Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (55)

Глава шеста

Беше време за строги мерки. Бе дошъл часът за мобилизиране на армията, танковете и артилерията. Беше напълно ясно, че Хелър е по-опасен, отколкото изглежда. Даже опита да поставиш стаята му под наблюдение можеше да ти струва живота. Задникът ми свидетелстваше за това. Докато се добера до уединението на хотелската си баня, бях напълно сигрен, че раната е почти смъртоносна и си представях нежната сцена, в която Утанч идва, за да извади смъртоносния куршум, докато аз стоически и стена по мъничко. Но за нещастие сачмата не беше проник-нала в плътта и просто изпадна от панталона ми, когато го свалих. Обаче ме беше одраскала! Чувствително! Червеното петно беше около четвърт инч в диаметър!

Не, не можех да действам, рискувайки да умра за сметка на Хелър. И така, както си седях на една страна в богато украсения хотелски стол, вдигнах богато украсения в бяло и златно телефон и се обадих в офиса на Роксентър.

Това предизвика доста голямо объркване при хотелския номератор. Казах им с кого искам да говоря, а те не ми повярваха. Реагираха така, сякаш се опитвах да позвъня на Бог.

Най-накрая шефът на хотелския номератор намери шефа на Аварийната помощ към телефонната компания, който се свърза с главния шеф на комуникациите на град Ню Йорк. Всички те казваха, че трябва да се обадя на компанията „Октопус Ойл“ в Охайо. Аз се противопоставих на това и те казаха, че трябва да се обадя в компанията „Октопус Ойл“ в Ню Джърси. Спореха по телефона един с друг, сякаш това беше конферентен разговор. След известно време някой се сети да се свържат с шефа на информацията за спешна помощ към Континенталната телефонна компания, а той пък даде идеята, че може би Международната телефонна компания знае. Все по-вече и повече хора се присъединяваха към конферентния разговор. Изглеждаше сякаш никой преди това не се беше опитвал да телефонира на Делбърт Джон Роксентър и те не бяха сигурни дали това не е някак Светотатствено.

Най-накрая включиха един арабски управител за извънредна помощ от Саудитски Йемен и той каза на развален английски, че било по-добре да попитат местната операторка в Хеъри Таун, Ню Йорк, защото бил чувал, че неговият крал ходил там веднъж и гой трябвало да му телефонира за някакъв дворцов шут. И така, местната операторка се прибави към бъркотията но линиите и каза ами, добре, ще попита иконома в близкото имение на Роксентър — Покантикъл се наричало — и може би той щял да знае как човек може да се обади на Делбърт Джон Роксентър. Четвъртият помощник-иконом се включи в линията и каза с високомерен тон, че ако не се обаждала госпожица Агнес, всички подобни позвънявания щели да бъдат отнасяни до адвокатите от „Суиндъл и Крауч“ на Уолстрийт.

Така че администраторката от „Суиндъл и Крауч“ също се присъедини и беше ужасена. Никой никога не се обаждал на Дълбърт Джон Роксентър! Трябвало да бъде докладвано в полицията!

Дойде ми страхотна идея. С твърд глас казах:

— Включете господин Бери в разговора!

Тя каза:

— О, съжалявам, но господин Бери е в специалния си кабинет в сградата на „Октопъс Ойл“ на Роксентър Плаца. Той има уговорена среща с господин Роксентър в десет и днес няма да бъде тук.

Въздишка на облекчение мина от Ню Йорк през Лондон до Саудитски Йемен. Бяха скрили Бог в бърлогата му. Сигурен съм, че повечето от тях са си направили почивка за кафе, за да отпразнуват момента, в който са излезли от разговора.

Момичето от хотелския номератор каза:

— Това е само на няколко пресечки надолу по улицата! Ще ви свържа.

Магия. Четвъртият помощник-администратор в офиса на господин Бери в сградата на „Октопус Ойл“ имаше дупка в програмата точно в един часа и можеше да ме приеме.

Разбира се, взех душ, сложих лейкопласт на червеното място, за да го предпазя и се облякох в колкото се може по-федерално изглеждащ агентски костюм. Лъснах документите си и точно в един часа седях с широкопола шапка в ръка пред металната ограда на защитеното с армирано стъкло бюро на четвъртия помощник-администратор в специалния офис на господин Бери в сградата на „Октопус“. В един и петнайсет той се върна от обяд.

Вдигнах високо документите си така, че той да ги види през стъклото. Той седна зад бюрото си. Каза:

— Съжалявам. Нямаме никакви нареждания за Сената днес.

Аз казах:

— По-добре ме пуснете да видя господин Бери или наистина ще съжалявате!

Той отново се вгледа в документите ми.

— Входът за служители е на сутерена — каза.

— Искам да видя господин Бери — казах твърдо.

— Господин Бери току-що се върна от една важна среща — каза той. — Изтощен е! Скандализиран съм, че си позволявате такъв тон!

Казах:

— Хващай се за оня телефон, синко, и кажи на господин Бери, че Делбърт Джон Роксентър ще бъде скандализиран, ако не се добера до него.

— Заплашвате ли ме? — Натискаше някакъв звънец. Двама въоръжени пазачи с пушки през гърди влязоха с трясък през вратата зад мен.

— Кажете на Бери, че съм дошъл тук, за да предотвратя един скандал! — казах аз. — Или това ще излезе във всички вестници!

Пазачите ме сграбчиха.

— Какъв скандал? — попита четвъртият помощник-администратор.

— Фамилен! — казах аз, докато се борех.

Четвъртият помощник-администратор вдигна бързо ръка към пазачите. Пък и беше време. Почти ме бяха изнесли през вратата.

Магия!

Две минути по-късно охраната ме държеше прав в средата на офиса на господин Бери.

Господин Бери беше даже по-съсухрен. Животът у се отразяваше зле. Имаше повече бръчки от сушена синя слива.

— Е, какво е това за скандала? — попита той.

Аз хвърлих по един поглед в двете посоки към охраната. Бери кимна. Те ме обискираха и ми взеха оръжието. Тръгнаха си.

— Евтино гориво.

— Това не е фамилен скандал.

— Ще стане, ако не успея да видя Делбърт Джон Роксентър. Евтиното гориво би могло да ликвидира цялото фамилно богатство.

Адвокатът от Уолстрийт помисли.

— Толкова евтино?

— Още по-евтино — казах аз. — Коварният заговор беше разкрит след дълго и внимателно разследване.

— Кой знае за него?

— Туидъл и аз. При това той не знае никакви подробности. Дойдох направо в Генералния щаб, когато бях сигурен.

— Какво е това гориво?

— Това ще кажа само на Делбърт Джон Роксентър.

— Не, не — каза господин Бери. — Вие ще кажете на мен, а аз ще кажа на него.

— Така казва всеки — скръцнах със зъби. — Тая работа е евтина като пясък. Мислите, че бих казал на някого другиго? Би ли искал Роксентър да кажа на някого другиго? Това нарушава стария фамилен принцип „Не се доверявай на никого!“.

— Аха — каза той замислено. — Разбирам какво имате предвид. Господин Роксентър е педант в придържането към фамилната политика. Но какво ще спечелите вие от това? Трябва да съм сигурен, че това е честна сделка.

— Враг — казах аз. — Лично отмъщение.

Изглеждаше разумно. Това беше нещо, което той можеше да разбере. Но той се колебаеше.

— Всъщност си мисля, че е по-добре да ми кажете. Нямате друг път към господин Роксентър. Нито един.

— Има — госпожица Агнес — казах аз, като се сетих за четвъртия помощник-иконом в имението Покантикъл.

— Ей, да го „бибип“! — каза господин Бери. — Казвах ли му да се отърве от тая „бибипка“! — Той се възстанови след нетипичното за адвокат избухване. Прокара уморено ръка по бръчките си на синя слива. — Добре — каза той най-накрая. — Ако си се решил, ще те подложа на тежки изпитания. Но ще се окажеш с камък на шията в Ийст Ривър, ако става въпрос за нещо непочтено.

Той разбра, че съм решен на всичко. Натисна един звънец и не след дълго двама други от охраната влязоха. Бери натисна още няколко бутона и проведе няколко бързи разговора по вътрешния телефон. Влезе един огромен маймунонодобен мъж в много скъпи дрехи.

Бери каза:

— Прекарайте го през сектора за предпазни мерки и после го заведете при господин Роксентър.

— Какво?! — извика маймуноподобният невярващо.

— Точно каквото казах — намръщи се Бери. А после прибави към мен: — Ако не те видя повече, не се връщай.

Хелър, казах си, пиши си завещанието. Направо си мъртъв! Може би и по-лошо!

И тогава, като си помислих за всичката охрана и предпазни мерки, коригирах оптимизма си: Хелър щеше да бъде в затруднение, само ако аз наистина успеех да се добера до Роксентър и да се справя.