Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

35

Когато се събудих, слънцето надничаше през отворения прозорец и Таби седеше до леглото ми с поднос, на който имаше чаша шоколад и бисквити. Порових в паметта си за сънища от изминалата нощ, но не открих нищо освен няколко натрапчиви, откъслечни картини: Фани, седнала край камината с Мегера и Алекто, главата ми в скута й, лицето на Моуз, охреножълто на светлината от огъня, устата на Хенри, разтеглена в усмивка, нежност, каквато не беше показвал от сватбата ни насам… Ярки картини, разхвърляни като рисунки по разпиляна колода карти… и въпреки това се чувствах освободена и жизнерадостна, както не се бях чувствала след смъртта на бебето ми.

Рязко седнах в леглото и изпитах силен глад. Изпих шоколада и изядох всички бисквити, след което помолих Таби да ми донесе препечени филийки.

— Кълна се, че тази сутрин се чувствам съвсем добре — весело отбелязах аз.

— Много се радвам да го чуя, господарке — предпазливо отговори Таби, — но се надявам, че няма да започнете да се преуморявате, преди да сте се възстановили напълно. Господин Честър каза…

— Господин Честър? Къде е той днес?

— Каза, че отива в ателието си да работи и ще се върне чак довечера.

Надявах се облекчението ми да не е било твърде явно.

— Разбирам — казах с престорено безгрижие. — Е, мисля, че днес мога да си позволя кратка разходка. Чистият въздух ще ми се отрази добре, а и денят е хубав, не мислиш ли?

— Но, господарке, господин Честър каза…

— Каза да не се преуморявам толкова скоро след боледуването си. Мисля, че съм достатъчно разумна, за да преценя сама дали една кратка разходка би ми навредила.

— Много добре, господарке.

Тайно се поздравих за победата, сякаш бях спечелила малка битка.

Позволих на Ем да ме облече в красива златиста рокля за разходки и подходящо боне. Погледнах се в огледалото и забелязах колко бледа съм станала за последните няколко седмици, колко тъмни изглеждат кръговете около очите ми под бонето. Храбро се усмихнах на отражението си, за да разведря страдалческата физиономия, която и сега като че ли прозираше изпод ведрината на лицето ми. Стига, казах си. Бях болна, но вече край с това: Моуз се е погрижил за всичко и скоро двамата ще можем… Изведнъж се почувствах объркана и закрих очите си с ръка. Какво бяхме правили снощи с Моуз? На „Крук Стрийт“ ли бях ходила? И ако е така, с каква цел?

Обля ме вълна на гадене, зави ми се свят и аз се хванах ча тоалетната масичка, за да не падна. От обърканите ми мисли изплува бегъл спомен: как Фани мие косата ми в леген и я суши между пръстите си… как от бледите ми кичури се стича червена боя… Не, трябва да е било сън. Защо Фани ще боядисва косата ми? Намръщих се срещу отражението си в опит да си припомня, но щом погледнах в огледалото, очите ми сякаш промениха цвета си, косата ми потъмня, кожата ми се затопли до бледозлатисто като китайски чай… Почувствах как пръстите ми изтръпват, челюстта ми увисва, душата се изтръгва от тялото ми като лист, откъснат от книга… и знаех, че трябва да си припомня, но толкова по-лесно беше да се нося като балон, оставена на волята на ветровете, да слушам тихия глас на Фани, който ми казва, че трябва да спя, че всичко е наред, че ще забравя, че всичко е наред…

Усетих изнервящия тласък, който ме върна обратно в тялото ми, и отново напъхах паметта си в сигурния мрак. Не исках да си спомням.

(Ш-шт, всичко е наред, не ти трябва, не ти е нужно, всичко е… ш-шт…)

Нямаше нужда да си спомням. Фани държеше всичко в свои ръце.

 

Излязох от къщи късно сутринта и към обяд стигнах при Моуз. Той тъкмо ставаше, очите му бяха зачервени от недоспиване, а светлите му кичури падаха безредно на пребледнялото лице. Но дори в това му състояние аз останах поразена, както винаги, от чистотата на чертите му, от почти женската му красота — женска, ако не се броят порочните бръчки около устата му, присвитите неустоими очи и неизменната насмешка в погледа му. Той ми се усмихна през процепа на вратата — полуусмивка, защото през тесния отвор се виждаше само половината му лице. От стаята ме лъхна на застоял въздух и тютюнев дим.

— Ефи! Почакай само минутка.

Вратата се затвори и след минути отново се отвори, за да разкрие гледка към разхвърляната стая на Моуз. Той очевидно се бе опитал да въведе подобие на ред и беше отворил прозорците. Целуна ме небрежно по устата и се пльосна на един стол, широко усмихнат.

— Искаш ли бренди, Ефи?

Аз поклатих глава и проследих движенията му, докато си наливаше щедро количество тъмна течност в една чаша. Пресуши я с ловък, отработен жест.

— Да празнуваме — обясни той и отново напълни чашата си. — Снощи се справи великолепно, скъпа.

— Снощи ли?

Сигурно беше забелязал озадаченото ми изражение, защото се усмихна още по-широко и шеговито вдигна чаша като за тост.

— Разбирам скромността ти, скъпа моя — закачливо каза Моуз. — Много грубо от моя страна изобщо да го споменавам. Но все пак благодарение на великолепното ти представяне добрият стар Хенри ни е вързан в кърпа. Трябва само да проявиш малко търпение и той ще ни падне в ръцете. В твоите ръце — поправи се той и довърши остатъка от питието в чашата си. — Изцяло в твоите ръце.

Някакъв инстинкт ми подсказа да не разкривам загубата на паметта си. Трябваше ми време да помисля.

— Искаш да кажеш, че планът ти е успял?

— Нещо повече — отвърна Моуз. — Хенри здраво налапа въдицата. Освен това Фани казва, че се е влюбил в Марта като ученик — той ми намигна с мамеща интимност. — След седмица-две скъпият ни Хенри ще бъде готов да плати колкото му поискаме.

— О! — поне това започвах да разбирам. — Но какво ще стане с мен? Ти каза…

— Търпение, мила моя — усмивката му ми се стори прекалено самоуверена. — Дай ми седмица-две да го обработя. После ще вземем парите и… Как ти звучи Франция, скъпа?

Аз го погледнах стъписана.

— Франция?

— Или Германия, или Италия, ако предпочиташ. Казват, че в Италия има добър пазар за живопис.

— Не разбирам.

Бях готова да се разплача: сега усмивката му изглеждаше чудовищно зловеща, като на трол.

— Разбира се, Хенри може да не ти даде развод — неуморно бъбреше Моуз, — така че е възможно никога да не се завърнем у дома. Но какво ще ти липсва? Кой ще ти липсва? Предлагам ти да станеш госпожа Моузес Харпър, глупачето ми — обясни той, като забеляза стъписаната ми физиономия. — С парите на Хенри ще се устроим достатъчно добре и ще можем да живеем прилично от картините ми. Разбира се, ще избухне скандал, но дотогава ти вече ще си изчезнала, така че какво значение има?

Продължавах да го гледам втренчено. Чувствах се като музикална играчка с развален механизъм, с много потенциал за движение, но застинала в глупава тишина.

— Е — каза Моуз след дълго мълчание, — това ще ме научи занапред да не бъда толкова самоуверен. А аз си мислех, че притежавам чар. Сега виждам, че по-скоро си готова да избягаш с кифладжията.

— Не! — думата остави метален, непознат вкус в устата ми и изскочи навън с отчаян плам. — Аз… никога не съм мислила… никога не съм си представяла, че мога да напусна Хенри, особено след като ти каза…

— Няма значение какво съм казал, Ефи. Казах, че те обичам, спомняш ли си?

Аз кимнах сковано.

— Освен това знаех, че при сегашното ми финансово състояние не бих могъл да се оженя за теб. По всяко време мога да вляза в затвора за длъжници. Какъв брак би било това за теб?

— Значи ти…

— Излъгах те. Казах ти, че не искам да се женя за теб. Болеше ме, но не толкова, колкото би ме заболяло, ако ти бях казал истината — той ми се усмихна окуражително и сложи ръка около кръста ми. — Но сега, ако успея да убедя Хенри да сподели част от богатството си с нас, ще се уредим за цял живот. Впрочем Хенри ти дължи нещо за всички нещастия, които ти е причинил.

Моуз беше убедителен и аз се оставих на приятните двойствени фантазии, нарисувани със сръчната му ръка: как живеем в Париж, Рим или Виена и Моуз трупа състояние от картините си, а Хенри Честър е само смътен спомен.

И все пак мисълта за предишната нощ („великолепното ти представяне“) продължаваше мъчително да витае из периферията на съзнанието ми и да ме смущава. Чувствах се странно отнесена и за миг дори ми се зави свят, но се хванах за облегалката на стола. После ме връхлетя картина, образ, който също беше спомен, натрапчив като широка усмивка, и аз се олюлях под напора на видението в съзнанието си…

Отново бях в стаята си, облечена за сън, гушнала любимата си кукла. В ъгъла виждах балоните, които майка ми беше купила за рождения ми ден, лекото течение ги караше да се удрят в прозореца. Бях въодушевена и щастлива, но смътно изпитвах неудобство и вина заради мъжа, когото бях срещнала на стълбите, и макар че той се бе държал дружелюбно, аз знаех, че майка ми не би искала да го каня в стаята си.

Решително тръснах глава, за да пропъдя спомена, и за миг светът си дойде на мястото, застана на остър, ясен фокус. После всичко се завъртя и аз отново…

Попаднах в стаята с (отшелника?) лошия човек, но този път не се страхувах. Вместо това усещах в устата си солен, метален вкус, който след известно време определих като омраза. Но (Хенри?) лошият човек ме наблюдаваше, аз уморено присвих очи като египетска котка и обърнах усмивка към него, подобно на китайска кукла. Лошият човек не ме позна (Хенри не ме позна?) и скоро аз щях да стана силна.

Изведнъж всичко се разпадна в объркан, нечленоразделен калейдоскоп от късчета от сцени: почувствах как спомените ми избухват и се разсипват във всички посоки, надигна се звук, отначало наподобяваше мърморене, но после достигна пронизителни и напрегнати висоти, докато се превърна във вой на маниак, извиращ от ръба на здравия разум. Открих, че в гласа мога да разпозная думи, мисли, отчаяни въпроси и безформени отговори. Беше ограда от бодлива тел, в която разсъдъкът ми се блъскаше безцелно, като се мъчеше да не чува, да не помни.

Ще полетя ли, или ще…

О, мамо, лошият човек, не пускай лошия човек, о…

Ужиля, ужиля, ужиля-ужиля-ужиля-уж…

Беше Хенри, Хенри я уби, Хенри уби…

Марта…

Мен, аз бях, но се върнах, върнах се и сега…

О, ще бъде весело, ще се научим да жилим, сестричке, ние ще…

Полетим?

Защото Хенри уби моята…

Марта…

Марта…

Марта…

Писъкът ми беше оглушителен и отчайващ, рой оси, бягащи от пламъци, блясък на бръснач в очите на здравия разум. Смътно усещах ръце, които притискат лицето ми, и глас — моят собствен — крещеше от пискливата обител на лудостта:

— Не! Махнете се! Махнете се! Махнете се! Аз съм Ефи! Ефи! Ефи! Еф… — повтарях името си отново и отново.

После чух гласа на Фани, гласа на майка си — моята котва, моята приятелка. Когато всички звуци в главата ми заглъхнаха, аз се потопих в памучно меко, опияняващо чувство на облекчение. Почти усещах как ръцете й нежно галят косата ми и пропъждат страховитите видения.

Ш-шт, всичко е наред, момичето ми, всичко е наред, няма нужда да си припомняш нищо…

Но, Фани, в главата ми имаше още някой, а аз бях…

Ш-шт, не за дълго, само докато се справим с Хенри…

Но аз…

Ш-шт, освен това ти харесва, иска ти се…

…?

Той нарани и теб, уплаши и теб, сега имаш приятелка, която разбира…

Марта?

Не се бой, ние разбираме, ние можем да ти помогнем, обичаме…

Обичате?

О, да, пусни ме да вляза, обичам…

Представете си как снежинка бавно пада в дълбок кладенец. Представете си как люспа сажди се спуска от мътното лондонско небе.

Обичам…

Аз…

После — нищо.