Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (23)

Глава четвърта

В салона за екипажа на влекача капитан Стаб ме погледна с възхищение.

— Без съмнение съвършено се справихте с положението, офицер Грис.

Малките му като копчета очички блестяха от другарско чувство.

— Нищо работа — казах аз. — А сега да се залавяме за работа.

Извадих една волтарианска координатна система на планетата и няколко геологопроучвателни карти и му показах точно къде е мястото, където трябва да се приземим.

— И после го убиваме? — каза капитан Стаб.

— Това не е сигурно — казах аз.

— Първо го изтезаваме?

— Капитан Стаб, наистина смятам, че се разбираме отлично. Но имаме проблем. Той притежава нещо, което трябва да взема. Ако не успеем сега, друг път.

— О — промърмори недоволно. Но просветна. — И веднага щом го вземеш, го убиваме.

— Точно така.

— Добре! — каза той.

— Стратегията ни ще бъде да го държим спокоен, да не го стряскаме. Да го накараме да мисли, че му сътрудничим.

— Това е мъдро — каза Стаб. — И след това можем да го изненадаме.

— Точно така — казах аз. — Сега, той иска да му занесем онези сандъци долу в хранилището. Има вероятност този път да не получим това, което искаме и да се наложи да му ги дадем. Но ако го получим, искам да саботирате предаването им.

— Мислех, че вече сме го саботирали? — каза Стаб.

А, Ломбар ги е уведомил по задачата.

— Ами, не е достатъчно — казах аз. — Той е много хитър и нечестен.

— Като всички имперски офицери — каза Стаб. — С изключение на присъстващите, разбира се, имам пред вид теб.

— Всъщност, аз така и не успях да стана имперски офицер. Вместо това ме изпратиха в Апарата.

— Не си имперски офицер?

— Не — казах аз истината. — Само един второстепенен изпълнител в Апарата.

Протегна ръка и ме потупа.

— Ти си добър човек, офицер Грис.

В салона за екипажа се разнесе топлина.

— Проблемът е — казах аз, — как да извадим сандък 5 от хранилището.

— Хранилището и подовите плочи са здраво заключени!

— Надявах се да знаеш някакъв начин.

Той помисли. Извика един от двигателните инженери. Излязоха. След малко се върнаха. Капитан Стаб каза:

— Има един малък авариен изход от двигателното помещение. Строят ги задължително. През него може да се провре един. Оттам се излиза в долното хранилище. Заобикаля всичките му запечатани докови плочи. На теория по време на полет доковите плочи не се запечатват. Слиза се от двигателното помещение в хранилището и оттам през тях в случай, че входът на двигателното помещение автоматично се е затворил поради прегряване. Във Флота измислят подобни глупости.

След няколко минуги бях в хранилището. Светнах с фенер. Сандъците си бяха на мястото, прилежно подредени. Сандък номер пет беше точно там, където го помнех — най-отгоре.

Оставих те да свършат работата. А тя никак не беше малко. Трябваше да разопаковаме кутията парче по парче. Съдържаше много тежки предмети. Прехвърлихме ги горе в двигателното помещение. Искам да кажа, те ги прехвърлиха. След това заковахме сандъка и прехвърлихме нещата навън.

Чак тогава дойде моят ред да се захвана за работа. Изчистих всички боклуци и опаковачен материал, които се бяха пръснали наоколо. Завързах наново нески един възел и обезопасих сандъците. Даже накарах капитан Стаб да провери. Не бе останала и следа от сандък номер 5 в хранилището.

Изхвърлихме всички боклуци от кораба и ги дезинтегрирахме. Зарових тежките предмети на дъното на една килия.

— Какво ще му кажеш? — попита Стаб. — В случай, че не го убием.

— Че сандъкът не е бил натоварен на кораба. Колкото по-просто, толкова по-добре.

— Ти си цяло чудо — каза Стаб. — Какви бяха онези неща?

— Не знам. Но съм сигурен, че той знае. Ще му попречим на плановете.

— Ти наистина си цяло чудо — повтори Стаб.

Помотах се малко. Изглежда на аптиманкосите им доставяше огромно удоволствие да дооправят нещата така, че да не се събуди подозрението на Хелър. Отстраняваха и най-малкото петънце, боклуче, прах, отвън и отвътре.

Тази дейност бе доста чужда на природната им нагласа — обичаха само да се излежават, да хвърлят зарове и да пият. Но сега ги бе обхванала някаква радост. Създаваха атмосфера, която да не събуди у един имперски офицер и най-малкото подозрение, че ще му забият нож в гърба.

Естествено, не можеха да проникнат в задната част на кораба, но Хелър не би очаквал това. Все пак всичко, което можеше да види, щеше да блести от чистота.

— Искаме нов чифт униформи, за всички — каза капитан Стаб. — Ще създадем впечатление на идеалния екипаж. И разбира се, трябват ни и нови лични оръжия.

С радост подпечатах поръчката.

Там всичко вървеше отлично, затова се прибрах в тайния офис. Исках да съм абсолютно убеден, че Хелър не ни е скроил някакъв капан.

Но Хелър най-спокойно си закусваше в апартамента и дояждаше втори шоколадов сладкиш. Същевременно четеше наръчник по разузнаване, озаглавен „Как да се справяме с добре обучени шпиони“. За разнообразие тази сутрин, за разлика от повечето сутрини, нямаше смущение. Дипломатите очевидно нямаха желание да си възвръщат младостта под въглеродната дъга по това време на деня.

Главата, която четеше, се казваше „Случаят с офицерската дилема“. Понеже ядеше, имах възможност да прочета малко, без да задържам кадъра на втория екран. Изглежда шпионите често имат свои собствени намерения. Това на първо място включваше мотивацията им да станат шпиони. Целят лично отмъщение или преследват богатство за собствени цели. И офицерите, които отговарят за шпионите, трябва да контролират тези амбиции и където е възможно, да се възползват от тях.

Ха, та това бяха неща за детската градина. Естествено, че всеки шпионин има лични амбиции. Не се споменаваше, че и отговорните офицери може да имат. Ето например в моя случай това бяха богатство и власт.

Сега отгърна на глава, озаглавена: „Любовта враг номер едно на офицера“. Излизаше, че любовта е много опасно нещо. Ако изпратиш шпионина в някоя държава и любимата му остане далеч, той понякога претупва задачата, или прибягва до стари данни, за да се върне по-бързо у дома.

Тук се говореше и за опасността шпионин да залюби агент от вражеската страна и да стане двоен шпионин. Но това не ме интересуваше.

Замислих се над туй опасно нещо, наречено любов. В моя случай нямаше такава заплаха. Утанч просто няма да ми проговори вече, това беше сигурно. И от това на сърцето ми беше тежко.

Но Хелър беше друго нещо. Той беше влюбен в графиня Крек. В действителност, дори бе забавил заминаването си заради нея. Но случаят не се развиваше според описаното в наръчника. Не пренебрегваше работата си, да го „бибип“. Напредваше все повече.

Лошото при Хелър бе това, че не постъпваше като в букварите. Както виждах нещата, той очевидно възнамеряваше да изпълни задачата си докрай и след това да си замине, а в учебника се казваше, че трябва да я претупа, за да се върне по-бързо. За този тип не важаха никакви правила!

Унесено се замислих какви биха били последствията. Само ако спреше да се старае толкова и да я подкара по-полека, щях да съм съвсем спокоен.

Но все пак накрая достигнах до някакво решение на въпроса.

Ако всичко мине добре, съвсем скоро той ще е мъртъв. Ще подправям доклад след доклад и цялата работа ше се проточи с години.

Въпреки угнетението, насъбрало се заради Утанч, в мен започна да надига глава слаба надежда.