Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (17)

Глава четвърта

На следващия ден се мотах след безсънна нощ и горчива сутрин и случайно погледнах в екрана.

Сепнах се, защото Хелър беше сам в таксито. Нямаше и следа от Бум-бум. Обърна се да погледне един знак и видях, че и на задната седалка няма никой.

Караше в Ню Йорк! Беше незаконно! По документи нямаше и осемнадесет години!

Погледнах си часовника. Още нямаше шест сутринта в часовия пояс на Хелър.

Веднага седнах пред екрана да гледам. Беше се запътил към някаква нова щуротия.

Гледах да видя някакви знаци. Беше по алея „Франклин Д. Рузвелт“. По хоризонталната линия на изгрева се виждаше, че пътува на север.

Взех карта на „Октопус Ойл“ за този район. Къде беше тръгнал? Защо?

Старото такси вървеше с леко жужене. Хелър из глеждаше много спокоен и отпуснат. Караше по бързо от Бум-бум, но изглежда нямаше никакви проблеми. От знаците се виждаше, че кара към Бронкс. Опитах да се сетя какво може да го интересува в Бронкс, че отива там. Не измислих нищо.

В момента плащаше пътна такса. Остави моста зад себе си. Сега пък подмина указателните знаци в Бронкс. Видя щатска магистрала 278. Какво ще прави там? Прехвърли се на Хотчинс, Ривър Паркуей. Уайт Плейнз? Не, подмина отбивката. Бостън? А, Ню Брюнсуик, Канада! Сигурно ще бяга от страната. Веднага станах да изпратя съобщение за Рат и Тарб. Хелър ще излезе извън обсега на активатор-приемника, да не говорим за Реле 831!

Спрях. Боже мой, заради всички притеснения, които Хелър ми създаваше, бях забравил да дам на Рат и Търб приемник и декодер! Нямах връзка с тях!

Седях и гледах безпомощно екрана.

Проклех го. Всичко беше по негова вина. Докато спах, с никого не бе обсъдил този проклет „Главен чини“!

Слънцето вече се бе вдигнало.

Изглежда той се наслаждаваше на зелените дървета и тревата, които бягаха отстрани, защото определено не обръщаше много внимание на шофирането си. Може би на някои гледката щеше да им се стори красива, ако съдбата не ги удряше с чук като мен.

Плати пътна такса и се качи на магистрала, премина Ню Инглънд. Погледът му се задържа малко на един знак. Стамфорд. Значи е в Кънектикът. Тогава за първи път ми светна нещо. Като гледах китно зелените дървета, той каза:

— Старият капитан Дъган беше прав! Красива СТрана.

Капитан Дъган! Геологическото проучване! Но какво бяха обсъждали? Златото в Аляска? Може би отива в Аляска! Но това не беше пътят за Аляска. А и до Аляска не се ходи с яркочервено старо нюйоркско такси „Риъли Ред“. Там се ходи с кучешки впряг. Познавах планетата! А може би кроеше в главата си някакъв хитър и измамен план. Знаех си, че нищо добро няма да последва от този курс по разузнаване към военните!

Подмина всички отбивки за Стамфорд. Но тъкмо когато вниманието ми започна да отслабва, той сви вляво и тръгна по лош щатски път. На една табела пишеше, че в тази посока е Нортън Пойнт.

Не след дълго спря таксито и излезе. Намираше се на един плаж. Пред него се простираше огромна водна шир, гладка като злато на утринното слънце. Той тръгна по пясъка. Изглежда океанският въздух му доставяше удоволствие. Вдъхна няколко глътки въздух така, сякаш му беше вкусно.

Каза:

— Все още не са те съсипали докрай, плането!

Но направи няколко крачки и видя мазут. Поправи се:

— Но се стараят с всички сили.

Продължи да върви. Няколко гларуса избягаха, но не се вдигнаха във въздуха. Отгоре се виеха чайки. Един сърф със златист връх пореше водата.

— Срамота — каза Хелър. — Ти си толкова красива планета. — После, с внезапна решителност, каза: — Най-добре да се заемам за работа, докато все още си обитаема!

Тръгна на север. Оглеждаше мястото, където една река се вливаше в морето.

— Аха, ето това е! — каза той.

Изтича до таксито, скочи вътре и след секунда потегли с рев. Заобиколи Магистралата Ню Инглънд, мина хълмистата местност, зелена и дива в по-голямата си част.

Спря. Разтвори карта с геологически проучвания. Изглежда на нея бе отбелязана всяка една къща. Спусна се по надолнището и свърна от главния път в един коларски. Изглежда търсеше някакви белези. Откри много стар каменен знак с отбелязани мили. И то точно на царския път. Беше толкова избелял, че едва се четеше. После ми стана ясно. Намираше се на стар изоставен път.

Рододендрони, лавър и плевели се удряха в калниците. Най-сетне стигна до някакви постройки. Не приличаха на ферма. Какво ли можеха да бъдат? Но много скоро една съвсем ръждясала табела обясни всичко. На времето е било бензиностанция, а сега в идния двор имаше само няколко кокошарника. От комина излизаше тънка струйка дим. Хелър почука на изкривената врата. Отвори му една много стара бабичка. От това, че очите й не гледаха в определена посока, разбрах, че е сляпа.

— Аз съм младежът, който вчера се обади от Ню Йорк — каза Хелър с ласкав глас.

— О, добре дошъл. Влизай, влизай и сядай. Ще пийнеш ли кафе?

Хелър каза да и тя се засуети да го приготви.

— Наистина се радвам, че си успял да дойдеш до тук с кола — каза тя. — По този път не е минавала кола откак съпругът ми почина. Както и да е. Как ти се струва тук?

— Все още ви има в картата, госпожо — каза Хелър със силен нюингландски акцент.

— Е, мога да кажа, че все пак е някакво успокоение да не те изличат изцяло от страната!

Запъти се пипнешком към стола и седна, не съвсем с лице към Хелър.

— Тук беше много оживено, преди да направят нови пътища. Тези проклети предприемачи всичко променят. Сега пък смятат да местят онези хълмове. Още кафе?

Запремигах. Как е разбрала, че чашата му е празна?

— Не, благодаря — каза Хелър. — Казахте ми, госпожо, че старата работилница се заключва стабилно и покривът й е все още здрав. Може ли да погледна?

Тя взе връзка ключове и след малко пипнешком тръгна край една стена, заобиколи сградата и отключи работилницата. Вътре имаше място за няколко коли, отдолу имаше канал, прозорците бяха запечатани.

— Изглежда чудесно — каза Хелър. — Бих искал да го наема за няколко месеца.

— Ами малко пари няма да са ми излишни при тази инфлация. Колко би дал?

— Сто долара на месец.

— Сто долара на месец? Божичко! За половината можеш да имаш всичко това, заедно с пилетата!

— Ами тук ще има две коли — каза Хелър.

— Така ли?

— Ще пристигат, ще заминават. Идват ли хора по тези места, госпожо?

— Моята племенница, на два дни, да види дали съм добре. Но понеже прогонвам всички нахалници с пушка, никой не смее да припари дотук, освен племенницата ми.

— Тогава да си стиснем ръцете — каза Хелър. Имате ли нещо против сега да вкарам колата? Трябва да направя няколко приспособления.

— Не, не, заповядай. Има много инструменти, на е пълно с прах.

Той й даде сто долара, а тя му връчи ключове да вкара колата. И после направи нещо, което показа какъв е хитрец и предател — неща, за които винаги съм го мразил.

Затвори вратите отвътре. Свали една чанта, извади от нея ролки хартия и облепи всички прозорци отвътре. Запали старата крушка.

После, да го „бибип“, извади малка лампа от чантата си и я насочи към таксито, след което целият участък стана ЧЕРЕН! Надписът на вратата изчезна! Като прокара лампата по цялата повърхност на таксито, участък по участък, всичко започна да се преобразява от ярко оранжево в непрогледно мастилено!

Разбрах какво използва. Волгарианска „подготовка“. Беше дал на онзи от гаража да я добави към боята. От светлината цветът й се сменяше!

Използват я в по-скъпите рекламни табели на Волтар. Като се прокара отгоре един лъч, превръща се в синьо, втори лъч с различна честота и става черен, защото се променя отразяващата честота в добавката към боята.

Не му отне много време. Като свърши, се наведе към предната страна на колата и скъса някакво покритие върху регистрационния номер. И него превърна в черен.

После отвори чантата и извади шишенце, сипа си малко течност върху пръстите и я втри в лицето и в косата. Изсипа малко и върху горната част на ръцете.

Седна пред огледалото, промени регулатора на лампата и освети главата си. Косата му стана черна. После пак промени регулатора, освети лицето и ръцете си и кожата му стана доста мургава, почти черна. След това си залепи изкуствен черен мустак. Какъв е хитрец и негодяй!

Само че не беше толкова добър. Очите му все още бяха сини!

Носеше черен костюм. Не се преоблече. Извади черна шапка и си я сложи.

Отстъпи няколко крачки назад и огледа таксито. Влезе и свали брояча, за да не се вижда.

Отвори гаража и излезе.

Спря пред вратата на къщата и викна:

— Постоянно ще съм в движение. Понякога може да закъснявам или да излизам много рано.

— Няма проблеми — каза сляпата старица. — Само натисни два пъти клаксона, да знам, че си ти. Всички останали ги прогонвам с пушката.

Един много мургав Хелър потегли с черна кола.

Само че не беше чак такъв умняга. Колата пак си приличаше на старо нюйоркско такси, независимо дали беше оранжева или черна.

Изглежда знаеше точно къде отива. Влезе в някакъв град, огледа номерата на една улица и спря пред стара къща с голяма табела:

Хелър почука и една жена го насочи отзад в двора към някакъв офис.

— Сайръс Ейг? — попита Хелър. — Мене — мой роден език не английски — има среща.

Сайръс Ейг беше много, много стар човек. Той вдигна глава от бюрото си и изгледа непознатия.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Но не знам дали това, което имам, ще ви устрои. Нали знаете, богатите изкупуват всички стари обори и други такива, за да си правят къщи.

Хелър носеше сгънати на ролка карти.

— Мене всъщност търси мини, стари.

 

— А, да — каза старият агент. — Наистина споменахте нещо такова по телефона. Аз се порових из старите папки. Купуването на мини тук, на изток, не е точно моята работа. Аз продавам стари обори за богатите, да си правят от тях къщи. Седни.

Хелър седна на един разклатен люлеещ се стол.

— Преди стотина години — каза Сайръс Ейг, — може и да е имало мина. Но няма гаранция, че само защото името на този поток е Голдмайн Крийк^[1], там е имало златна мина.

— Това тук — каза Хелър и посочи геолого-проучвателната карта, — тук показва сгради до Голдмайн Крийк.

— О, това ли — каза Сайръс. — От години никой не е ходил там. Всичко е диво. Даже няма и път. Чудя се, че геолозите изобщо са стигнали дотам. Това е равнина със скали. Там не можеш да посадиш нищо. Има само два-три малки хълма. Оттам минава потокът. Преди половин век е имало крайпътна къща, където нелегално са продавали алкохол.

Старият агент взе картите.

— Да, и тук е отбелязано. Бил съм там веднъж като дете. В онези дни имаше железопътна линия. Погледни тук. Потокът се спуска надолу, тук свива и после се влива в морето.

Извади една пътна карта.

— Но ето оттук се разбира, че горе, близо до мястото, откъдето извира потокът, са направили язовир и водата е спряла да тече. И после са сложили още две стени, преди да стигне Лонг Айлънд Саунд, за да не могат да превозват алкохола.

— Мене не вижда как…

— Че по него вече и със сал не можеш да минеш.

Виждам, че производителите на алкохол са си докарвали стоката от Атлантическия, нагоре по потока до тази крайпътна сграда. После са го разреждали с вода, пак са го наливали в бутилки и са го продавали от тук та чак до Ню Йорк.

Върна му картите.

— По едно време никой не смееше да се приближи до крайпътната къща. Трупове! Духове. Даже бях забравил за съществуването й.

— Аз може купи — каза Хелър.

Сайръс Ейг уморено взе една стара рибарска шапка. Хелър го последва навън. С очукания стар „Форд“ на Сайръс отидоха в съда и провериха в архива.

— Тук пише, че е собственост на Джон Смит от Ню Йорк. Името на адвоката е написано отгоре. Сто и двайсет акра чукари.

Хелър си записа всички данни и адреси.

— Ако това купи, тебе даде комисионна.

— Нямам нищо против, но не можеш да ме накараш да се замъкна в онази пустош. Напоследък даже не излизам за риба. Сигурен ли си, че не ти трябва някой стар обор? Имам два, дето не са много далеч оттук.

Хелър се върна с него до къщата, качи се на таксито и потегли. Слава богу, все още беше в обсега на активатор-приемника. Не беше на повече от трийсет мили от Ню Йорк. Каквото и да беше намислил, поне щях да знам и да мога да взема нещата в свои ръце, ако се окаже опасно.