Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (12)

Глава осма

Като се събудих, бе късен следобед.

Взех си душ — нещо ново за мен. Облякох чисти дрехи. Нещо ново за мен. Усмихнах се на Мелахат. Нещо ново за мен. Тя помагаше на сервитьора да ми поднесат закуската.

Целият свят миришеше хубаво, грееше. Нещо много ново за мен.

— Къде е моята любима Утанч? — попитах.

Мелахат каза:

— Като докараха колата, отиде с Карагьоз да си извади шофьорска книжка.

Естествено, нямаше да е никакъв проблем. Бях й дал свидетелство за раждане и документи на умряло бебе, без издаден смъртен акт, което сега щеше да е на нейните години. Но Карагьоз трябваше доста да я учи, преди да вземе шофьорския изпит.

Излязох в прохладния двор и се отпуснах на един стол. Едно от момчетата изхвръкна от стаята на Утанч, гол-голеничък, профуча и изчезна. Върна се, обут в панталон, и се опита да се промъкне незабелязано край мен. Но разстоянието беше много малко. Аз протегнах ръка, разроших косата му и му се усмихнах. Той зяпна насреща ми.

Бръкнах в джоба и извадих една монета. Дадох му я. Той я погледна подозрително.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от десет лири. Той я взе и я погледна с удивление.

Бръкнах в джоба и му дадох банкнота от сто лири, почти цял щатски долар.

— Кажи на Утанч, като я видиш — казах му аз, — че слънцето и луната бледнеят в сравнение с нея.

Той не разбра смисъла. Тръгна, повтаряйки си наум изречението, за да не го забрави. Но изведнъж се върна.

— Султан бей — каза той, — можем ли да ядем от гроздето?

Усмихнах се с благоволение.

— Разбира се.

Малко по-късно се чу ревът на приближаваща кола. Станах и погледнах към портата.

Един автомобил мина с голяма скорост през вратите, заби спирачки и закова със свистене на гумите точно на мястото за паркиране.

Беше бяло спортно БМВ. Тип седан с нисък профил и голям багажник. От вътрешната страна на предното стъкло и прозорците беше залепено непрозрачно фолио. Не можеше да се види кой е вътре.

Утанч слезе от шофьорското място. Носеше бяло наметало с островърха качулка, върху лицето й беше спуснат воал. Виждаха се само гарвановочерните й очи, но и те бяха засенчени от качулката.

Със сдържана грация тя влезе в двора, и тъкмо когато се канех да я спра, бързо мина покрай мен със сведени очи и влезе в стаята си.

Обхвана ме тревога — с какво я бях обидил?

Карагьоз слезе от колата. Държеше някакви пакети. Едно от малките момчета ги грабна и хукна към стаята на Утанч. Вратата се трясна след него.

Приближих се до Карагьоз със свито сърце.

— Наред ли е колата?

— Да, много е добре. Бяха я приготвили за някакъв богат държавен служител, но срещу скромна сума ни я изпратиха веднага тази сутрин, още щом им предадох бележката ти. Върви страхотно. Само че е „бибипски“ бърза.

— На нея хареса ли й?

— Да, да! Просто се влюби в нея.

— А кога ще вземе шофьорска книжка и всичко останало?

— О, взехме книжката. Само й показах няколкото неща, които продавачът ми показа, а после я научих как да върти кормилото и т.н. За около десет минути беше готова.

Изпитващият каза, че била най-добрият шофьор, когото срещал от известно време насам. Странно.

— Е, да, един специалист по водене на камили би трябвало да няма никакви проблеми, когато се учи да кара спортна кола със скоростен лост — казах аз.

— Вярно е — кимна Карагьоз.

— Тогава защо е разстроена? — учудих се аз.

Той помисли и каза:

— В магазина за касетки тя искаше да купи нещо на Чайковски, композитор — някаква си „Увертюра от 1812“. Каза, че искала тази с истинските оръдейни гърмежи. Нямаха никаква — трябвало да поръчат от Истанбул. Но тя не изглеждаше разстроена. Отвърна, че ще купи „Битълс“, а останалото след като го поръчат.

Замисли се за момент и продължи:

— А, да, каза, че високите честоти на дека, който се опитаха да й продадат, липсвали и ако искали да я спечелят като редовен клиент, трябвало да й предложат по-прилична хай-фай техника. Но тя изобщо не се ядоса. Даже беше в добро настроение. Много е стеснителна и на никого не може да се скара. По акцента й личи, че е израснала сред дивите номади в Русия. Тя е най-възпитаният и мил човек, когото съм срещал. С изключение, разбира се, на моментите, когато седне зад волана на тази кола!

И така, нямах ни най-малка представа с какво я бях разстроил. Денят ми помръкна.

От градината й се чуваха нейният гърлен смях и пискливите гласчета на момчетата. Значи не на тях бе ядосана. Колата я очаровала. Не се е разгневила на онези търговци. Взела е шофьорска книжка. Не се сърди на Карагьоз. Можех да стигна само до едно заключение — беше бясна на мен.

Часове наред се взирах, без да виждам нищо, в купчина изхвърлена трева.

Знаех, че не мога да живея без Утанч.