Джоан Харис
Спи, бледа сестро (64)

62

Тихо течение ме довлече до мълчалив свят на смътни форми и неясни перспективи. Мракът беше тъмноизумруден, но в далечината виждах фигури — безлики форми без контури или ясно определение, а на преден план лице, гротескно непропорционално, плуваше като раздута риба и ту влизаше, ту излизаше от фокус. За миг излезе от полезрението ми и аз се опитах да завъртя глава, за да го проследя, но открих, че нещо ми пречи да го направя. Опитах се да си припомня ужаса и необходимостта, които ме бяха принудили да потърся убежище на морското дъно, но бях странно спокоен, сякаш наблюдавах събитията през тъмен кристал. Тълпа зародиши тромаво пълзяха по риф от зелени корали, а бледо момиче се носеше, дългата му бяла коса се издигаше като водорасли в мътносивото на подводното небе.

Лицето отново се надвеси над мен като луна, устата му се разтвори като пещера… сричките изплуваха странно раздути под водата, като мехури, в поредица от безформени звуци. По някакъв начин звуците имаха смисъл, но не можех да си припомня какъв. Заплувах и лицето отново се изгуби. Но звуците останаха, все по-ясно и по-ясно долавях натрапчивия им смисъл. Лицето също ми се струваше някак познато, зорките очи, тънкият нос и малката заострена брада. Някога познавах това лице.

Устата се отвори и аз чух името си отдалеч:

— Господин Честър… Господин Честър…

За пръв път от отплаването си видях лавиците с книги зад лицето, вратата, отворения прозорец с кадифените пердета, картината на стената… действителността зина в лицето ми с безмилостна отчетливост.

— Господин Честър? Чувате ли ме? — гласът беше на доктор Ръсел. Опитах се да отговоря, но открих, че езикът ми се плези на доктора със злобна самостоятелност; от устата ми излезе звук като гъргорене, който ме ужаси.

— Моля ви, господин Честър. Кимнете, ако ме чувате.

Почувствах как вратът ми се гърчи конвулсивно.

— Получихте удар, господин Честър — гласът му беше прекалено силен, прекалено ясен, сякаш говореше на глухо дете: забелязах, че очите му упорито избягват моите. — Бяхте много болен, господин Честър. Помислихме, че ще ви загубим.

— Ко-о-о… — блеещият звук, който представляваше моят глас, ме изненада. — Ко-о-о… Ко-олко време… — така беше по-добре. Все още ми беше трудно да контролирам схванатата си челюст, но поне можех да оформям думи. — К-колко време… откакто…

— Три дни, господин Честър — долавях неудобството му, нетърпението му от мъчителните ми опити да говоря. — Преподобният отец дори ви даде последно причастие.

— А-а-а…

— Преподобният Блейкбъро, от Оксфорд. Изпратих вест до брат ви Уилям. Той предложи отецът да дойде.

За пръв път забелязах невзрачния дребен човечец с нежно детско лице, седнал в ъгъла на стаята. Когато забеляза погледа ми — той не се страхуваше да ме погледне в очите, — преподобният Блейкбъро се усмихна и стана: видях, че е доста нисък на ръст.

— Когато баща ви почина, аз поех енорията — любезно обясни отецът. — Бях много привързан към преподобния Честър и съм убеден, че той би искал да ви посетя, но досега не знаех къде живеете.

— А-а-а… А-аз…

— Моля ви, не се преуморявайте — каза преподобният Блейкбъро. — Докторът и, разбира се, вашата добра госпожа Гонт ми разказаха всичко. Наистина трябва да си почивате, като се убиете, няма да върнете бедната си съпруга.

Той ме погледна със състрадание, което ме трогна, почувствах как устата ми зина в безсловесен смях, а от дясното ми око потекоха сълзи, за кого — не знаех. Преподобният Блейкбъро направи крачка напред и леко сложи ръка на раменете ми.

— Докторът казва, че се нуждаете от почивка, Хенри — мило обясни той, — и аз съм съгласен с него. Промяната на обстановката, селският въздух ще ви помогнат повече, отколкото ако останете на това мрачно място. Затова елате с мен в Оксфорд. Можете да отседнете при мен, ако желаете, и прислужницата ви може да дойде да се грижи за вас. Мога да ви препоръчам отличен лекар.

Преподобният ми се усмихна. Усетих мириса на мента и тютюн от дъха му, примесена с уютна, позната миризма на стари книги и терпентин, идваща от дрехите му… Изведнъж ме обзе носталгия, непреодолимо желание да приема невинната, непретенциозна покана на свещеника, да се върна отново в старото си село, да видя мястото, където съм се родил. Кой знае, може би стаята със синьо-бяла порцеланова дръжка на вратата още си стои непроменена, с дъбовото легло на майка ми и прозореца със стъклопис. Заридах искрено, с безсрамно самосъжаление и мъчителна скръб по човека, който можех да бъда.

Това дойде в повече на доктор Ръсел: със застиналото си око го видях да се обръща и тихо да излиза от стаята с лице, изкривено от отвращение и неудобство… но любезността на свещеника не помръкна: той ме прегърна и аз заплаках за себе си, за Ефи, за Марта и за майка си, за събудените спомени, които трябваше да си останат заспали, за студеното малко призрачно дете, за червената стая, за копринената наметка, за първото причастие на Приси Махони, за коледното дърво, което още искреше с изкуствени снежинки… и за това, че исках да се върна в Оксфорд.

Исках топлотата на този дребен човечец, покоя на простия му живот, пеенето на птиците в кипарисите, шпиловете на колежа във вечерната мъгла… Повече от всичко, което някога бях желал, исках тези неща, исках вселенската любов на преподобния Блейкбъро. Исках опрощение.

Плаках, лигавих се и за пръв път някой, който не беше уличница, ме прегръщаше и ме люлееше.

— Значи се разбрахме — каза преподобният Блейкбъро.

— Н-не!

— Защо не? — стъписа се свещеникът. — Не искате ли най-после да се завърнете у дома?

Кимнах — нямах вяра на гласа си.

— Тогава защо?

Помъчих се да изговоря думите ясно, устата ми сякаш бе пълна с кал.

— Трябва… да се… изповядам — болезнено произнесох аз.

— Да, разбира се — весело отвърна свещеникът. — Но трябва да изчакаме, докато се почувствате по-добре, нали? Със сигурност може да почака.

— Не! Н-няма… време — казах. — Т-трябва… веднага. Ако аз… вие… трябва да… знаете. Не… мога да… се върна… с вас… ако…

— Разбирам — дребният свещеник кимна. — Е, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, разбира се, че ще ви изповядам. Откога не сте се изповядвали?

— От… д-двайсет години.

— О! — преподобният Блейкбъро за миг се стресна, но скоро възвърна самообладанието си. — Разбирам. Добре… ъ-ъ-ъ… говорете спокойно.

Историята ми бе дълга и мъчителна. На два пъти спирах, твърде изтощен, за да продължа, но мисълта, че може никога повече да не събера смелост, ме принуждаваше да говоря. Когато свърших, вече падаше нощта и преподобният Блейкбъро отдавна мълчеше. Кръглото му лице беше бледо и стреснато, а когато свърших разказа си, той скочи от стола. Чух го как се плиска в умивалника зад мен и когато отново дойде, беше почти мъртвешки блед, устата му беше пресъхнала като на болен човек и не смееше да ме погледне в очите. Колкото до мен, аз осъзнах, че разрушителният ми подтик да се изповядам по никакъв начин не е облекчил чувството ми за вина, още я носех в себе си непокътната и тържествуваща в черния кивот на сърцето си.

Божието Око не се излъга. Усещах неизменното му лукавство — не бях се измъкнал от Бога. По-лошото беше, че бях покварил този невинен човечец, бях предал вярата му в изначалното добро на света и неговите обитатели. Преподобният Блейкбъро нямаше сили да ме погледне и самоувереността му, импулсивната му топлота бяха изчезнали, сменени от озадачено смущение и предателство. Той не повтори поканата си и си тръгна със следващия влак.

След това събитията бяха произволни предмети, нанизани на броеницата на живота ми. Ателието ми беше изпразнено и картината „Триумф на смъртта“ представена в Академията. Доктор Ръсел идваше и си отиваше, придружаван от множество специалисти, които бяха на различни мнения за станалото със сърцето ми. Онова, за което бяха съгласни обаче, беше фактът, че по всяка вероятност никога вече няма да ходя, нито да движа лявата си ръка, макар да бях овладял донякъде дясната ръка и главата си. Таби тревожно сновеше край мен с лекарството ми — сега вземах хлорал на два часа и ако пропуснех някоя доза, започвах да треперя и да се потя. Един господин от „Таймс“ дойде да ме види, но Таби бързо го отпрати.

А нощем, докато лежах в леглото си, те идваха, моите любими Еринии, смееха се тихо в тъмното, ледени и тържествуващи, нежни и безмилостни, с безкрайно любящи, неустоимо съблазнителни нокти и зъби. Заедно изучаваха лабиринтите на мозъка ми, с майчинска нежност разкъсваха, разрязваха с грижлива изтънченост… Денем бяха невидими, пълзяха като бодлива тел под кожата ми, с мрежичка от фино желязо свиваха и отпускаха кървавото ядро на сърцето ми. Молех се — или поне се опитвах, — но Бог не искаше молитвите ми. Страданието и вината ми бяха по-изискани деликатеси. Бог се хранеше добре с Хенри Честър.

Седмица, седем дни кощунствен делириум в ръцете на любимите ми изкусителки. И те като Бог бяха гладни, озлобени в отчаянието си.

Знаех какво искат — дърпаха каишката, ръмжаха и виеха за плячка. Знаех какво искат. Историята. Моята история. И аз исках да я разкажа.