Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (50)

Глава първа

Макар че се опитвах да ускоря нещата, не можахме да потеглим на следващия ден. Утан трябваше да заведе двете момченца на фотограф в града, за да има техните портрети, а след това да се сдобие и със рамки за тях.

Те наистина доста приличаха на актьорите или поне на начина, по който актьорите бяха изглеждали ни гази възраст, ако въобще може да се каже, че едно малко момче прилича на нещо. Бяха непоносимо самодоволни по повод на новия си външен вид. Дори собствените им майки не ги познаха и твърдяха, че дяволите са си свършили работата. И аз мислех така. Най-вече за това, че се бяха родили!

Освен това Утанч трябваше да си стяга багажа и, божичко, когато свърши, имаше наистина пет тежки куфара!

Верен на обещанието си, че тя ще се грижи за парите, й дадох 100 000 щатски долара и й казах, че това с всичко, което имам. Изглеждаше цяло състояние, но аз бях предпазлив: казах й да внимава със сметките, така че да ни останат пари, когато се върнем вкъщи.

И така, с много суетене, бързане и тичане, на следващия ден тя, аз и пет куфара отлетяхме в облак реактивно гориво.

Сега, за да получите някаква представа за това, колко трудно бе да се добереш до Вашингтон — столицата на Съединените щати, където трябваше да свърша първата си работа — и за да получите представа за трудностите, с които се среща един служител от Апарата в опитите да изпълнява задълженията се, ще се спра накратко на това пътуване.

Първата ни спирка беше в Рим. Очевидно Утанч беше телефонирала предварително за резервации. Вярно, че едно срамежливо, диво, пустинно момиче е уморено да понася лишения, но почти не очаквах че ще отседнем в хотел „Салваторе Манифико Комиозо“ — бижуто в центъра на града. Всъщност, аз щях да се загубя, ако трябваше да се ориентирам сам в града! Но Утанч, надничайки над фереджето си, изглежда наблюдаваше пътните знаци и схващаше, че италианският таксиметров шофьор обикаля, за да направи по-голяма сметка.

На чист италиански и с чист сарказъм тя му каза:

— Слушай, кастриран фукльо, ако си мислиш, че можеш да ме метнеш, само защото съм безпомощната съпруга на един шейх, откажи се от намеренията си! Ако не тръгнеш по правилния път моментално, ще ти мушна една кама в „бибипа“ и ще я закарам чак до сливиците!

Сигурно беше научила това в някой туристически разговорник, разбира се, но бях изненадан.

В „Салваторе Манифико Козиозо“ веднага ни въведоха в апартамента за младоженци, за който изглежда беше направена резервацията. Апартамент ни беше великолепен — злато и бяло! Огромен! Предизвикваше страхопочитание! Тя ме изрита с багажа във всекидневната и заключи вратата на спалнята зад гърба ми.

След като се чудих около три часа какво прави вътре с нейните пет куфара, разбрах, че няма да разбера и реших да ида на бара и да видя каквото има за гледане там.

В коридора съзрях най-красивата европейка, която някога бях виждал. Вървеше към нашия апартамент. Беше облечена по най-новата мода, носеше обувки с високи токчета и размахваше чантичка, която им подхождаше.

Утанч!

Тя мина покрай мен, влезе в спалнята и заключи вратата. Та това беше престоят ми в Рим — и то два дни.

В Париж имахме резервации за младоженския апартамент в „Шато ле Бо Гран Шер“. Беше разкошен, просторен, злато и бяло. Самият управител ни разведе. Утанч посочи към кофичката с шампанско, което беше гордостта на хотела и на език, който аз оприличих на френски, каза нещо, сигурно е било много презрително. Управителят вдиша бутилката и погледна отблизо годината, а после доста пребледня. Цели десет минути тя му държа лекция, преди да му позволи да тръгне, залитайки, за да се върне със стюарда по виното. Откри в листа на вината онова, което търсеше, и след малко те набързо се върнаха с друга бутилка. А също и с бутилка скоч „Малкълм Фрейзър“.

Е, естествено, едно срамежливо пустинно момиче би се възпротивило на шампанско от лоша реколта. Но аз не я бях видял да изучава някой туристически разговорник. Вероятно ставах ненаблюдателен.

Това, че не получих нито шампанско, нито скоч, бе най-малкото, което се случи. Прекарах двата дни, спейки на кушетката във всекидневната, докато се чудех какъв беше целият онзи смях в спалнята. Тя се връщаше и заминаваше, разбира се, както беше правила в Рим. Освен това видях, че някой достави планина от покупки последния следобед. Тя да не би да изкупуваше града?

В Лондон имаше промяна. Резервацията беше за кралския апартамент на хотел „Савоя“. Беше великолепен апартамент, канапето във всекидневната беше дори по-твърдо от онези в Рим и Париж. През трите дни в Лондон Утанч идваше и заминаваше по всяко време на денононощието. Аз обаче не я видях. Само чувах как се отваря и затваря вратата на коридора, а и шумния асансьор. Вероятно изкупуваше Лондон. Но когато отново се срещнахме в самолета, тя пак си беше в нейното фередже и пелерина с качулка, срамежлива и въздържана, макар и с малко хлътнали очи.

Директният полет първа класа до Вашингтон беше сравнително бърз, но пътуването от летището беше доста дълго. Разбрах, че имаме резервация за президентския апартамент в хотел „Вилард“ — една забележителност в центъра на града. Веднага щом петте й куфара бяха внесени в спалнята, тя се хвърли на леглото и каза на управителя, който ни беше придружил:

— Моля, изпратете ни студена вечеря. Пилешка салата и „Лийбфраумилх“ от 54-та. И може би малко шербет от портокали. А, да. Поръчайте лимузина, за предпочитане Кадилак, за девет сутринта. А сега се омитайте. Напълно съм изтощена.

Каза всичко това на чист английски. Обаче я пипнах. Туристическият разговорник се подаваше от чантата й. Мистерията беше разкрита!

Отидох във всекидневната с багажа си, така че тя да може да заключи вратата. В края на краищата трябва да беше уморена след всичкото това пътуване и пазаруване. Аз бях пристигнал!

Можех да се захващам за работа!