Джоан Харис
Спи, бледа сестро (62)

60

От мига, в който видях разопакования подарък под коледното дърво, разбрах, че Ефи най-после се е завърнала у дома. Аз чувах стъпките й в коридора, дишането й в мрачните стаи, долавях уханието й край вратите, откривах косми от косата й по дрехите си, носните й кърпички по джобовете си. Тя беше във въздуха, който дишах, в ризите, които носех, движеше се под повърхността на картините ми като удавено момиче под вода, затова накрая се принудих да ги покрия, за да не виждам лицето й, очите й, пълни с укор. Тя беше в шишето с хлорал, така че колкото и да вземах от лекарството, не намирах покой, само образът й изпъкваше по-ярко в съзнанието ми… А когато спях — защото въпреки всичките си опити да излъжа съня аз понякога спях, — тя нахлуваше в сънищата ми, крещеше ми с глас, писклив и нечовешки като на паун: „Ами приказката? Ами приказката? Ами приказката?“

Тя знаеше всичките ми тайни. Нощ след нощ идваше при мен с подаръци: шише парфюм с аромат на жасмин, синьо-бяла дръжка на врата, а веднъж и малка бяла нафора, на която личеше червена следа от устните й…

Нощ след нощ аз се будех плувнал в горчива пот, изпълнен с ужас и угризения. Не можех да се храня: усещах вкуса на Ефи във всяка хапка, която поднасях към устата си, тя ме гледаше през уплашените ми очи, всеки път щом се погледнех в огледалото. Осъзнавах, че вземам много повече хлорал, отколкото е полезно за мен, но не можех да намаля дозите.

И въпреки всичко търпях, търпях заради нея — моята Марта, моята Шехеразада. Дали го знае? Дали се буди нощем и шепне името ми? Дори без нежност — дали го шепне? Дали ме обича моята бледа Персефона?

Да можех да разбера.

Изчаках до четвъртък, както бях обещал. Не се осмелявах да постъпя другояче — моята Шехеразада не беше милостива, а аз не бих понесъл да бъда отхвърлен заради това, че не съм се подчинил. В четвъртък вечер зачаках Таби да си легне — дори изпих чашата й горещо мляко, преди да се оттегля — и се затворих в стаята си. Още щом отворих вратата, надуших промяната: бегъл мирис на лауданум и шоколад в студения въздух, трепване на дантелената завеса пред открехнатия прозорец… Тромаво се засуетих около газената лампа, ръцете ми толкова трепереха, че ми отне близо минута да я запаля; и през цялото време я усещах в тъмното зад гърба си — Просякинята, която драскаше с острите си нокти по коприненото покривало на леглото, а дъхът й… Боже мой, дъхът й! Лампата припламна и забръждя. Аз рязко се извърнах и я видях: за миг очите ни се срещнаха и останаха така. Аз стоях като парализиран, със зяпнала уста, с пресъхнало гърло, здравият ми разум се развиваше като кълбо, което пада в бездънен кладенец. После видях покривалото на картината да лежи на леглото и облекчението ме връхлетя като огромна гореща вълна. Картината. Беше картината. Покривалото се беше изплъзнало някак и… Замаян от облекчение, близко до истеричен смях, аз се втурнах към леглото… и облекчението заседна в гърлото ми, размекна краката ми. На възглавницата беше закачена сребърната брошка, която добре помнех. Ефи беше с нея в онази нощ — помня как среброто блесна, когато я видях да мърда в снега, как заискри извитият гръб на котката, когато Ефи се втренчи в мен със своите котешки сребристи очи…

Глупаво започнах да опипвам брошката, като се мъчех да забавя водовъртежа на обърканите си мисли. Под лявото ми око се развя тревожен флаг — сигнал за паника.

Ами… ами… ами… приказката ми?

Ако я бях чул да го казва на глас, със сигурност щях да полудея, но осъзнах, че тя говори само в мислите ми.

Ами… ами… ами…

Пуснах в ход единствената магия, която знаех. За да заглуша безмилостния глас в главата си, аз произнесох магическата дума: призовах магьосницата с целия мъчителен копнеж, на който бях способен.

— Марта.

Мълчание.

Това и нещо подобно на надежда. Нещо подобно на покой.

Зачаках в подводна тишина — време, което ми се стори като безкрайни часове. После в десет станах от стола си, измих се със студена вода, грижливо и старателно се облякох. Незабелязано се измъкнах от къщата и потънах в бездиханната нощ. Снегът беше спрял да вали и над града се стелеше сънно спокойствие, с него дойде и мъглата, толкова гъста, че затъмни дори уличните лампи, зеленикавите им глобуси се изгубиха в безкрайното бяло. Под мъглата снегът светеше сякаш със собствено сияние, с нещо като неземна светлина, подобна на котешки очи, която превръщаше редките минувачи в ходещи трупове. Но хлоралът и близостта на „Крук Стрийт“ укротиха призраците ми: нямаше малка просякиня, която да ме преследва, протягайки тънки голи ръце в ледена заплаха, призраците — ако бяха призраци — не се осмеляваха да напуснат къщата на „Кро-муел Скуеър“.

Докато си проправях път през снега, ограден от мъглата със светлината на фенера си, аз отново се почувствах силен, уверен, че тя ме чака: Марта, моята Марта. Под палтото си криех подарък: прасковената копринена наметка, която бях купил на „Оксфорд Стрийт“, опакована наново в яркочервена хартия и овързана със златна панделка… Докато вървях, ръката ми неуверено опипваше пакета, претегляше го, аз си представях как ще стои прасковената коприна на кожата й, как предизвикателно ще се спуска по раменете й, как фината й прозрачна тъкан ще се плъзга по по-жилавата тъкан на косата й…

Беше почти полунощ, когато наближих „Крук Стрийт“, и избликът ми на въодушевление и нетърпение бе толкова силен, че известно време стоях пред вратата, без да забелязвам, че съм сгрешил: къщата беше тъмна, нито един прозорец не светеше, дори нямаше фенер на вратата. Стъписан, аз спрях сред снега и се заслушах… но от къщата на Фани не долиташе и звук, и най-далечна музика или смях — нищо освен страховитото бръмчене на тишината, което заглушаваше всичко.

Чукането ми отекна глухо в къщата и изведнъж разбрах, че са си заминали — Марта и Фани, и всички, — че просто са си стегнали багажа и са изчезнали като цигани в непостоянния сняг, оставяйки след себе си единствено тъга и полъх на магия във въздуха. Убеждението ми беше толкова непоклатимо, че аз закрещях с цяло гърло, заблъсках с юмруци по вратата… и тя се отвори бавно като усмивка, ясно чух как часовникът в коридора удари дванайсет и възвести преминаването от ден към нощ.

 

Спрях на прага и ноздрите ми се изпълниха с леко ухание на подправки и стар тамян. В коридора не светеше, но сиянието на снега бе достатъчно, за да хвърли блед, призрачен блясък върху полирания под и лъскавите медни орнаменти, сянката ми се очерта поразително ясно на лунната светлина и запълзя разкривена през пруста към вътрешността. Топъл уханен въздух докосна лицето ми като дъх.

— Фани? — гласът ми отекна натрапчиво, твърде дрезгав в приглушения шепот на къщата: след толкова години най-после осъзнавах колко е голяма, коридори след коридори образуваха постлан с килими лабиринт, подминавах врати, които не помнех досега да съм забелязвал, картини на жадни нимфи и сатири с разкривени прозорливи лица, крещящи вакханки с бедра като колони, преследвани от озъбени джуджета и зли гоблини, сурови средновековни слуги на Пандемониума с мършави тела и загадъчни пронизващи очи… Докато вървях из мрачни галерии с изтънчени картини на разврат в позлатени рамки, тъмнината ме лишаваше от всякаква перспектива. Ускорих крачка, ядосан на глухите си и някак заплашителни стъпки по дебелите килими.

Опитах се да намеря стълбището, но вместо това тръгнах по друг коридор и започнах подред да въртя дръжките на вратите, които все се оказваха заключени, а отвътре се разнасяше шепот, сякаш зад тях дремеше някаква загадка.

— Фани! Марта! — вече съвсем се бях загубил, къщата се простираше на неизмерими разстояния във всички посоки и аз имах чувството, че съм пробягал няколко мили.

— Марта! — тишината затрепери. На сто мили по-нататък се разнесе тиха механична музика. След секунда я разпознах.

— Марта! — гласът ми увисна на високата нота на паниката и аз се затичах слепешком по коридора, като се блъсках с ръце в стените и отчаяно виках името й. Свих зад един ъгъл и се втурнах право към врата, с която коридорът свършваше. Паниката ми се разсея безследно и аз почувствах как пулсът ми се забавя почти до нормалното. Сложих ръка на порцелановата дръжка и вратата се отвори към друг коридор.

Пред мен бяха стълбите — не можех да проумея как съм ги пропуснал първия път, когато минах от тук, — виждах как лунната светлина влиза през малкия прозорец със стъклопис и хвърля отражения по полираното дърво. Светлината беше толкова ярка, че дори различавах цветове: тук по перилата червено, едно-две зелени петна на стъпалата, син триъгълник на стената… а горе на стълбите стоеше гола фигура, нежният контур на хълбока и бедрото й изпъкваше в пурпурно, синьо и индиго, вълнистият водопад на косата й се спускаше като тъмен воал над нощта.

Лунната светлина падна върху едното око от засенченото лице и придаде на ириса опален блясък. Тя стоеше като котка, готова за скок: виждах напрежението в бялата й шия, мускулите, изопнати като на танцьорка, виждах свода на стъпалото й, извит като дъга — напрежение във всеки нерв от тялото й — и се изпълних с възхищение от тази неземна красота. За миг бях толкова погълнат, че дори не изпитах желание. После, когато тръгнах към нея, тя отскочи от мен с тих смях и се затича нагоре по стълбите. Аз я последвах. Почти я докоснах — помня как кичурите на косата й се плъзнаха по пръстите ми и изпълниха цялото ми тяло с горещ трепет. Тя беше по-бърза от мен, измъкваше се от непохватните ми прегръдки, докато тромаво тичах след нея. Щом стигнах най-горното стъпало, ми се стори, че чувам смеха й през вратата — дразнеше ме.

Нададох тих нетърпелив стон, изтънчената наситеност на мига ме тласна към вратата й (дръжката беше от синьо-бял порцелан, но аз нямах време да осмисля този факт). Бях започнах да свалям дрехите си още преди да съм влязъл, оставяйки диря от захвърлени кожи (сако, риза, шал) по стълбите зад себе си. Всъщност, когато отворих вратата, бях абсурдно разсъблечен, останал по чорапи, шапка и един крачол на панталона, и тъй като бях твърде зает да се доразсъбличам, не успях да огледам стаята. Сега, когато имам предимството на ретроспекцията, съм убеден, че съм я познал: това беше стаята от сънищата ми, нейната стая, стаята на майка ми, пренесена по силата на някаква магическа ирония на „Крук Стрийт“. На слабата светлина от заслонена свещ аз различих детайлите от онзи пръв, ужасен ден, сведени почти до незначителност от близостта на Марта: тук беше и тоалетната маса с флотилията от бурканчета и шишенца, и столът с висока облегалка и брокатена тапицерия, с небрежно метнат отгоре зелен шал, на пода — друг шал, на леглото — купчина рокли, смесица от дантела, тафта, дамаска и коприна…

Ако и да бях забелязал всичко това, то беше единствено с очите на желанието. Нямах усещане за опасност, нямах смътно предчувствие, само детско чувство на доволство и радост, чисто физически. Скочих на леглото, където Марта вече ме чакаше. Заедно се търкулнахме сред роклите, кожите и пелерините, като мачкахме антикварната дантела и скъпото кадифе в мълчаливо боричкане. Веднъж неволно бутнах с ръка една маса, от нея се посипаха пръстени, огърлици и гривни и аз безумно се разсмях, заровил лице в сладостното жасминово ухание на плътта й. Целувах я, сякаш не можех да оставя и инч от кожата й непокорен.

След като първоначалната неудържима лудост се уталожи, аз бях в състояние отново да мисля трезво и да й се насладя по начини, които прибързаността на изгарящия ми копнеж не допускаше. Забелязах, че тя е студена, устните й — бледи, дъхът й — тънък леден полъх в лицето ми.

— Бедната ми, да не си болна? Толкова си студена.

Отговорът й беше недоловим, леден при допира си до бузата ми.

— Нека те стопля.

Обвих ръце около нея и тя положи чело в извивката на врата ми. Косата й беше леко влажна, дишането й — трескаво и забързано. Аз завих и двама ни с одеяло и разтреперан след угасването на страстта, посегнах към верижката с шишето хлорал на врата си. Изтърсих от него десет кристалчета. Погълнах пет и дадох останалите на Марта — тя се намръщи от горчивия вкус, ъгълчетата на устните й увиснаха в странно детинско изражение, което ме накара да се усмихна.

— Ето, сега ще се оправиш — нежно й казах аз. — Скоро ще се стоплиш. Само затвори очи. Ш-шт. Затвори очи и поспи.

Почувствах как тя трепна до мен и се изпълних с нежност: в края на краищата тя беше толкова млада, толкова уязвима въпреки привидното си самообладание. Оставих ръцете си леко да се плъзнат по заплетената й коса.

— Всичко е наред — прошепнах колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. — Всичко е наред. Всичко свърши. Сега сме заедно, любов моя, можем спокойно да си починем. Опитай да си починеш.

И за известно време наистина се отпуснахме. Свещта мъждука, мъждука и накрая угасна. И за миг дори Бог заспа…

Може би съм задрямал, трудно ми е да си припомня в мъглата от впечатления. Понесох се сред жасмин и хлорал, мислите ми плуваха, а когато се събудих, осъзнах, че макар да ми бе топло под одеялото, Марта не беше до мен. Седнах в леглото и примижах на светлината, която се процеждаше през пердетата — свещта отдавна беше изгоряла. В тъмното успях да различа някои детайли в стаята, пищната дантела и кадифе, застинали в сребриста пепел на лунната светлина, шишенцата и бурканчетата на тоалетната масичка, които блещукаха като ледени висулки върху тъмното дърво.

— Марта?

Тишина. Стаята чакаше. Нещо в студеното огнище се размърда — обърнах се с разтуптяно сърце… Нищо. Само люспа сажди в комина. Камината ми се усмихна озъбена с медната си решетка.

Изведнъж осъзнах, че съм сам в къщата. Обзет от паника, скочих на крака, одеялото се свлече от раменете ми и с глас, в който се надигаше истерия, аз изкрещях името й:

— Марта!

Нещо се вкопчи в крака ми, нещо студено. Извиках от погнуса и се дръпнах от леглото: нещото продължаваше да ме стиска и аз усетих сухи парливи драскотини по кожата си.

— Марта!

Започнах бясно да се дърпам, да тегля нещото с вкочанени пръсти… Чух тежкото изпукване на разкъсана тъкан, напипах накъсана дантела в треперещите си ръце и се разсмях като луд: краката ми се бяха оплели в гънките на някаква рокля, която лежеше на леглото, а сега се търкаляше по пода — купчина разкъсани фусти, почти разполовен корсет. Промърморих подигравателно:

— Рокля. Да се боря с рокля.

Но бях потресен от начина, по който отекна разтрепераният ми глас. Затворих очи от внезапен пристъп на гадене и се заслушах в биенето на сърцето си, което постепенно затупка в ритъм с пулсирането на левия ми клепач. След време отново отворих очи и като се мъчех да мисля разумно, отидох до камината и се опитах да запаля огън. Марта скоро ще се върне, казах си. Всеки момент ще се появи на вратата… А дори да не го направи, нямам причини да мисля, че тази стая — нищо и никаква стая, за Бога! — би могла да иска нещо от мен, както ми се струваше в стаята на майка ми преди много години… И какво да иска? Жертвоприношение може би? Признание?

Абсурдно! Това дори не беше същата стая.

И все пак в тишината имаше нещо, нещо подобно на злорадство. Засуетих се пред камината, като се борех с желанието да погледна през рамо към вратата. Запалих клечка кибрит и за миг стаята се озари от червена светлина. Примигна и умря. Аз изругах. Отново. Отново. Най-после успях да склоня пламъчето да се разгори, хартията пламна, а след нея и дървото. Огледах се и видях как по стените заподскачаха гигантски сенки, после се обърнах с гръб към огъня и с победоносно чувство долових колебливата топлина на новите пламъци.

— Няма нищо по-хубаво от огъня — промърморих тихо. — Нищо по-хубаво… — думите заседнаха в гърлото ми. — Марта? — за малко да кажа „майко“.

Тя седеше на леглото с крак, подвит под тялото, леко килнала глава на една страна, и ме гледаше с безизразно лице. Беше облякла наметката на майка ми. Не, сигурно бе намерила подаръка ми, беше го отворила и облякла наметката, за да ми достави удоволствие. Може би през цялото време бе чакала да я забележа.

— Марта — аз овладях гласа си и опитах да се усмихна. — Чудно ти стои — преглътнах. — Направо чудно — тя склони кокетно глава и лицето й потъна в сянка. — Подарък за теб — обясних аз.

— Подарък… — прошепна тя.

— Да — добавих по-весело. — Още щом го видях, се сетих за теб — не беше съвсем вярно, разбира се, но си помислих, че ще й доставя удоволствие, ако го кажа. — И изглеждаш много хубава с него.

Тя кимна замислена, сякаш знаеше.

— Дойде време и за твоя подарък — каза.

 

„Имало едно време…“

Докато шепнеше в тъмното, дъхът й вледеняваше врата ми, пръстите й описваха малки кръгове по голия ми гръб. Усещах коприната и прасковената дантела под влажните си длани заедно с ухание на жасмин, тежко и упойващо, розово по трескавата й кожа, примесено с по-тъмен, по-остър мирис… През измъченото ми съзнание пробягаха въображаеми вълци.

„Имало едно време цар и царица. Те си имали син.“

Затворих очи и потънах в блажената светлина на подземния свят. Гласът й беше като шумолене на пяна в краката ми, докосването й — като студено течение от дълбините.

„Принцът обичал и двамата си родители, но майка му владеела сърцето му — той не се откъсвал от нея. Имал всичко, което пожелаел… с изключение на едно. В замъка имало една стая, в която му било забранено да влиза, стая, която стояла винаги заключена, а ключът бил на сигурно място в джоба на майка му. Годините минавали, а принцът все повече мислел за тайната стая, копнеел да види какво има вътре. Един ден, когато двамата му родители били излезли, той случайно минал покрай тайната врата и я заварил открехната. Тласкан от любопитство, принцът я бутнал и влязъл.“

Въздухът беше потъмнял от мирис на жасмин: Марта, знам.

„Стаята била златна, но принцът вече притежавал всички богатства, за които можел да мечтае. В стаята имало алени, пурпурни и изумрудени тъкани, но принцът имал сърма и кадифе колкото поиска.“

О, Марта, владетелка на сънищата ми, дете на най-съкровения ми мрак… Виждах приказката й — тя беше и моя, — виждах тайната стая и себе си четиринайсетгодишен до вратата с отражения на милиони елмази в черните очи.

„Стаята ухаела на хиляди цветя, но принцът живеел в градина, където не настъпвала зима. Вътре нямало нищо, което да си заслужавало такава потайност.“

Шехеразада разпери дългите си бели пръсти и дланите й заприличаха на алени кръгове на огнената светлина.

„И все пак нещо го задържало в стаята. Измъчвало го силно любопитство и той започнал безцелно да рови в ракли и сандъци, докато най-после видял малка и съвсем проста дървена кутия, която никога досега не бил виждал.“

Сърцето ми заби по-силно, слепоочията ми болезнено се стегнаха.

„Защо ли държат тази грозна стара кутия, казал си учуден принцът, когато всичко друго в двореца е толкова богато и разкошно? Той отворил кутията и надникнал вътре.“

Тя млъкна — видях искрящата й пурпурна усмивка и в този миг осъзнах, че знае Тайната, че винаги я е знаела. Това беше жената, която можеше да ме преведе отвъд прокълнатите окови на греха и плътта: тя разбираше болката ми, безнадеждното ми съжаление. Това беше нейният подарък: откровението.

— Продължавай, моля те, продължавай — почувствах как по бузите ми потече пот само при мисълта, че дори сега може да не го разкрие докрай. — Марта, моля те…

— Ш-шт, затвори очи — прошепна тя. — Затвори очи и ще видиш. Заспи и аз ще ти покажа.

— Какво видял принцът?

— Ш-шт…

— Какво съм…

— Спи.

Представете си морско дъно под неразгадаема кафява тиня.

Представете си покоя…

„Принцът разтъркал очи: в първия миг не съзрял нищо, само тъмно петно като дим, но когато се напрегнал да види какво има вътре, най-после успял да различи пръчка от леска, увита в зацапана черна пелерина. Долко странно — казал си принцът — да държат в тайна нещо толкова старо и грозно.“ И понеже бил млад и любопитен, извадил двата предмета от кутията. Онова, което принцът не знаел обаче — което никой не знаел, — било, че царицата била вещица от далечна северна земя отвъд морето, дошла в царството преди много, много години. С магии накарала царя да я обикне и с магии пазела в тайна истинската си същност. Пелерината била вълшебна, както и пръчката, и само царицата можела да си служи с тях. Но принцът й бил син и кръвта на вещицата течала във вените му. Щом сложил вълшебната пелерина и вдигнал пръчката с дясна ръка, той изведнъж почувствал как в него се надига сила. Размахал пръчката и силата грейнала в него като слънце… но духовете на пръчката видели, че господарят им е само момче, разбунтували се и се изскубнали от властта му. Те полетели с победоносни писъци, изподраскали с ноктите си лицето на принца и дъхнали в него злобния си дъх, и той паднал като покосен на земята.

Когато се събудил, духовете си били отишли и пръчката се въргаляла счупена до него. Като видял това, принцът се уплашил. Прибрал пръчката и пелерината в кутията и избягал от стаята. Когато царицата се върнала, видяла, че някой е пипал пръчката й, но не можела дори да спомене за това, защото никой не знаел, че е вещица. И тя зачакала да дойде нощта с тъмната луна, за да направи магия на злосторника, страшна магия; защото като счупил пръчката й, той бил отнел и силата й и сега тя била осъдена да остарее като всички смъртни жени. Царицата вложила цялата си омраза в проклятието и зачакала, като знаела, че скоро ще подейства.

Същата нощ принцът се събудил с вик след страшен кошмар и в следващите дни и седмици започнал да бледнее и да линее, да не спи добре нощем, да не яде и да не намира покой денем. Минали месеци. Царят свикал всички най-добри лекари в царството, за да прегледат сина му, но никой не можал да намери лек за бавната му и мъчителна болест. Допълнително бреме за царя било и това, че царицата също легнала болна, от ден на ден ставала все по-слаба и бледа. Цялото царство се молело за възстановяването й.

Но ето че един ден в двореца дошъл стар отшелник, свят човек, и настоял да види царя. „Мисля, че ще мога да отгатна какво мъчи сина ви и жена ви — казал той, — нека само ги видя.“ Царят, обезумял от скръб, се съгласил и отшелникът отишъл първо в стаята на царицата, а после и при принца. Без да каже и дума, той погледнал принца в очите. Освободил стражата и тихо заговорил:

— Ти си прокълнат, синко — казал отшелникът — от царицата, твоята майка, която е вещица. Ако не предприемеш нещо скоро, ще умреш, а тя ще се оправи.

Принцът заплакал, защото обичал майка си.

— Какво трябва да направя? — попитал той накрая.

— Трябва да отидеш в стаята й и да я убиеш — отвърнал отшелникът. — Нищо друго не може да премахне проклятието.

Принцът поклатил глава и отново се разплакал, но отшелникът бил неумолим.

— Царицата няма други деца — мрачно казал той, — а баща ти е стар. Искаш ли вещица да управлява царството ви за вечни времена?

И така, принцът се съгласил с болка в сърцето. Същата нощ станал от леглото и тихо тръгнал по дългите коридори на двореца към стаята на майка си.

Вратата беше отворена, знам. Виждам я от леглото си от солена тиня: порите в бялото дърво, дръжката от синьо-бял порцелан — колко лесно се връща всичко! На втората дъска отстрани има драскотина — веднъж, без да искам, я ударих с топка за крикет. Къщата е тъмна, а някъде далеч отзад чувам баща си в стаята с механичните играчки, няколко пискливи ноти от механизма на танцуващата Коломбина, разпилени в мрака. Аз нося полуизгоряла свещ в чинийка на цветя: миризмата на лой дразни ноздрите ми. Дебела бяла сълза пълзи по свещта и се стича на порцелана, като образува локвичка върху едно от сините цветя. Дишането ми се струва оглушително в гъстия въздух.

Килимът е мек и покорен под краката ми, но въпреки това чувам шума от стъпките си. Около мен светлината от свещта се отразява в стъклените шишенца и бурканчета и хвърля хиляди призми по огледалото и стената. В първия миг не мога да разбера дали бебето е в стаята при нея, но люлката е празна — дойката го е отнесла, за да не събуди майка ми, ако заплаче. Закривам свещта с искрящия червен щит на дланта си и поглеждам лицето й на розовата светлина с радостно любопитство, още по-ценно поради това, че е забранено. Шишето с лауданум искри на нощната масичка до нея: тя няма да се събуди.

Гледам лицето й и изведнъж ме обзема мъчителна нежност: виждам тънките й сини клепачи, съвършената извивка на скулите, водопада от тъмна коса, който се лее по възглавницата и се разпилява по гънките на одеялото чак до пода… толкова е красива. Макар измъчена и бледа, дори сега тя е най-красивата жена на света и сърцето ми се къса от отчаяна, наранена любов, далеч надрасла моите четиринайсет години. Детското ми сърце всеки миг ще се пръсне под напора на тези зрели чувства: разкъсваща ревност, самота, мъчителна потребност да я докосна, тя да ме докосне, сякаш допирът й може да спре нашествието на змията в стомаха ми, сякаш ръцете й могат да пропъдят нощта. Когато спи, аз мога да се приближа и почти се осмелявам да протегна ръка към косата й, лицето й, мога дори да докосна бледите й устни със своите… тя никога няма да узнае.

В съня си тя почти се усмихва, очите й са невидими и меки под виолетовите клепачи, моравата сянка на челюстта й е съвършен удар с китайска четка по порцелановата й кожа… гърдите й едва забележимо се издуват през ленената тъкан на нощницата й. Ръката ми се движи сякаш по своя воля, безплътна комета в мрачната кафява нощ. Следя движението й като хипнотизиран, виждам как пръстите докосват лицето й — съвсем леко, — как с чудна дързост пълзят към врата й… Отдръпвам се с пламнало лице, цялата ми кожа пулсира от вина и въодушевление. Но ръката се движи съвсем сама, спуска се по завивката със страшна целенасоченост, сега отдръпва завивката, за да разкрие спящите форми, нощницата, повдигната до коленете, голите стегнати прасци, меката извивка на бедрото.

Тук има синина, точно над коляното, и аз чувствам как погледът ми е привлечен неудържимо към изящната й тъмна форма. Ръката ми посяга да я докосне и тя е като напудрен сатен под пръстите ми, безкрайна загадка, безкрайна нежност, поглъщаща мекота като подводен пясък… Уханието й на жасмин скрива друг аромат, подобен на солена бисквита, и без дори да се усетя, аз доближавам лице до нейното, заравям го в топлината и сладостта й, настръхнал от болка и възбуда. Пръстите ми намират гърдите й с дива радост, ръцете ми се увиват около нея, устните ми изведнъж закопняват за нейните… Дъхът й е леко парлив, като болест, но сега тялото ми е един-единствен нерв, изпънат като струна, която изпълва въздуха с непоносимо чист звук, по-висок и по-висок, до степен на лудост и по-нагоре… нямам тяло, виждам душата си изопната като фина сребърна тел, чиста, трептяща до оглушителен звън… чувам смях и осъзнавам, че е моят собствен…

Очите й се отварят.

Усещам как линията на устата й се стяга под устните ми.

— Майко — безпомощно се отдръпвам, стомахът ми е леден юмрук.

Очите й са зорки до ожесточение, знам, че вижда всичко. Всичко. Годините падат от мен, само преди миг съм се чувствал стар, а сега се катурвам в детството си: тринайсет, дванайсет, единайсет, и докато аз се смалявам, тя се разраства, чудовищна… осем, седем… виждам как устата й се отваря, чувам нестройните срички:

— Хенри? Какво…

Шест, пет. Зъбите й са остри, невъзможно диви. Кръвта блъска в слепоочията ми. От дробовете ми се изтръгва вик: гневът й е безграничен. Още по-лошо е презрението й, омразата й, като приливна вълна, която носи в себе си мъртъвци. Едва чувам гласа й през бученето в ушите си, в ръцете ми има нещо меко, нещо, което с чудовищна сила се бори с мен. Приливът ме подмята като отломка, аз стискам очи, за да не виждам…

Внезапно чудотворно мълчание.

Лежа на черния пясък, докато водата се отдръпва, дъхът й пулсира в ушите ми, идването в съзнание е като милиони светли иглички по ретината ми, устата ми е пълна с кръв от прехапания език. Пълза на колене по въртящия се килим и оставям по пода диря от кървава слюнка, а възглавницата още е в свитите ми юмруци.

— Майко?

Изцъклените й очи ме гледат, все още строги, сякаш разгневени заради непристойната й поза.

— Ма-айко! — чувствам как палецът ми се плъзва към ъгъла на устата ми, коленете ми се свиват и опират в лактите. В далечно кътче на съзнанието си разбирам, че ако успея да се свия на съвсем малка топка, ще мога да се върна в онова полузапомнено сигурно място, в соленото място, където има мрак и топлина. Смалявам се… смалявам се. Три, две, едно…

Тишина.

 

Далеч над мен ехти смях, огромният тролоподобен смях на Бог. Черният ангел грабва косата си и фуриите се разлитат с писъци, за да си намерят нова играчка — аз познавам лицата им. Детето на уличницата с шоколад около устата… водните очи на Ефи и косата й, бяла като морска пяна… майка ми, толкова отдавна забравена в благословената ми слепота, но сега припомнена за вечни времена, довлечена обратно на тъмния си пиедестал, с пръсти като остриета. По-близо — гласът на омайницата Шехеразада, вълците в краката й… неземният й смях. В полусънното си състояние се мъча да я извикам, да произнеса името й като заклинание срещу наближаващия кошмар.

— Марта!

Отварям кръвясалите си очи, усещам топлината на огъня по премръзналите си крайници. Непокорният мускул на бузата ми затваря окото в поредица от пърхащи спазми, твърде бързи, за да ги преброя. Споменът, съживен от приказката на Марта, е мраморен саркофаг от някаква гротескна легенда, която се носи високо над облаците. Протягам ръка за утеха…

Изведнъж светлината става безмилостно ярка. Вдигам ръце, за да закрия очите си, и я виждам — Шехеразада, златната ми немезида. Смее се.

— Марта?

Гласът ми е едва доловим шепот, но дори докато изричам името, знам, че това не е Марта. Това е Ефи, бледа и тържествуваща, това е майка ми, порочна и отровна, това е призрачното дете. Трите говорят едновременно, протягат гладни ръце към мен и докато падам назад върху леглото и почти не усещам болка от удара на гръбнака ми в ръба, аз осъзнавам какво е тя, какво са те. Тисифона, Мегера и Алекто. Отмъстителките за кръвните роднини. Ериниите!

По тялото ми пробягва непоносима болка, сякаш в гръбнака ми се забиват остриета, и цялата ми лява половина започва да трепери.

Докато потъвам в блажена забрава, чувам гласа й, искрящ от злъч и насмешка:

— Ами приказката, Хенри? Ами приказката?

И в далечината чувам дивашкия смях на Бог.