Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (63)

Глава седма

Горях от нетърпение да се захвана с новата работа и рано на другата сутрин бях на линия. Исках наистина да се справя с Мадисън: това беше моята задача, макар че нямах кабинет.

Проправих си път през неентусиазираното множество колеги работници, които отиваха на работа. Напредвах бавно. Намерих офис с надпис „Новоназначен персонал“ и влязох. Набит мъж с вид на управител седеше зад едно бюро. Погледна ме с любопитство.

— Инксуич — казах. — Аз…

Той вдигна ръка и ме спря. Обърна се към компютър и натисна няколко клавиша. Появи се празен екран.

— Аха — каза той. — Фамилен шпионин! Добре, имам един съвет към теб. Не се отчитай никъде, като идваш или си тръгваш от работа, дори да видиш името си на някой от перфораторите. Това ще те разконспирира.

— Момент — казах аз. — Имам да върша работа. И кабинет ли няма да получа?

— О, не! — каза той слисано. — Някой може да те намери и да те застреля или отрови. Така се поощрява престъпността, а това е незаконно.

— Хей — казах аз. — А как ще ми се плаща?

— О, това е лесно. Но нека те предупредя. Не подписвай никакви чекове. Така със сигурност ще те пипнат данъчните.

— Изобщо ли няма да ми плащат?

Той отвърна:

— Разбира се, че ще ти плащат. От „Дребни пари“. Това е Гише 13. Но не подписвай никакви квитанции с истинското си име, иначе ще ти искат данъчни декларации.

— Ами добре — казах аз, — стига да нямам неприятности с шефа си.

— О, нямаш никакъв шеф. И не ме гледай така. Ти си фамилен шпионин.

— Наистина благодаря за всичко — казах аз.

— Е, не съм те виждал никога и ще забравя, че си Бил тук.

Веднага отидох на Гише 13. Имаше табелка „Изплащане на дребни пари“. Една превзета като стара мома стара дама седеше зад прозорчето с решетки.

— Име? — каза тя.

— Инксуич — казах аз.

Тя затраака по клавишите на компютъра. Появи се празен екран. Тя енергично кимна с глава. Сигурно беше една от най-честните служителки на фирмата, за да е на толкова поверителен пост. Тя попита:

— Колко?

Избрах едно число напосоки.

— Десет хиляди долара — казах.

Тя размножи квитанцията за изплащане в три копия. Имайки пред вид съвета, който току-що бях получил, я подписах с „Джон Смит“.

Тя взе обратно разписката. Посегна към някакво чекмедже и преброи десет хиляди на дребни банкноти. Действията й бяха педантично точни, а устата — като на превзета стара мома. Даде ми пет хиляди и сложи другите пет в своята чантичка.

Изпълних се със страхопочитание. Каква ефикасна организация. Шпионите им не съществуват! Освен това са разработили една невероятно проста система за подкупи! Трябваше да пиша на Ломбар за това! Не е чудно, че той така упорито бе изучавал Земната култура!

Вече закъснявах и хукнах към приемната на офиса на Бери. Вратата му беше открехната. Но от учтивост почуках.

Той дойде до вратата. Намръщи се.

— Какво, по дяволите, правиш, Инксуич? Чукаш! Изплаши ме почти до смърт! Помислих, че е някои враг, който не може да се ориентира наоколо!

Едва тогава забелязах надписа на вратата му:

Бери прибра в кобура на рамото си един автоматичен пистолет „Берета М-84“ 38-ми калибър.

— Имаме среща с Мадисън.

— Това за Мадисън ли е? — казах аз и незабавно проверих специалния си „Колт Питон 357 Магнум калибър 38“, който носех със себе си.

— Не, не! — каза Бери. — У него няма и капчица насилие. Това е за сградата на списание „Слайм Трайп“^[1] от другата страна на пътя. Опасно място: винаги има хора, попаднали на страниците на списанието им, които се мотат наоколо и убиват редактори! Хайде. Точно там ще се срещнем с Мадисън!

Той се втурна навън, а аз го последвах.