Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

7

Когато вратата се отвори и го зърнах за пръв път, бях убедена, че ме е видял. Не тялото ми, а същината ми в най-разголената, най-беззащитната й форма. Тази мисъл ме ужаси и в същото време силно ме заинтригува. За миг ми се прииска, докато съпругът ми не ме гледа, да се разскачам и да затанцувам пред този непознат, най-безсрамно да изляза от бледата обвивка на плътта, която можех да напускам когато пожелая.

Не мога да обясня странната невъздържаност, която ме обзе. Може би се дължеше на изострените възприятия в резултат на доскорошното ми боледуване, може би на лауданума, който бях взела по-рано през деня заради главоболието си, но още щом зърнах Моузес Харпър, аз разбрах, че това е изцяло физическо същество, ръководено от собствените си желания и удоволствия. Докато го наблюдавах и разговарях с него пред разсеяния поглед на съпруга си, осъзнах, че Моузес с всичко, което аз не съм: той излъчваше енергия, дързост, независимост и самодоволство като самото слънце. Най-хубавото беше, че у него нямаше и капка срам и тази липса на срам ме привлече неудържимо. Когато докосна ръката ми с тихи нежни думи, заредени с обещание за чувственост, усетих как бузите ми пламват, но не от срам.

Наблюдавах го крадешком, докато разговаряше с Хенри. Не помня и дума от онова, което каза, но гласът му ме караше да тръпна от удоволствие. Беше с десетина години по-млад от Хенри, с кокалесто тяло, остри черти и дяволито изражение. Носеше косата си дълга и вързана ниско на тила по ексцентричен, старомоден начин. Облеклото му също беше преднамерено неофициално дори за сутрешно посещение, нямаше шапка. Харесаха ми очите му — сини, леко присвити, сякаш през цялото време се смееше — и непринудената му подигравателна усмивка. Несъмнено забеляза, че го гледам, но само се усмихна и продължи разговора си.

Останах поразена от желанието му да си поръча портрет при съпруга ми: от малкото, което Хенри ми бе говорил за него, знаех, че Моуз Харпър е дързък безделник, който рисува само неприлични картини, няма никакъв усет, а още по-малко — вкус. Сега господин Честър обясняваше със снизходителен тон, че Моуз е „млад негодник“, на когото пътуванията по света са се „отразили благотворно“ и който един ден несъмнено ще стане „добър художник“, тъй като демонстрира „отлични умения в рисунъка и известна оригиналност на стила“.

Известно време Хенри прехвърляше в ума си различни идеи за портрет, предлагаше, после отхвърляше различни теми като „Младият Соломон“ и „Якобинецът“. Моуз беше направил списък със свои идеи, сред които фигурираха „Прометей“, „Адам в Райската градина“ (отхвърлена от Хенри заради, както той се изрази, „степента на скромност, с която би следвало да се подходи към такъв сюжет“) и „Картоиграчите“.

Последното заглавие го заинтригува и по-късно той се срещна с Моуз в ателието си, за да го обсъдят. Моуз каза, че идеята му хрумнала, след като прочел едно стихотворение на френския поет Бодлер (никога не бях чела поезията па Бодлер, но се говореше, че е много скандална, затова изобщо не се учудих, че е любимият поет на Моуз):

…валето купа — млад красавец — с дама пика

за любовта умряла си спомнят с шепот зъл.[1]

 

Моуз намираше този цитат за изключително вдъхновяващ и си представяше картина на „мрачно парижко кафене с дървени стърготини по пода и бутилки абсент на масата. На нея седи млад мъж с вале купа в ръка, а срещу него красива жена току-що е играла с дама пика.“

Хенри не се въодушеви тутакси от идеята — сметна я за твърде нечистоплътна. Самият той предпочиташе да нарисува Моуз в средновековни одежди, може би на трубадур, седнал под слънчев часовник с виола в ръце, а зад гърба му под залязващото слънце се движи процесия от дами с воали на лицата, яхнали коне и понесли различни музикални инструменти.

Моуз се изказа с резервирана учтивост за идеята на Хенри. Каза, че не се вижда като средновековен трубадур. Освен това трябваше да се мисли за фона. Средновековният пейзаж с дамите на коне щеше да отнеме месеци. Със сигурност би било по-лесно да се нарисува мрачният интериор на кафенето и да се наблегне на самия портрет, нали?

Този довод звучеше основателно и Хенри започна да отстъпва. Реши, че в този сюжет няма нищо лошо, ако се нарисува с вкус. В заключение предложи цитатът от френското стихотворение да се издълбае на рамката, но Моуз го увери, че няма да е необходимо. Хенри започна да прави планове за новата картина, като временно изостави „Девойката с цимбала“, за голямо мое облекчение.

Не знам каква сума бе обещал Моуз за картината, но съпругът ми беше изпълнен с надежди: със своите връзки Моуз несъмнено щеше да й уреди място в Кралската академия и това можеше да даде тласък на кариерата на Хенри. Аз не обръщах особено внимание. Нашето препитание не зависеше от картините на Хенри. Парите, които печелеше с рисуване, му носеха лично удовлетворение, бяха доказателство за таланта му. За мен единственото интересно нещо в новата картина бе, че поради дългото и често позиране аз имах възможността да виждам Моуз почти всеки ден.

Бележки

[1] Шарл Бодлер. Сплин LXXV. — Във: Шарл Бодлер. Цветя на злото/ Малки поеми в проза. С, Народна култура, 1984; превод: Кирил Кадийски. — Бел. прев.