Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (47)

Глава шеста

Стигнах до болницата. Метнах вързопите на рамо. Влязох през тайния вход, който водеше към подземието.

По вътрешния телефон извиках Прахд.

Той дойде долу тичешком, малко разтревожен. Още не бяха настанили никого в подземието.

Бях стоварил вързопите на една маса.

— Донесох първите двама престъпника — казах аз.

— О, чакай! — каза Прахд. — Не съм се приготвил! Поне не тук долу. Работя по един микроорганизъм, Който използва заразения с трахома организъм, за да си снася яйцата в него. После изяжда трахомата, стана плодороден и снабдява жертвата с витамини. Освен това е заразен. Когато свърша с това, ще се захвана с туберкулозния бацил.

— Това е по-важно! — казах сурово.

— О-о! Ами, имам цял проект за детската смъртност. Мисля, че мога да я намаля до нула.

Бога ми, тоя Прахд нямаше акъл. Фахт бей би умрял, ако пресъхне изворът му на свидетелства за раждане на мъртви бебета.

— Я се вразуми — казах му.

— О! Добре, имам и един нахвърлян проект. Мисля, че мога да накарам всички жени да имат по три близнака. Това не е ли важно?

Божичко, правителството ще полудее! Вече имаше огромно изобилие от хора, които бяха принудени да емигрират, за да работят!

— Ще изтощиш хранителните им запаси — казал брутално.

— Не, не, мислил съм за това! Скицирах модел за нов чревен организъм, който позволява на тялото да оползотвори деветдесет и четири процента от погъл-натата храна. Това ще задържи изразходването на хранителни запаси за много дълго. А освен това има и начин зърнените им култури да се променят така, че реколтата да се увеличи петкратно!

— Прахд! — казах гръмко, за да го разтърся. — Ела на себе си! Това е Земя! Снабдителите на храна ще ни убият, ако направим това! А Щатите няма да могат да изнасят излишното си зърно! Големите клечки там трупат състояния от това! Бъди практичен! Престъпниците са твоят най-добър продукт!

Той не изглеждате убеден. Едно от одеялата беше започнало да се гърчи и той го погледна притеснено. Разтвори го. После разтвори и второто. Двете момчета го гледаха над лентите през устата си с широко отворени от ужас очи.

— Внимавай с тях — казах. — Проклети са. Постави ги поотделно, в две килии. Дръж ги под ключ и не сваляй очи от тях. Присъствието им тук е абсолютно тайно!

— Но аз нямам никакви тъмничари!

— Теб те бива по наемането. Наеми на работа половин дузина глухонеми, за да населиш това място Оправи я тая работа! Направи една напълно оборудвана целулогична операционна.

— И тогава започва заплащането ми — каза той с надежда.

— Прахд, ако свършиш работата перфектно, много сериозно ще зе замислим за това.

Подадох му двете „Илюстровани биографии“.

— Искам да преработиш едното от тези момченца така, че да прилича на Рудолф Валентино, а другото — на Джеймз Кагни!

— Почакай — каза той. — Те са твърде малки, за да им поставяме лица на възрастни.

Направих компромис:

— Направи ги да изглеждат така, сякаш когато пораснат, ще приличат на тези двама мъже.

Той разгръщаше „Илюстрованите биографии“, те внезапно породиха интерес у него.

— А-а, тук има снимки, които показват как са изглеждали на млади години.

— Сега вече го схвана — казах аз.

Той слагаше превръзки на нараненото момче.

— Трябваше да го доведеш тук по-рано. Някой го е фраснал.

— Блъсна се в едно дърво — казах.

— Няма значение — каза Прахд. — Така или иначе, структурата на костта трябвала бъде променена.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да. Може би ще е необходима някаква генетична промяна, някаква реорганизация на пигментите. Малко е дълго, но не е никак трудно.

— Колко време? — запитах.

— Докато започне заплащането ми?

— Докато бъдат готови и оздравели — поправих го.

Той обмисли много внимателно. После каза:

— Ще трае, докато започне заплащането ми.

— Целулогически! — прогърмях към него. — Колко време?

Той се почеса по бузата. Изглежда правеше някакви изчисления.

— Една седмица, ако заплащането ми започне веднага след това.

— Една седмица! — изръмжах аз.

— По-бързо от това не може да стане. Проваляха се плановете ми. Как можех да удържам атаките една седмица? Трябваше да измисля нещо.

— Добре. Една седмица.

— И заплащането ми започва?

— Свърши перфектно тая работа и заплащане т ти ще започне!

— А-а — каза той. Отиде и вдигна двете момченца. Постави ги в отделни килии с максимални мерки за сигурност. Започна да отлепя лепенката на едното.

Тръгнах си.

Пищенето проглуши ушите ми. По някакъв начин трябваше да мина над тази пропаст. Една седмица отлагане! Нещо. Щях да измисля нещо!