Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (26)

Глава седма

Вече на борда, полетях към кабината си. Заключих вратата. Извадих необходимите инструменти и след секунда писмото до Тарс Роук беше отворено.

Жадно зачетох:

„Скъпи капитан Тарс,

Нейната вървят горе-долу добре. Хубава планета е. Твърде лошо, че не я ценят повече.

В момента се занимавам главно с подготовка и установяване. Използват предиино горива от вкаменелости по страшно неефективен начин, макар че съм сигурен, че дори с примитивните си технологии, знаят и по-добри начини. Мисля, че дори крият умишлено ефективни изобретения, защото никой не може да е чак толкова глупав.

Замърсяването на околната среда най-вече е заради силно отпадъчния метод на използване на това гориво. Странно, но това е и главната причина за финансовата инфлация, която засяга цялата планета. Работя по този въпрос. От техническа гледна точка въпроса с горивото е лесно решим.

Повечето хора са много мили и добри. Наистина се водят по странни неща и се оставят да бъдат подвеждани с фалшиви технологии. Имат нещо, което наричат «психология» и е направо абсурдно. Даже децата от училище ги карат да го изучават. Няма да повярваш, но смятат, че животът е възникнал от материята. Това някак си ги прави неморални. Но мога да кажа, че напредвам с хората.

В момента изучавам политическите и икономическите аспекти. Задачата ми не изглежда невъзможна. Затова те моля да не препоръчваш втората алтернатива, освен ако връзката ти с мен не прекъсне, или пък отявлено се проваля.

Но като стана въпрос за проучвания, спомняш ли си Исто Блин? Той твърдеше, че няма нищо лошо да изучаваш мъртва математика, само дето тя щеше да го вкара в гроба.

Моля те, поздрави от мен скъпата си съпруга.

Надявай се, че Техни Имперски Величества са добре и Империята просперира.

Поздрави, Джетеро Хелър“

Редовете на писмото не бяха равни. Някои думи бяха много гъсто изписани, други доста по-нарядко Нямаше начин да не е с кодова пластина.

Бързо извадих копие от първото писмо. Беше с абсолютно същият размер. Наложих двата големи листа един върху друг. Започнах да преглеждам за повтарящи се думи и съответстващи неща.

Пак го прегледах.

Още веднъж отзад напред.

Още веднъж отпред назад.

Нищо не съответстваше!

Главата ми се завъртя. Какво държах в ръцете си?

Беше код. Само че… Нещо в мен се скъса. Осъзнах, че Хелър използва серия от кодови пластини. Има си цял куп! Внимателно се вгледах в ъгъла. Да, ето го! Номер. Пишеше „2“. Толкова бледо, че и на силна светлина не го бях забелязал.

Онези дяволи бяха изготвили цяла серия кодови пластини на прощалното тържество!

С безразличие отворих второто писмо, адресирано до Снелц. Както подозирах, в него имаше писмо до графиня Крек. Прегледах го без много интерес, Едно лигаво любовно писмо, нищо повече. Чакаше с нетърпение момента, в който пак ще бъдат заедно. Лиготии.

Някой подраска на вратата. Бързо скрих писмата и отворих.

Беше капитан Стаб.

— Излезе на верандата. В момента е идеална мишена. Можем ли да го убием сега?

Въздъхнах. Наистина бях разочарован.

— Появи се пречка. Ще трябва да изчакаме до следващия път.

Това никак не му се понрави.

Самият аз бях толкова разстроен, че за малко да забравя стъклените буркани. Отидох до вратата с въздушен шлюз и изхвърлих остатъците долу на земята. Върнах се в склада на екипажа и намерих няколко опаковки захарни пръчки и главотръс на прах. Сложих ги в бурканите.

Върнах се в къщата, като се опитвах да си придам весел и безгрижен вид.

Беше на верандата. Подадох му бурканите.

— Съжалявам, че пътуването ти донесе разочарование. Надявам се, че това го компенсира до известна степен — казах аз.

Той нищо не каза.

— Честна дума, ще изпратя писмата ти и ще поръчам друг сандък и целулог. Искрено ти желая пълен успех в мисията. И в бъдеще ще бъда по-внимателен.

Можех да го убия с всяка една дума.

Не каза нищо. Гледаше по посока на влекача, където цареше пълен мрак, имаше една единствена едва забележима светлина откъм въздушния шлюз.

— В такъв случай, засега довиждане — казах аз.

Втурнах се към влекача. Скочих през шлюза. Стаб веднага потегли. Даже не изправи тревата отдолу. Знаех, че искаше да накара Хелър да го свърши.

Отидох на палубата и макар че знаех, че им преча, включих един от екраните и го настроих на нощни вълни. Но заради дърветата не можех да видя нито къщата, нито верандата, нито Хелър.

Издигнахме се нагоре с висока скорост. Наоколо само тъмнина.

Какво неуспешно пътуване! Колко ми се искаше да направя така, че и неговия дух да се присъедини към тези, които вече обитават това място.

Аз бях, меко казано, разстроен. Легнах в една койка и привързах коланите. Опитах се да направя реална оценка на положението си.

Макар че нощите бяха много по-дълга, отколко то преди месец и макар че имахме достатъчно мно го време да се приберем в Турция преди изгрев слънце, капитан Стаб ужасно пришпорваше влекача. Освен това не го караше равномерно! Беше в лошо настроение. Бяха му отнели плячката. Трябва по ня какъв начин да се справя с това.

Все пак, постигнах успех, макар и нищожен. В никакъв шгучай няма да изпратя поръчката за сандък номер 5. Каквото и да беше планирал, поне тук го бях задънил.

Чак тогава започнах да се тревожа за поведението му. Вярно, беше зает с цифри и сметки. Но не ми беше казал довиждане. Враждебност ли беше това? Или просто прекалена заетост?

Естествено, липсата на сандъка му провали плановете. Но дали просто правеше нови планове или беше враждебен?

Подозира ли нещо?

Започнах да треперя. Ами ако е прозрял всичко! Ако е осъзнал, че възнамеряваме да го убием? Дали това би го накарало да отвърне със същото поведе ние?

Но не. Не беше въоръжен. Даже не носеше онези смъртоносни шпайкове.

Седеше на верандата, а би трябвало да знае, че с един нощен мерник ще е много лесна мишена. Значи не е знаел.

Или мълчанието му значеше, че наистина ЗНАЕ?

Бързахме обратно към базата в Турция, движей ки се срещу изгрева. Заклех се много внимателно да наблюдавам с какво се е занимавал след като си тръгнахме. Може би това ще ми даде ключ. Трябваше да знам!!!