Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

61

Снегът заваля, щом излязох от ателието на Хенри. Когато стигнах на „Крук Стрийт“, нощта сияеше с призрачна яснота, която осветяваше стъпките ми и покриваше дрехите с искрящ прах. От завоя погледнах към къщата на Фани и забелязах, че фенерът, който обикновено виси на входа, не свети. Продължих напред и видях, че прозорците също са тъмни, пердетата са спуснати и през тежките дипли не се мярка нито лъч светлина. Забелязах, че някой е утъпкал снега по стълбите, макар че през прозорчето на вратата не се виждаше друго освен мрак. Помислих си, че може да има някой в задната част на къщата, затова се приближих до вратата и почуках. Нищо. Натиснах дръжката: както и очаквах, беше заключено. Отново почуках, извиках през процепа на пощенската кутия… но никой не се обади.

Озадачен, отидох на страничния вход, но и там не намерих никого. Тъкмо се канех да си тръгвам, когато видях в сянката до стената да лежи нещо тъмно и обемисто, почти скрито от навалелия сняг. Отначало помислих, че е захвърлен чувал за въглища, но после забелязах, че от снега стърчи ток на мъжки ботуш. Реших, че е скитник, дошъл да търси подслон и настигнат от студа. Имах шише бренди в джоба, извадих го и тръгнах през натрупалия сняг към тялото — може би в него все още имаше живот. Измъкнах го от дупката му до стената, избърсах застинала маска от изкривеното, вкаменено лице и познах Хенри Честър.

Едното му око беше отворено, на другото клепачът странно висеше. Мускулите на лявата буза и слепоочието бяха странно разкривени като разтопен восък, лявата му ръка беше свита в юмрук, а рамото стърчеше гротескно, хълбокът му бе сякаш изместен и кракът висеше под уродлив ъгъл. Докато не помръдна, бях готов да се закълна, че е умрял.

От устните му се изтръгна звук: дълъг носов стон.

— А-а-д-а-а. А-а-а-а.

Аз пъхнах гърлото на бутилката между стиснатите му зъби.

— Пийни, Хенри. Не се опитвай да говориш.

Брендито изтече от двете страни на устата му и лицето му отново се разкриви чудовищно, докато се опитваше да оформи срички. Натрапчивата му потребност да говори беше мъчителна.

— Всичко е наред — неловко казах аз. — Не говори. Ще отида да потърся помощ.

Прозорците на съседните къщи светеха, със сигурност някой щеше да го прибере, докато отида да повикам лекар. Впрочем последното, което исках, беше да оставам насаме с Хенри.

— М-а-а. Ма-а-а-а… — дясната му ръка се вкопчи в ръкава ми, главата му се килна и от устата му потече слюнка. — Ма-а-а.

— Марта — тихо казах аз.

— А-а-а — той кимна конвулсивно.

— Дошъл си да видиш Марта? — попитах търпеливо.

— А-а.

— Но тя не е била тук и ти си седнал да я чакаш. Така ли?

Поредният спазъм: главата му бясно се завъртя и едното му око погледна нагоре.

— Н-на. М-м-а-а-а. А-а-а. А-а… — дясната му ръка увисна безпомощно и от дясното му око потекоха сълзи, докато другото остана затворено като глупав възел непотребна плът.

Непоносимо, болно състрадание ме накара да скоча на крака.

— Не мога да остана, Хенри — казах аз, като се мъчех да не го гледам. — Отивам за помощ. Ще се оправиш.

Той нададе животински стон, в който все още долавях вледеняващите нотки на човешки глас, думи, които се бореха с умиращата плът. Думи? Една дума. Едно име. Не можех да понасям звука, умиращия звук на лудостта му. Проклех себе си, обърнах се и се затичах.

Лесно беше да намеря човек да помогне: една жена от съседна къща прие от мен една гвинея, за да повика доктор и да приюти измръзналия човек, след два час докторът пристигна и откарахме Хенри на „Кромуел Скуеър“. Лекарят каза, че е получил удар, силен сърдечен пристъп. Пациентът трябваше да мълчи, за да се възстанови, ако изобщо имаше такава възможност, и дозата хлорал, примесена с вода и търпеливо излята капка по капка между скованите му устни, го успокои. Когато най-после си тръгнах, убеден, че не мога да направя нищо повече, Хенри беше изпаднал в тежък ступор, дишането му бе едва доловимо, очите му бяха изцъклени. Стига толкова, казах си, не съм болногледачка. По всяка вероятност бях спасил живота му, какво още можеше да се желае? Тръгнах си тихо и незабелязано през задната врата и изчезнах сред пустите улици.

За да спестя време и на двама ни, на тръгване взех портфейла на Хенри: всеки можеше да види, че тази вечер горкият човек не е в състояние да говори по работа.