Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

53

Добре, добре. Изпих повече от две чаши. Е, в „Бегърс Клъб“ беше топло, срещнах няколко приятели, които играеха на карти, и те ме почерпиха. После и аз ги почерпих, а след това си поръчахме нещо за хапване и след студа, дългото ходене и питиетата… е, заседях се повечко. Може би не точно, но трябва да разберете, че през цялото време мислих и стигнах до труден извод.

Не ме гледайте така. Не мислете, че ми е било лесно да се реша. Всъщност, отчасти за да забравя тежкото си задължение, започнах първо с бренди, а после едното доведе до друго и накрая почти успях да я забравя. Спомням си, че погледнах часовника си към пет сутринта и се стреснах, но тогава, разбира се, беше вече късно. Решението бе извън моите ръце.

Бях прекалено омаян, за да се прибирам в такова време, затова дадох на старата харпия, която държеше кръчмата, последните си пари, тя ми даде стая и аз се хвърлих на леглото по риза с намерението да поспя, докато стане светло, и после да се прибера у дома, но не бяха минали и пет минути — аз вече сладко похърквах, — когато нещо ме стресна. Отново го чух — леко, едва доловимо драскане по вратата, като с нокти, които едва докосват неравната повърхност. Реших, че може би друг клиент се е напил до припадък и е пожелал да споделя стаята си с него, след като е видял, че всички други са пълни. Е, нямах никакво намерение да го пускам.

— Стаята е заета — извиках изпод завивките.

Мълчание. Може би ми се беше причуло. Почти веднага започнах да се унасям отново. Изведнъж отново се стреснах от звук като от въртяща се дръжка на врата. Започнах да се дразня. По дяволите, нямаше ли този тип да ме остави на мира. Така или иначе, казах си, вратата е заключена. Щом се увереше, че говоря сериозно, щеше да ме остави на мира.

— Казах, че стаята е заета! — извиках по-силно аз. — Разкарай се като нормален човек и си потърси друго място!

Реших, че това ще свърши работа и се завъртях на другата страна, доволно сгушен в топлината на завивките и мекотата на ленените чаршафи.

В този миг вратата се отвори.

Отначало си помислих, че е вратата на съседната стая, но щом погледнах през рамо, видях сноп зеленикава светлина от прозореца в коридора и беглия силует на жена. Пречи да успея да реагирам, вратата се затвори отново и аз чух тихо шумолене на женски стъпки, които се приближаваха към леглото. Понечих да кажа нещо — главата ми още се въртеше от изпитото бренди, — когато тя спря до мен и аз забелязах, че се съблича.

Е, какво си мислите, че направих? Нали не сте очаквали да се завия презглава и да повикам съдържателката? Или да се направя на непорочен и да кажа: „О, госпожице, та ние не се познаваме!“ Не, нищо не казах, само зачаках: от малкото, което бях успял да зърна, можех да съдя, че момичето е младо и че има хубава фигура. Може би ме беше видяла в клуба и бе решила… Не се учудвайте толкова, и друг път ми се е случвало. Освен това ми хрумна, че може неволно да е объркала стаята и в този случай би било по-умно да си замълча, впрочем вече не се чувствах толкова уморен, колкото преди минута.

Тя не каза нищо, дрехите й се свлякоха на земята с копринено шумолене и в тъмното видях как бледата й фигура се приближи към мен, усетих тежестта й върху завивката, а после и под нея, когато се мушна при мен между чаршафите. Щом ме докосна, аз настръхнах. Беше леденостудена и за миг останах с неприятното усещане, че докосването й прорязва кожата ми, но после тя обви ръце около мен с дразнеща еротика и въпреки студа, който проникваше в тялото ми, започнах да й отвръщам, да се наслаждавам на сладостта на ледените й ласки. Чувствах как дългата й коса се спуска на лицето ми, коса, лека и студена като паяжина, краката й ме обгърнаха, стройни и студени, и здраво стиснаха гръдния ми кош. И все пак въпреки новите усещания бях готов да се закълна, че я познавам отнякъде… Острите й нокти леко драскаха по треперещите ми рамене. Чух я да шепне нещо, едва доловимо, съвсем близо до лицето ми, и инстинктивно се обърнах, за да чуя думите.

— Моуз…

Дори дъхът й беше студен, караше космите на гърдите ми да настръхват, но по-силно от студа беше чувството за тревога, което сега растеше, убеждението, че съм я срещал и преди.

— Моуз… Толкова дълго те търсих… О, Моуз…

В този миг почти си спомних.

— Чаках, но ти не дойде. Толкова ми е студено.

Отново: почти, но не съвсем. А и някак не ми се искаше да я питам коя е — просто не бях сигурен… Размърдах се неловко, алкохолните пари продължаваха да замъгляват мозъка ми, но почти незабележимо в мъглата проблесна спомен — как седя на маса на онова отдавна отминало парти („Толкова ми е студено…“) и гледам чашата, която като че ли сама се плъзга по лакираната повърхност.

— Толкова ми е студено… — шепотът й прозвуча отчаяно, далечно, като глас от паметта.

Опитах се да развеселя обстановката:

— Не за дълго, скъпа. Ей сега ще те стопля.

Всъщност започнах да усещам как възбудата ми се разсейва. Плътта й започна да лепне като глина по вкочанените ми пръсти.

— Аз чаках, Моуз, толкова дълго… Чаках. Но ти не дойде. Ти така и… — поредната дълга въздишка като ехо в пещера.

После ме осени мисъл, толкова абсурдна, че за малко да се изсмея на глас, но смехът заседна в гърлото ми, когато осъзнах последиците…

— Ефи?

— Аз…

— О, божичко, Ефи! — изведнъж всяко съмнение изчезна. Беше тя: уханието на кожата й, допирът на косата й, изгубеният й шепот в тъмното. Зави ми се свят и аз проклех брендито, отдалеч чувах гласа си да повтаря името й — глупаво, като развалена кукла. — Но как се измъкна? Аз… — неуверено добавих: — Исках да дойда, знаеш ли, наистина исках — прибързано започнах да съчинявам оправдание. — Пред вратата на гробището дежуреше полицай и не можах да вляза. Чаках и чаках… Щях да полудея от тревога.

— Аз те проследих — спокойно каза тя. — Проследих те до тук. Чаках те да дойдеш. О, Моуз…

Реалността на моето предателство отекна между нас по-оглушително от всякакви думи. Насилих се да отговоря с престорена искреност:

— Боже мой, Ефи, не знаеш какво стана. Проклетият полицай стоя там с часове… Когато най-после влязох, теб вече те нямаше. Може би съм те изпуснал за минути — целунах я с престорена страст. — Не може ли просто да се порадваме, че сме заедно и че ти си в безопасност? — Аз обвих ръце около нея, макар че треперех от студ. — Ей сега ще те стопля, мила моя, опитай се да поспиш.

— Да поспя… — гласът й прозвуча едва чуто, дъхът й — недоловим шепот в ухото на нощта. — Няма да спя повече. Спах достатъчно.

* * *

Когато се събудих четири часа по-късно, тя си беше отишла и аз почти бях готов да повярвам, че съм сънувал всичко това, но сякаш за да докаже, че не е било сън, Ефи ми беше оставила визитната си картичка на нощното шкафче до леглото: сребърна брошка във формата на котка с извит гръб.