Джоан Харис
Спи, бледа сестро (65)

63

Аз се гърчех между хищните бедра на последната си любима, когато дойдоха да ме арестуват.

О, бяха много почтителни. Двамата полицаи учтиво изчакаха да стана, скромно да се загърна в халат от китайска коприна и да ги изслушам. По-възрастният от двамата ме уведоми — с леко извинителен тон, — че съм арестуван за убийството на Еуфимия Честър и че лондонската полиция ще ми бъде признателна, ако ги придружа до участъка при първа възможност.

Признавам, че ситуацията ме порази със своята комичност. Значи Хенри беше разкрил всичко, така ли? Горкият Хенри! Ако не беше въпросът за парите, щях да се разсмея с глас, но сега изпълних ролята си блестящо. Усмихнах се, обърнах се към момичето (което се мъчеше да скрие прелестите си с чаршаф), изпратих му въздушна целувка, леко се поклоних на полицаите, взех дрехите си и излязох с ориенталския си вид от стаята. Наистина се забавлявах.

Чаках цял час в килия на „Боу Стрийт“, докато полицаите обсъждаха въображаемото ми престъпление пред вратата — аз прекарах времето в редене на пасианси (бях намерил колода карти в джоба на сакото си), — и когато двама служители на реда, единият висок и флегматичен, другият нисък и холеричен, най-после влязоха в килията ми, подът представляваше мозайка от цветни правоъгълници. Аз невинно им се усмихнах.

— А, господа — казах весело, — колко е приятно, че най-после си имам компания. Няма ли да седнете? Боя се, че е малко голо, но както виждате… — махнах към пейката в ъгъла.

— Сержант Мърл, господине — представи се високият, — а това е полицай Хокинс…

Едно ще ви кажа за английската полиция: винаги уважават класовата принадлежност. Каквото и да е извършил един джентълмен, той си остава джентълмен, а джентълмените имат определени права. Правото на ексцентричност например: сержант Мърл и колегата му търпеливо слушаха, докато им обяснявах истината за отношенията си с Ефи, Фани и Марта и за опита ни да инсценираме смъртта на Ефи в гробището. Полицаите мълчаха важно и не задаваха въпроси (от време на време Мърл записваше нещо в бележника си), докато не свърших разказа си. Те изглеждаха почтително незаинтересовани. О, да, обичам английската полиция.

Когато млъкнах, сержант Мърл се обърна към подчинения си и тихо му каза нещо, после отново ме погледна.

— Значи — започна той, свъсил вежди в размисъл — вие, господине, твърдите, че макар господин Честър да смята госпожа Честър за мъртва…

— Тя е жива. Виждам, че поразително точно сте уловили основните моменти в разказа ми.

Сержантът присви очи и аз мило му се усмихнах.

— А… имате ли доказателства за това, господине?

— Същата нощ я видях, сержант, както и няколко пъти след това. На „Крук Стрийт“. Знам със сигурност, че Честър се е видял с нея в нощта, когато получи удара. Тогава е била съвсем жива.

— Разбирам, господине.

— Препоръчвам ви да изпратите човек на „Крук Стрийт“, сержант, за да разпита Фани Милър и момичетата й. Ще видите, че госпожица Милър ще потвърди разказа ми. Може дори да заварите там госпожа Честър.

— Благодаря ви, господине.

— Освен това със сигурност ще ви бъде от полза да отворите гробницата на Ишъруд на гробището в Хайгейт, където уж е погребана госпожа Честър.

— Да, господине.

— И след като свършите тези неща, сержант, ще ви бъда благодарен, ако вземете предвид факта, че въпреки естественото си желание да помагам на полицията в разследването, имам свой живот и бих искал да ми бъде позволено час по-скоро да се върна към него — аз се усмихнах.

Суровата любезност на Мърл не трепна.

— Чиста формалност, господине — каза той.

 

Минаха часове. От прозореца на килията си видях как небето се стъмни, а в седем дойде пазач с храна и кана кафе; в осем се върна и взе подноса. В десет аз заудрях по вратата на килията и настоях да науча защо още не са ме пуснали на свобода. Пазачът беше учтив и непроницаем, даде ми възглавница и няколко одеяла и ме посъветва да поспя. Не след дълго така и направих.

Предполагам, че съм сънувал: помня, че се събудих от мирис на тютюнев дим и бренди, с празна глава и липса на перспектива. Беше почти тъмно с изключение на червеникавата светлина от малката лампа до леглото, стените бяха скрити от сенки, прозорецът бе сляпо око в нощта.

По средата на килията имаше кръгла маса и когато очите ми привикнаха към тъмното, аз познах масата — беше като онази, която имах в кабинета си в Оксфорд преди много години. Колко странно, че я виждам тук, помислих си, докато протягах ръка да докосна полираната повърхност и похабения ръб… колко странно. И някой играеше на карти: те бяха наредени по цялата кръгла маса, в концентрични кръгове, много бели в мрака, почти искрящи с мека отразена светлина, като сняг…

Осъзнах, че съм станал — машинално тръгнах към масата. Стол, който допреди малко беше отдолу, се плъзна по пода и аз седнах, приковал поглед в картите. Не бяха обикновени карти: всяка имаше по средата богато украсена буква от азбуката, сложно вплетена в рисунката на картата като барокова гора.

Намръщих се и се запитах каква ли е тази игра, към която съм се присъединил. Огледах кръга от карти, като се мъчех да отгатна дали не е някакъв сложен пасианс. Окото ми долови сияние на кристал, отразено в повърхността на масата. Забравена чаша, все още наполовина пълна с бренди, искреше на червената светлина. Погледнах нагоре и трябва да съм бутнал масата, защото чашата се наклони и падна, разливайки питието в широка сияйна дъга. На пътя й се озоваха две карти, които отхвърчаха към мен. Капки черна течност се стекоха по ръката ми и аз видях, че картите са вале купа и дама пика: „валето купа — млад красавец — с дама пика…“. Буквите бяха М и Е.

В този момент, разбира се, осъзнах, че сънувам. Абсурдната символика, неуловимото загатване за Бодлер и бароковата образност на смъртта… художникът в мен веднага ги разпозна въпреки странно реалистичното естество на съня: хладното гладко дърво под пръстите ми, мокрото петно на панталоните ми там, където се беше разляло брендито, внезапният студ във въздуха. Беше толкова студено, че усещах пощипване в ноздрите, а дъхът ми се издигаше като нимб над лицето. Отново погледнах към масата и видях, че разлятото бренди е замръзнало — ледена паяжина по тъмния дъб, — а празната чаша се беше запотила от студ. Започнах да треперя въпреки убеждението си, че това е само сън — може би в килията е студено, разсъждавах аз, и сънният ми ум е създал тази картина (достатъчно зловеща, за да изпълни Хенри Честър с ентусиазъм). Заглавие: „Угризения, или Търпението на призрака“; за да се превърне в готически шедьовър, липсваше само дама в духа на прерафаелитите, бледа от дългия сън, но смъртоносно красива, страховита девойка с кръв по устните и мъст в очите…

Мисълта беше толкова абсурдна, че се разсмях с глас. Господи! Да ме преследва собственото ми въображение! Фани би го оценила. Изведнъж си спомних лицето на Ефи, бледите й устни, сляпата омраза в гласа, когато каза:

— Няма Ефи.

Само Марта.

Проклета кучка.

— Няма Марта! — извиках с цяло гърло (насън човек може да прави каквото си поиска) и почувствах как напрежението охлаби хватката си. Отново казах:

— Няма Марта.

Тишината погълна думите ми.

Неловка тишина.

После изведнъж се появи тя — седеше пред мен на масата с чаша млечнобял абсент в ръка. Косата й беше разпусната, падаше по облегалката на стола чак до пода във водопад от тежки вълни, които сияеха като чаша кларе на пурпурната светлина. Беше със същата рокля, с която бе нарисувана в „Картоиграчите“ — тъмночервено кадифе с дълбоко деколте, над което кожата й искреше. Очите й бяха огромни и неразгадаеми, усмивката — така различна от сладката, открита усмивка на Ефи — беше като прерязано гърло.

— Ефи… — опитах се да придам безгрижност на гласа си: нямаше причина гърлото ми да се свива, устните ми да се напукват, нямаше причина капките пот да жилят подмишниците ми. Нямаше причина…

— Не, не е Ефи — гласът не беше на Ефи, беше онзи дрезгав, прегракнал сребрист шепот, така характерен за Марта.

— Марта? — напук на себе си останах като омагьосан.

— Да, Марта — тя вдигна чашата си и отпи: аз видях как бистрият кристал се замъгли и замръзна там, където го бе ше докоснала. Приятен детайл, помислих си. Ще го използвам в някоя картина.

— Само че Марта не съществува — казах. В съня ми изведнъж стана много важно да й докажа, че говоря истината. — Видях ви как създадохте Марта. Направихте я от грим, боя и парфюм. Тя е просто поредната роля, която трябва да играеш, като Малката просякиня или Спящата красавица. Марта не съществува!

— Вече съществува — това беше Ефи с типичното си детинско упорство. За миг дори сякаш я видях — видях призрака й, — после тъмните очи отново я скриха като облак и тя стана отново Марта. — И ти е много сърдита, Моуз — спря, за да отпие от чашата си и аз почувствах ледената й омраза, гнева й, подобен на полъх от вятър. — Много ти е сърдита — тихо повтори тя.

— Това е нелепо! — възкликнах. — Няма Марта. Никога не е имало Марта.

Тя не ми обърна внимание.

— Ефи те обичаше, Моуз. Вярваше ти. Но те предупреди, нали? Каза ти, че никога няма да ти позволи да я изоставиш.

— Не беше така — напук на цялата си незаинтересованост започнах да се оправдавам. — Мислех, че ще…

— Тя ти омръзна и ти си намери други жени, които искаха по-малко от теб. Купи ги с парите на Хенри — тя помълча малко. — Наистина искаше Ефи да умре. Така беше по-чисто.

— Това е смехотворно! Никога не съм обещавал…

— Обеща, Моуз. Обеща. Направи го.

Изгубих самообладание.

— Добре, добре, обещах! — гневът предизвика наченки на мигрена около челото ми. — Само че обещах на Ефи. Нищо не съм обещавал на Марта — главата ми се завъртя като детски пумпал и ми се зави свят от ярост и нещо подобно на страх. Закрещях, неспособен да спра думите, които се изливаха от мен: — Мразя Марта! Мразя тази кучка. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш вижда всичко, знае всичко. Ефи ми вярваше, нуждаеше се от мен, а Марта няма нужда от никого. Тя е студена. Студена! Никога нямаше да те оставя, ако не беше тя.

Това беше почти вярно. Спрях задъхан и мигрената заблъска по слепоочията ми. Започнах да дишам дълбоко: колко нелепо, да губя самообладание насън.

— Никога не съм сключвал сделка с Марта — тихо заключих аз.

Тя помълча известно време.

— Трябваше да послушаш Фани — каза накрая.

— Какво право има Фани да ми нарежда каквото и да било? — сопнах се аз.

— Тя те предупреди да не ни се изпречваш на пътя. Харесваше те. Сега вече е много късно.

Не се смейте, но ще ви призная, че когато надникнах в печалните й очи, за миг изпитах някаква смесица от страх, съжаление и отчаяние като в ада на Данте. Видях се да летя надолу към мрака на зашеметяващата вечност, като снежинка, която пада в дълбок кладенец. Изведнъж почувствах биенето на сърцето си невероятно крехко: нищото зееше под мен и в пристъп на нелепа асоциация си припомних онази нощ в Оксфорд, когато глас от мъртвите се обади от масата: „Толкова ми е студено.“

Толкова ми е студено…

В този миг осъзнах, че увереността ми, че сънувам, е малко абсурдна: кога сънят ми е бил толкова ясен, толкова натрапчив, толкова реален? Кога друг път успявах да помириша абсента в чашата, да докосна повърхността на масата, която още лепнеше от разлятото бренди? Да почувствам как космите по треперещите ми ръце настръхват? Скочих и грабнах ръката на жената отсреща: беше студена — сини вени върху мрамор.

— Ефи… — изведнъж осъзнах, че трябва да й кажа нещо, нещо ужасно важно. — Марта, къде е Ефи?

Лицето й беше безизразно.

— Ти я уби, Моуз — тихо каза тя. — Остави я в гробницата и тя умря, точно както Хенри си мислеше. Знаеш, че си я убил.

Бях задал погрешен въпрос. Чувствах как времето се изнизва като спирала.

— Тогава коя си ти? — извиках отчаян.

Тя ми се усмихна — тънка, студена усмивка като лунен сърп.

— Знаеш, Моуз — каза.

— Проклет да съм, ако знам!

— Ще узнаеш — прошепна тя и когато се събудих в тъмното, лепкав от пот и с болки в цялото тяло, усмивката й остана у мен като малка риболовна кукичка, забита в тила ми. И сега е на същото място, сега, когато потъвам в непостижимата празнота на свят без Моузес Харпър… Виждам я как искри в смълчаното пространство като остра коса. „Ни видяна, ни позната…“ Между слепотата, невежеството и неумолимата инерция на отрицанието се случва човек да се влюби.

И когато същата сутрин ми казаха, че в гробницата на Ишъруд в Хайгейт е намерено тяло на жена, изобщо не се изненадах.