Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (7)

Глава трета

Понеже трябваше да спазвам странен режим заради големите времеви разлики между Ню Йорк и Турция, свикнах да спя по цяла сутрин. Отворих очи и страшно се разгневих, като видях онзи дърт „бибип“ Карагьоз, изправил се до леглото ми, кланя се и мънка нещо. Погледнах си часовника. Беше само единайсет! Впих в него гневен поглед.

— Двама мъже на двора, Султан Бей — Безпомощно размаха ръце. — Те влязоха. Седнаха на пейка. Не щат да си тръгват.

— Ще ги накарам аз да тръгнат! — извиках аз. Грабнах пушката и изскочих на двора.

— Султан бей! — викна Карагьоз. — Не сте облечен!

Тъй или иначе, изкочих навън. Никой не може да ми казва какво да правя!

Наистина, на пейката седяха двама мъже. Бяха обърнати с гръб към мен. Изскочих пред тях и се прицелих. Бяха Рат и Търб!

От изненада мустакът на Рат щръкна още повече. Пълното и подпухнало лице на Търб пребледня.

— Какво, в името на седемнайсетте дяволи, правите тук? — прогърмях срещу им.

Рат имаше нахалството да опре пръст до устните си, за да ме накара да млъкна.

Търб се опитваше пак да седне на нейката.

— Обяснете ми! — прогърмях още по-силно.

Рат още по-упорито се опитваше да ме накара с пръст да замълча и аз осъзнах, че говоря на волтариански. Но нямаше значение. Когато прислугата ме зърнеше, всички се изпаряваха.

— Ние… ние се подчинихме на заповедта ви — заекна Рат.

Това вече беше друго нещо. Накарах го да заеква.

— Вие к… к… казахте — разтрепери се Търб, — „Намерете ги и ги накарайте да докладват“.

— Ние… ние изпращахме съобщения по радиото всеки ден и… и затова сметнахме, че това може да означава единствено да дойдем тук.

Значи съобщението не е било ясно. Разчитай на подчинени и те със сигурност ще ти се качат на главата.

— Вие, „бибипнати“ глупаци, следяхте подслушвателното усройство, пришито в дрехите му. В магазина са изхвърлили старите дрехи на боклука, след като си е купил нови.

Насочих към тях цевта на пушката.

— Той не е в Атлантическия! Намира се в публичния дом на Обединените Нации, „Грейшъс Палмз“, и си живее като бей!

Рат зяпна.

— Откъде знаете?

Бях се ядосал и действах непредпазливо. Никога не трябва да узнаят, че съм присадил на Хелър подслушвателни устройства на Волтар и следя всичко, което той вижда и чува.

— Имам други източници на информация. Мислите, че сте единствените шпиони на света ли? Имам шпиони навсякъде. Шпионирам дори вас!

Изглеждаха достатъчно изплашени, затова ги поведох към къщата. Оставих ги да чакат там.

Отидох да оставя пушката, сложих си халат и позвъних в кухнята за горещо кайве с много захар, шекер ли.

Докато го пиех и си мислех, реших, че може би това не е чак толкова лошо. Така можех да им дам много точна информация. Освен това мога да ги накарам, без значение колко волтариански кодекси се нарушават, да вземат със себе си приемник и декодер.

Върнах се и продължих да пия кафе, докато те стояха прави. Изпитах някакво задоволство, като си дадох сметка, че сигурно току-що са пристигнали след дълго пътуване със самолет и не са спали. Другото хубаво нещо беше, че в Турция бе горещ септемврийски ден и сигурно умираха за студена напитка. Трябва да знаеш как да поставиш такива хора на място.

— Няма да ви екзекутират — казах аз, за да завържа разговор и да ги накарам да се отпуснат. — Освен, разбира се, ако не продължавате да оплесквате нещата.

Те неспокойно се раздвижиха.

— Агентът, който ви следи, е напълно откачен — казах аз. — Но мисля, че мога да го контролирам.

Влязоха Карагьоз и един сервитьор и донесоха сребърна кана с шира, запотена от студ, и три чаши. Отпратих прислугата заедно с двете чаши, и отпих на малки глътки от студената напитка.

До тук всичките ми действия бяха съвсем елементарни. Но това много улесняваше всичко останало.

— Има една кодова пластина — казах аз. — Голяма е приблизително толкова.

Показах им с ръце.

— Представлява лист с изрязани участъци в него. Знаете ли какво е това?

— Лист кодова пластина — каза Рат.

— Поставя се върху хартията и в празните места се пише истинското послание — каза Търб. — След това се попълва останалата част от писмото.

— Вашата мишена има такава. Трябва да я вземете! — казах аз. — Дори това да ви струва живота.

Това също бе елементарна тактика.

— Пластината е някъде в багажа му, а той се намира в бившия апартамент на Генералния секретар на горния етаж на „Грейшъс Палмз“. Ясен ли съм?

И двамата кимнаха.

— Трябва да се предрешите като дипломати и да се престорите, че искате да се възползвате от услугите на публичния дом. Ще идете в този апартамент. Вратата никога не се заключва. През деня той никога не е в апартамента. Трябва да претърсите всичко и да намерите кодовата хартия. — Ясно?

Кимнаха.

— Още нещо. Друг агент се опита да постави там подслушвателно устройство. Но се появи някакво смущение, нещо, свързано с въглерод. Трябва да откриете какво е и да го обезвредите.

Кимнаха.

— Още нещо — казах аз. — Ти, Рат, трябва да си обръснеш мустаците.

Обзе го ужас.

— Но те ми скриват белег от нож, който ясно личи, и по него могат да ме познаят!

— Добре — казах аз. — Тогава просто ги подрежи.

— Хубавите ми мустаци!

Трябва да се следва твърда линия на поведение.

— По-добре мустаците, отколкото гърлото, нали? — казах аз.

Той ме разбра.

— Така, тук няма таксита — казах аз.

— Та ние пристигнахме с такси.

— Няма таксита — казах аз. — Така че ще идете пеша до летището, ще пренощувате там и сутринта ще хванете самолет за обратно.

Те мрачно кимнаха.

Разклатих чашата си и ледчетата в нея потракаха.

— Въпроси?

— Онези двете устройства, които ни бяхте казал да държим в обхват от двеста мили от него, са скрити на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг — каза Търб. — Добре ли е?

Хей, та това беше даже много добре. Значи уредите, които препращаха сигналите от подслушвателните устройства в Хелър, бяха точно над главата му.

— За момента става — студено казах аз. — Това ли е всичко?

Кимнаха.

Пак разклатих леда в чашата.

— В такъв случай изчезвайте. Зает съм.

Излязоха навън под жаркото агънце.

Аз ликувах. Сега ги държах здраво в ръце. Скоро ще имам кодовата хартия и ще мога да подправям докладите на Хелър до Волтар. И тогава БУМ! Край с Хелър.

Сладък е животът!