Джоан Харис
Спи, бледа сестро (33)

31

Това е лъжа, аз не сънувам. Знаете ли, има хора, които не сънуват: моите нощи в Хайгейт са частици забрава, в които дори Бог не може да проникне. А щом Бог не може, кажете ми, как тя би могла да спохожда сънищата ми, да ги изпълва с мирис на люляк и измама, нежна и смъртоносна като отровна риза? Аз не я виждам, не усещам как косата й докосва лицето ми в малките часове на нощта, не чувам шумоленето на копринената рокля по кожата й, не поглеждам крадешком в долния край на леглото, за да я видя застанала там.

Не лежа буден, изпълнен с копнеж по нея.

Мислех, че отдавна съм излязъл от възрастта, в която търсех Шехеразада: изорах хиляди бразди в хиляди момичета… млади, с руси, тъмни и червени коси, невзрачни и хубави, покорни и непокорни. Разтварях тайната им плът, храних ги и се храних от тях, но така и не открих Загадката. Всеки път, когато се надигах от нечие зловонно ложе, заситен и разкъсан от неутолимия женски глад, знаех, че има Загадка, но колкото по-дълбоко порех, толкова повече ми убягваше същината й. Те ме гледаха с равнодушни, глупави очи, гладни, знаещи… Загадката се губеше като митичен замък във вълшебна приказка, никога не оставаше на едно място за повече от час. Започвам да разбирам султана Шахрияр, който се женел за невестите си на вечерта, а на сутринта заповядвал да ги убият: може би и той като мен се е надявал да зърне Загадката в опустошените останки от нощната оргия, може би и той като мен се е прибирал у дома, твърде блед на безпощадната дневна светлина, с ръце, изцапани единствено с кръв и семе. Но и двамата — братя по разочарование — имаме нещо общо: никога не губим надежда.

Може би ако по силата на някаква магия се върнех до състояние на зародиш, за да се гмурна обратно в кървавия мрак на майчината утроба, може би тогава щях да разгадая Загадката, без да има нужда от бой и разрушение… но не притежавам магия. Последната ми невъзможна мечта бе Шехеразада, която се възражда всяка сутрин като феникс от тлеещите въглени на похотта ми, за да предаде ново послание за надежда и примирение, всяка нощ нова плът, различно лице: хиляда и една непокътнати стъкленици с еликсир, който дава възхитителна, библейска сила… загадката на вечния живот.

Сънувам ли я?

Може би.

Преди да изляза от къщи, взех девет кристалчета хлорал: изпитвах необясним страх, непрекъснато докосвах устата си като дете, заловено на местопрестъплението след някаква лудория. В главата ми се щураха мисли като зловещи предзнаменования: докато минавах покрай гробището, ми се стори, че видях силует на дете, облечено цялото в бяло. То стоеше босо зад портата и ме наблюдаваше. Извиках на файтонджията да спре, но когато отново погледнах, осъзнах, че няма никакво дете: просто един бял надгробен камък точно до портата отразяваше лунната светлина. Докато се взирах в него, една котка скочи отгоре и ме погледна с диви светещи очи над тъмната шир. Придобила нереална яснота в светлата нощ, тя сякаш скръцна зловещо и предупредително със зъби, точно когато потеглях. В изнервеното си състояние за малко да обърна и да се прибера, но ме гонеше глад, много по-силен от плътското желание: не можех да се върна. Къщата ме викаше.

* * *

Фани ме покани да вляза и както обикновено успя да ме зашемети с необятната пищност на яркозелената си рокля, големите пера и парфюма си. В къщата както винаги ме лъхна рой ухания и за миг сякаш се удавих в тях. После Фани почтително ме поведе по коридора към една от малките странични гостни — стая, която през всичките години, откакто идвах тук, изобщо не помнех да съм виждал.

— Тук има някой, с когото може би ще ви хареса да се запознаете — каза Фани с лека усмивка.

Почувствах как лицето ми се изопва: в погледа й имаше нещо, което ме смути, някаква спокойна увереност. Освободих ръката си от изненадващо силната й хватка, при което изгубих равновесие и забих рамо в касата на вратата. Фани отново се усмихна и на светлината от лампата лицето й придоби злобно-отмъстително изражение.

— Господин Честър… — гласът й прозвуча почтително, а от злобното изражение — ако изобщо имаше такова — не остана и следа. — Днес не ми изглеждате добре. Надявам се, че не чувствате слабост, нали?

„Слабост“. Със специфичното й произношение думата придоби призрачно ехо, което плъзна в съзнанието ми като змии. Улових се за ръката й, за да не падна.

С-с-слабос-ст.

— Не, благодаря ти, Фани — казах напосоки. — Много съм добре. Наистина съм добре — добавих аз, щом почувствах, че светът се стабилизира. Усмихнах се принудено весело. — Е, с кого ще ме запознаеш? — попитах непринудено. — С някое ново протеже?

Фани кимна.

— Да, донякъде. Но първо ще ви предложа да опитате от специалния ми пунш. За повдигане на духа. Да влизаме — тя вдигна резето на вратата, отвори я и ме дръпна вътре.

Светлината беше червеникава. Очите ми привикнаха трудно, почти както с пълен мрак. Миришеше на благовония — еротично ухание, подобно на пачули, и когато Фани ме отведе до дивана и ми сипа питие — очевидно не й беше никак трудно да се ориентира в стаята, — аз забелязах по стените позлатени драперии, инкрустирани с фалшиви скъпоценни камъни, медни орнаменти по мебелите и най-вече една статуя, голям бронзов кръг, в който стоеше бог с четири ръце, сякаш застинал в танцувална поза. На мъждивата червена светлина ми се стори, че божеството помръдна.

Фани ми подаде чаша топъл пунш и аз я поех, без да откъсвам очи от статуята.

— Какво е това?

— Шива, бог на луната — отвърна Фани. — И на смъртта.

Аз отпих от чашата, за да скрия рязкото връщане на неразположението ми. Течността беше стипчива, накара сетивата ми да изтръпнат; отвъд стипчивостта долових горчив вкус.

— Езически глупости — казах аз с по-силен глас, отколкото очаквах. — Изглежда… доста дивашки.

— Целият свят е дивашки — непринудено отбеляза Фани. — Този бог ми се вижда съвсем уместен. Но ако ви притеснява… — гласът й замлъкна, насмешлив и дори подигравателен.

Казах сковано:

— Разбира се, че не. Това е само статуя.

— Тогава ще ви оставя, господин Честър — тя любезно се покашля и аз си спомних, че трябва да й платя, затова измъкнах от джоба си няколко гвинеи. Фани прибра монетите с женска ловкост, като магьосница, без дори да ги погледне. После се обърна и тръгна към вратата.

— Ще оставя Марта сама да ви се представи — каза и излезе.

В първия момент аз останах загледан във вратата в очакване момичето да влезе, но дочух тих шум зад гърба си и рязко се обърнах, като разлях питието в сияйна дъга около себе си. Бях изпълнен със суеверното убеждение, че статуята на Шива е оживяла и протяга към мен четирите си ръце, а в очите й блести зла умисъл. За малко да изкрещя.

После я забелязах да седи в тъмното, почти невидима сред тежките дипли на една индийска драперия. Възвърнах самообладанието си, доколкото можах, като се помъчих да овладея гнева си от това, че бях заварен неподготвен. Допих питието, което Фани ми даде, и оставих чашата на полицата над камината, а когато отново се обърнах, бях по-спокоен, дори съумях да се усмихна окуражително на момичето, взирайки се в полумрака да различа чертите й.

Видях, че е млада, към петнайсетгодишна, много стройна и крехка. Дългата й разпусната коса изглеждаше черна, но очите й можеха да бъдат всякакъв цвят, защото отразяваха червената светлина като рубини. Клепачите и веждите й бяха силно изрисувани в черно и златисто, а кожата й притежаваше топъл златен оттенък, характерен за циганките. Беше облечена в копринено кимоно от матова червена материя, която подчертаваше по детски стройната й фигура, а по врата, ръцете и ушите й тлееха и искряха тежки пурпурни камъни.

За миг затаих дъх пред красотата й.

— М-марта? — попитах със заекване. — Така ли се казваш?

— Аз съм Марта — каза тя и гласът й прозвуча като шепот, леко дрезгав, но с мил провинциален акцент, обагрен с присмехулни нотки, съвсем като на Фани.

— Но аз… — спомних си. — Аз съм те виждал. Веднъж влязох по погрешка в стаята ти.

Отговор не последва.

— Надявам се, че сега си по-добре — закачливият намек, който се бях опитал да вложа в изречението, прозвуча тъжно и плоско. — Ти… — отново се затруднявах да подбера подходящите думи. — Ти нова ли си… искам да кажа… Тук ли…?

Долових насмешката й, опияняваща и неустоима.

— Тук съм заради вас — промърмори тя и изведнъж си представих, че е дошла да ми вземе душата, същински Ангел на смъртта. — Само заради вас.

— А… — почувствах се абсурдно нищожен, непохватен като ученик, попаднал в една стая с много по-възрастна проститутка. Сякаш… сякаш това момиче беше не петнайсетгодишна пачавра, а девица — пазителка на някаква безсмъртна тайна. Аз се наместих неловко на стола си — желаех я, но не можех да го изрека. Тя владееше положението.

— Приближете се, господин Честър — прошепна. — Ще ви разкажа приказка.

„Младият момък тръгнал да дири Вещицата, а тя отдалеч го видяла в огледалото си и се усмихнала. Чакала го толкова дълго и от три дни усещала присъствието му навсякъде — в млечнобялото зимно небе, във влажната мъглива пустош, в кестените, които пукали на огъня, а тази сутрин и в окото на Обесения. Нищо определено: само поглед, бегло многозначително намигване, но за Вещицата това било достатъчно и тя чакала, като току мятала някой торфен брикет в огъня и се взирала в картите, за да зърне лицето му.

Хората по пътя го гледали и клатели глави: те не знаели историята му, макар че от нея ставала хубава приказка за зимна вечер, и не искали да я знаят — само безгрешните и лудите ходели да търсят вещици, а даровете, които вещиците им давали, понякога се оказвали тежко бреме. Но момъкът бил безразсъдно смел и самоуверен, яздел из пустошта с решимостта на човек, който никога не се отклонявал от правия път. В сърцето му имало гняв и жажда за мъст, защото под хубавото му лице се криел звяр: звяр, който всяка нощ излизал в тъмното да се храни с човешка плът. Проклятието на Вещицата било създало звяра в него и момъкът знаел, че само ако убие Вещицата, ще може да развали проклятието.“

Тя млъкна и сложи на лицето ми малката си хладна длан. Почувствах как ръцете й пълзят по мен и след малко шепотът й запърха в косата на тила ми, от което всички косми на врата ми настръхнаха. Усещането беше едновременно еротично и тревожно.

— И така… — тя продължи и аз долових усмивката в гласа й. — „Момъкът яздил през пустошта, докато стигнал до ма на Вещицата, и щом зърнал червената й колиба в ниското между хълмовете, изпитал трепетна радост и ужас. Вече се свечерявало, под прикритието на кървавия залез той се промъкнал към колибата и надникнал вътре.

Вещицата го очаквала. Щом го видяла на вратата със сабя в ръка, тя прихнала да се смее.

— Приготви се да умреш, Вещице! — извикал момъкът.

Вещицата излязла на светло и младият мъж видял колко е красива. Тя разгърнала робата си… ето така.“

С изящен жест Марта свали кимоното си и то падна на пода. За миг я видях пред себе си като езическа богиня, с медночервена кожа на розовата светлина, с разпусната коса, стигаща чак до кръста. Зад нея Шива простираше ръце в грациозен жест на диво желание. С едно плавно движение тя посегна към ризата ми и я разкопча: сякаш станал жертва на проклятие, аз не можех да помръдна, прикован от всички страни от бликащата чувственост, която почти видимо я ограждаше като огньовете на свети Елмо. Когато обърна лице към светлината, аз я зърнах през червения воал на косата й: гледката ме разтърси до основи и ме привлече неудържимо към нея… Но в очите й нямаше любов, нямаше нежност: само нещо като глад, неразгадаем устрем, който можеше да бъде похот или желание за мъст, или дори омраза. Открих, че изобщо не ме е грижа.

Тя ме яхна като червен кентавър, вдигна лице към тавана, всеки мускул — напрегнат до крайност. Стори ми се, че ме разкъсва, насладата беше неописуема, унищожителна, мъчителна…

„…и когато всичко свършило, момъкът извадил сабята си и отсякъл главата на Вещицата, та никой да не разбере как нахранил с нея звяра в себе си, нито колко лакомо звярът я изял“.

Тя отново се озова зад мен, водопадът на косата й се изливаше върху лявото ми рамо, уханието на нежната й топла кожа ме обгръщаше. Почти не чувах какво говори, просто се наслаждавах на присъствието й.

„После момъкът спал часове наред и когато се събудил, видял, че слънцето вече е изгряло и че колибата е празна. Тръгнал да си върви, но изведнъж забелязал кутията за карти на Вещицата, оставена отворена на масата. Обзело го необяснимо желание да надзърне в кутията и да разгледа картите. Те били красиви, гладки като слонова кост и пищно изрисувани в най-малки детайли.“

Очаквах всеки момент да ме връхлети обичайният пристъп на отвращение към себе си: похотта ми беше задоволена, а аз никога не се залежавах с проститутките, след като свършех с тях… най-често изобщо не исках да ги виждам повече. Но този път беше различно. За пръв път в живота си изпитвах нежност към тази жена — към това момиче, — каквато не бях изпитвал дори към Ефи. Най-вече към Ефи. Нещо в мен копнееше да я вкуся, да я опозная, сякаш между нас още нищо не се бе случило… нищо не беше разкрито, нищо не беше развалено. И с внезапна трезва яснота аз осъзнах, че това е Загадката. Това момиче, тази нежност.

„Момъкът наредил картите на масата във формата, която знаел като Дърво на живота. Отшелникът, Звездата, Любовниците, Валето на жълтиците, Любов, Разврат, Великата жрица, Промяна… Изведнъж момъкът се уплашил. Не искал да вижда последната карта, картата на Съдбата. С трепереща ръка посегнал към нея и предпазливо я обърнал — страхувал се да погледне.

Обесеният… ужасен, момъкът извърнал поглед. Но това не означавало нищо! Картите нямали власт над него. И въпреки това очите му отново потърсили картата на масата, колебливо, боязливо.“

Аз докосвах врата й, ръката й, стегнатата извивка на бедрото й.

— Марта…

„Лицето на картата му се сторило познато. Момъкът отново погледнал: тъмна коса, ясно чело, правилни черти… Той отстъпил крачка назад.

Не! Невъзможно! Очите му го лъжели. И все пак, когато погледнал картата от разстояние, почти бил готов да повярва, че е разпознал лицето на Обесения… почти бил сигурен…“

— Марта…

— Да?

— Обичам те.

Целувката й в тъмното беше сладка.