Джоан Харис
Спи, бледа сестро (26)

24

Беше нещастен случай, казвам ви. Изобщо нямах намерение да я убивам. Щях да ви разкажа за това, но се случи толкова отдавна…

С прекомерната си внушителност майка й винаги ме е карала да се чувствам неловко. До нея изглеждах като джудже, пищната й плът ме омагьосваше и отблъскваше. Тя не приличаше на човек: сякаш под розовата си кожа вместо кръв и мускули на обикновена жена криеше странна сплав от черна пръст и гранит, египетски идол с ахатени очи. Ухаеше на покварена сладост като милион розови листа, като натрапчива окултна ласка, долитаща от всички тайни кътчета на женското й тяло, за да утоли срамните копнежи на сърцето ми. И тази жена имаше дъщеря!

Видях я да наднича през перилата. Очи, зелени като стъкло, ме гледаха втренчено от полумрака на стълбището и когато срещнаха моите, тя се изсмя и скочи на крака, готова да изчезне нагоре по стълбите, ако помръдна. Беше боса и слабата светлина очертаваше тялото й през тъканта на нощницата. У момичето нямаше и следа от страховитата внушителност на майката: то бе малко, почти безплътно създание, с черна права коса, която се спускаше над любопитно лице с остри черти… и все пак имаше прилика. Нещо в очите може би или в плавната грация на движенията: така златната Деметра се отразява в бледата Персефона.

Попитах я за името й.

Тя вдигна глава към мен и в очите й заиграха светлинки.

— Не ми е позволено да казвам — корнуолският й акцент беше лек, едва доловим като на майка й, с леко завалване на сричките.

— Защо?

— Не трябваше да слизам. Обещах да не го правя — ако не беше усмивката и начинът, по който тялото й се открояваше на светлината, щях да повярвам в невинността й, но тя стоеше над мен като пародия на Жулиета на балкона и аз разбрах, че въпреки крехката си възраст е порочна като майка си, зачената в грях и отгледана да съблазнява грешници като мен. От мястото, където стоях, почти долавях уханието й: смущаваща, измамна комбинация, нещо като кехлибар в блатна вода.

— Обещах — повтори тя и се отдръпна от парапета. — Трябва да вървя.

— Почакай! — не можах да се сдържа и така припряно заизкачвах стълбите, че по слепоочията ми изби пот. — Не си отивай. Няма да кажа на никого. Виж — аз затършувах из джобовете си. — Ще ти дам шоколад.

Тя се поколеба, после протегна ръка за лакомството, веднага го разгъна и започна да яде. Аз се възползвах от предимството си, усмихнах се и сложих ръка на рамото й.

— Ела — казах любезно. — Ще те заведа в стаята ти и ще ти разкажа приказка.

Тя кимна важно и тихо се втурна по стълбите пред мен, белите й стъпала запърхаха като нощни пеперуди в тъмното. Нямах друг избор, освен да я последвам.

Стаята й се помещаваше на тавана на къщата. Момичето скочи на леглото, подгъна крака под себе си и се зави с покривалото. Беше изяла шоколада и започна да облизва пръстите си с такова усърдие, че аз почувствах как коленете ми се огъват.

— Ами приказката? — попита наперено.

— По-късно.

— Защо не веднага?

— По-късно!

Сега уханието й ме обгръщаше. Тя го изтърси от косата си като водопад от цветя и насред водопада долових остра миризма, която може би идваше от собствената ми похот.

Не можех да издържам повече. Пристъпих напред, грабнах я в прегръдките си и зарових лице в нея, потопих се в нея. Краката ми се подкосиха и аз паднах отгоре й на леглото, като отчаяно я притисках към себе си. За миг почувствах непреодолимата й власт, очите й се разшириха като водни кръгове в мрака, отворената й уста занарежда мълчаливи проклятия. Тя започна да блъска и да рита, косата й ме удряше в лицето като ято черни прилепи, задушаваше ме с тежестта си. В този миг, докато змийски гъвкавото й тяло се гърчеше прилепено към моето, косата й пълзеше към гърлото ми, а задушливият мирис на шоколад изпълваше ноздрите ми, разбрах, че тя ще ме убие.

Кръвта забуча в ушите ми, обзе ме страшна паника. Закрещях от ужас и отвращение. Аз бях жертвата, тя — гранитната богиня на смъртта, която жадуваше кръвта ми. С последните останки здрав разум напипах врата й и започнах да стискам колкото сила имах… малката вещица се бореше като демон, пищеше и хапеше, но аз почувствах как силите ми се възвръщат…

Бог беше с мен тогава: само ако бях имал смелостта да напусна къщата и никога да не се върна, може би Той нямаше да отвърне лицето Си от мен… но дори когато след време разтреперан си спомнях онази страшна битка, аз изпитвах богохулна възбуда, победоносно въодушевление, сякаш вместо да укротя прилива на похот в себе си, аз бях отворил вратата към друг вид похот, която никога вече не можеше да бъде заситена.