Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (29)

Глава втора

Сега, когато Хелър знаеше, че срещу живота му има заговор, трябваше да го следя много отблизо. Може да дойде в базата и да се опита да ме убие.

Но, както обикновено, не правеше кой знае колко смислени неща.

В дните, след като се върна от Кънектикът, Хелър посвети голяма част от времето си на учене. Прегледа записаните лекции от всички часове, които беше пропуснал. Учеше в офиса в Емпайър Стейт Билдинг. Вероятно учеше и в апартамента си, но кой шае какво правеше там, понеже смущението постоянно пречеше. Но най-много се притеснявах от това, че учеше във фоайето на Грейшъс Палмс.

Вечер сядаше, полускрит в листата на палмите, но все пак се виждаше от входа. Само той си знаеше защо учи на такова място, където постоянно го прекъсваха.

Долу слизаше облечен в черен смокинг с копринена яка. Ризата беше с копринено жабо отпред и копринени ръкавели с диамантени копчета. Откъде ги е намерил, не знам — може би ги е поръчал специално — но беше с черни кожени бейзболни шпайкоке.

Тъкмо започваше някоя лекция за диференциални уравнения или друга подобна глупост и още на първата страница някой дипломат иде при него, той става, ръкува се и губи маса време. Явно в ООН току-що бяха влезли в сесия, защото имаше много клиенти, всички с различен цвят и отсенки на кожата.

Не казваха нищо умно и в началото си мислех, че сигурно говорят закодирано. Неща от рода на „Как си, приятелю?“ от страна на дипломатите и „Направо страхотно“ от Хелър. Неразбираемо. А от време на време някой дипломат ще повдигне вежди и ще попита „Ти пробваш ли се?“, а Хелър ще отговори „Само след високопоставените личности.“ И те се засмиват някак съучастнически. Съвсем неразбираемо.

Но едно нещо беше пределно ясно. Той беше прекалено „бибип“ популярен.

В ъгъла на фоайето непрекъснато се рисуваше по една картина. Неизменната тълпа около художника, момичето полуголо, изкусително. И аз исках да видя по-добре, но Хелър никога не поглеждаше в тази посока! А с периферното зрение не можеха да се хвана много подробности.

Единствените случаи, когато успявах хубаво да огледам момичетата — а те бяха зашеметяващи във всяко едно отношение — бе когато излизаха от фоайето. А тогава бяха наметнати, защото рисуването беше приключило за вечерта. По пътя към асансьора спираха при Хелър и казваха нещо от рода на:

— Върви добре, хубавецо. Южна Африка се съгласи.

Или нещо еднакво глупаво. Беше объркващо. Първо по програма трябваше да е проститутка на седмицата, а те очевидно го бяха сменили с проститутка на вечерта. Човек направо се побъркваше. Но явно Хелър бе намислил нещо, макар и да не можех ца вървя в крак с него.

Все пак може би беше по-добре, че не можех да оглеждам хубаво тези момичета. Моето легло беше празно и макар че тя всеки ден излизаше с колата, изобщо не я зървах. Очевидно бе изтрила моята многострадална личност от живота си. Чувах, че момчето било по-добре, но никой от тях не излизаше от стаята.

Хелър намираше време да ходи насам-натам, въпреки висенето му при дипломатите и ученето на лекциите, да го „бибип“.

Цели три сутрини правеше най-глупавите неща, които бях виждал.

Хващаше си обикновено такси и тръгваше нанякъде. След малко Бум-бум пристигаше с тяхното такси и казваше на Хелър: „Нищо.“ Това беше всичко. Хелър после се качваше в метрото, слизаше на някоя станция и чакаше. След малко пристигаше Бум-бум и казваше: „Нищо“. Хелър тръгваше бавно покрай различни сгради и зяпаше по витрините. И след малко Бум-бум идваше и казваше: „Нищо“. Най-накрая разгадах какво правят. Упражняваха някоя тъпа задача по следене от курса по разузнаване. Само дето Хелър винаги носеше червената си бейзболна шапка и се отличаваше като светофар. Беше или от разузнаването, или някое друго тъпо упражнение.

След тези няколко дни Хелър престана. Може би му беше омръзнало да ходи и да се вози. Може би просто разглеждаше Ню Йорк. Кой би могъл да разгадае ненормалното му поведение?

Минаха почти две седмици от ежедневното учене и киснене във фоайето. Изведнъж последва рязка смяна.

Една сутрин стана много рано. Отиде с метрото до Нюарк и се запъти към гаража „Джифи-спифи“. Майк Мутационе извади глава от един багажник и емоционално се поздравиха. Заговориха за това и онова, включително и за идеята на Майк да направи Хелър католик. А Хелър се защити:

— Откъде знаеш, че душата ми вече не е спасена?

Майк изглежда нямаше отговор на това, затова минаха на служебни въпроси.

Хелър искаше да наеме гараж. Майк му каза, че няма проблеми, имали няколко наоколо, където държали „пресните“, преди да им „сменят физиономията“. Майк сам го разведе с колата, видяха ги и Хелър си избра един, който се заключваше много здраво. И го нае.

После се върнаха в гаража и отидоха да видял Кадилака на Хелър. Работата напредваше, но новия двигател все още не бил „модифициран да вдига 190 мили в час“. Но Хелър не го интересуваше новия двигател. Искаше да види стария, който беше изваден върху някаква маса.

Хелър изигра на Майк малък номер по своя типично точен и бърз начин. Искаше старият двигател и още един радиатор да бъдат качени на влекач. Искаше да се прикачи бензинов резервоар. Искаше и спирачен барабан около връзката на двигателя с в-образната тръба.

Озадачих се. Защо му беше да прикачи към влекач двигател, който няма да движи влекача?

Майк каза:

— А, лесна работа. Ей там имаме един влекач, Който един „бибип“ глупак открадна. Как да продадеш количка за багаж? Имаш го. Тук имам две свободни момчета. Още този следобед ще ти изпълним поръчката.

Хелър му даде пари и му каза като свърши с работата да го премести в новия гараж. Ненормален. Не само, че искаше превозно средство, което нямаше да може да върви, но щеше да го държи и в частен гараж. Нищо чудно, че този Майк иска да го прекръсти в друга религия. Беше прекалено луд в сегашното си състояние.

Хелър излезе да пазарува, след като се сдоби с два адреса и купи голяма бутилка кислород и още една бутилка водороден газ. Каза им да ги изпратят в гаража.

Върна се в Ню Йорк и продължи с обичайните си разходки, но рано на следващата сутрин замина за Нюарк с голяма чанта инструменти.

Отиде в гаража. Там го чакаха влекачът и бутилките с газ. Облече бял работен комбинезон и се захвана за работа.

Остави вратите на гаража отворени. Постави измервателен уред на спирачния барабан зад двигателя. Запали и започна да следи показанията на уреда. Даваше все повече газ. Шумът, вибрациите и пушекът бяха ужасни.

Пак си играеше. Винаги можеш да разчиташ на хората от Флота, когато става въпрос да си играят с машинарийки.

След това свали карбуратора, но си сложи ръкавици да не се опари.

Свърза регулаторите и маркучите с кислородната и водородната бутилки.

Направи метална поставка на мястото на карбуратора, проби две дупки и свърза маркучите.

Изпълнението беше доста грубо. Сложи си газова маска, за да може да работи.

Запали!

Двигателят работеше!

После смени бутилките и започна да подава налягане на спирачката. Постоянно си записваше измерванията. С помощта на друг измервателен уред започна да следи газовете, които излизат от ауспуха. Така нагласи двете клапи на водородната и кислородната бутилки, че измерванията на ауспуха станаха нула, а на спирачката — максимални.

Вече беше станало късно. Той разкачи всичко, свали си комбинезона и тръгна. Още една загадка. Какво беше всичко това?

Но едно нещо беше сигурно. Беше щастлив. Даже си подсвиркваше по пътя за метрото към Ню Йорк. Беше научил нов трик.

Твърде бързо напредваше. Знаех, че го прави напук на мен, да ми се подиграе, че трябва да отложа убийството му.

Чувствах се ужасно.