— Някога правил ли си го до половината? — попита сестра Билдирджин. — Някога правил ли си го до половината и след това да е трябвало да спреш?

Не чувствах маникюрите й. Черепът ме болеше твърде силно.

Сега Прахд държеше една бормашина. Включи?

ОЛЕЛЕ! Шумът, който вдигаше, докато влизаше в черепа ми, беше по-лош и от предсмъртна агония! Стаята се завъртя!

— Всичко вървеше така добре — каза сестра Билдирджин. — Добре, бавно и гладко. Да го направиш иай-накрая. О, беше толкова хубаво!

Прахд задълба с бормашината и настрани. Припаднах.

Когато се свестих, сестра Билдирджин каза:

— Беше за първи път през нощта. Очаквах го с нетърпение през целия ден. Усещах го ясно до върха на Главата си! И тогава влезе баща ми!

Опитах се да й кажа:

— Сестра Билдирджин, аз не съм баща ти. Това е комплекс на Електра. Ти тайно желаеш баща си и страстта ти се изразява в омраза. — Но марлята беше в устата ми.

Прахд държеше оловната кутия.

— Моля, вижте това ли е предметът.

Тя пусна главата ми за момент. Това беше предметът. Кимнах в агония.

Той го взе с пинсета и го пусна в някакъв разтвор. Издърпа го навън. Тя отново сграбчи главата Ми. Коленете й ме дълбаеха. ОЛЕЛЕ! ОЛЕЛЕ! ОЛЕЛЕ! Изобщо не го постави внимателно.

— Някога спирал ли си по средата? — каза сестра Билдирджин. — Точно когато започне да става много хубаво?

Той извади група костни клетки от епруветката, която беше катализирал. Като някой зидар ги подреди в направената дупка.

Всяко докосване сякаш теглеше нервите ми един по един!

— Виждаш ли — каза сестра Билдирджин, — аз съм младо момиче. Аз тъкмо започвам. Всичко това е ново и красиво за мен. Бях чувала, но не съм знаела, че може да бъде толкова хубаво, толкова хубаво, толкова хубаво!

Сега той теглеше скалпа ми надолу. Болеше като при жигосване. Жилеше!

— Трябва много да внимаваш с младите момичета, които никога преди не са го правили — каза сестра Билдирджин. — Това е най-приятното преживяване в живота им!

Прахд размазваше нещо по краищата на раната върху скалпа. Всяко движение беше като пробождане със стрела!

— Не бива да спираш младите момичета по средата — каза сестра Билдирджин. — Продължаваш и им позволяваш да свършат. Младите момичета имат нежни сърца, не забравяй това!

Прахд държеше лампа, която светеше върху черепа ми. Беше толкова горещо, че чувах косата ми да съска.

Той отстъпи назад.

— Вече можеш да го пуснеш да стане, сестра Билдирджин — каза той с професионален тон.

Тя слезе от мен. Навсякъде ме болеше толкова силно, че дори не усещах как коленете й ме дълбаеха, оставяйки драскотини.

Тя взе една пинсета, очевидно само за да й е под ръка в случай, че й хрумне нещо. Отхлаби каиша на гърлото ми, така че вече можех отново да дишам. Разкопча и останалите.

— Е — каза Прахд, — присадихме ви микрофон. Сега започвам ли да получавам заплатата си?

Извадих топа марли от устата си.

— Измитайте се оттук! — изкрещях им.

Те веднага се подчиниха. Докато излизаше, сестра Билдирджин вече разкопчаваше униформата си. Гледаше Прахд с обожание.

— О, така обичам да практикувам медицина, а мие, докторе? ТОЛКОВА е стимулиращо!

Смъкнах се някак от масата. Стаята се въртеше около мен.

Не знаех дали бях „избибипан“ или опериран!