Джоан Харис
Спи, бледа сестро (19)

17

Кучка. Кучка! И двете са кучки. Докато вървях към дома си, пламнал от гняв заради несправедливия начин, по който тя се бе отнесла с мен, бях на път да се откажа от всичко, да я оставя на съпруга й пуритан и да забравя и за двамата. Или може би да напиша някое хубаво анонимно писъмце, изпъстрено с интимни подробности… това щеше да им подпали чергата. Щеше да види тя. Но въпреки гнева си се чувствах неловко. Не беше само желанието за отмъщение, нали? Не. Беше и фактът, че аз бях сгрешил в преценката си за нея, че Асът се беше показал като най-прост Шут, че бях подценил своята малка Ефи, че бях крайно, непростимо глупав да мисля, че я държа в ръцете си… А тя избра да ме стъпче точно пред Фани — пред Фани!

Е, щом искаше Фани, щеше да я получи. Достатъчно бе да пошушна и една дума на Хенри — и той щеше да се разведе с нея на секундата. Какво? Не вярвате ли? Една-две пикантни подробности — и нямаше да я погледне повече. Тя щеше да се озове на улицата без пукната пара, без никого, към когото да се обърне — не си мислете, че майка й би я приела, след като е съсипала сполучливия си брак. Вулгарен ли съм? Е, нека бъда вулгарен. Сама и без пари, казвам ви, и без никого, към когото да се обърне, освен приятелката си Фани. Само след месец щеше да има своя стая и да посреща клиенти наред с останалите момичета. И за това трябваше само да… Е, може би щях го направя, когато ми омръзнеше. Но засега все още я исках. Тя беше хубава, в края на краищата; а и новината, че умееше да показва нокти, не беше чак толкова лоша. Но Фани!

Това вече болеше.

О, тя бързо ме настигна. Знаех си, че няма да издържи дълго без мен, затова не се учудих, когато две минути по-късно я видях да излиза тичешком от къщата. Тревожеше ме не глупавият й истеричен изблик, а начинът, по който двете с Фани се съюзиха срещу мен, почти инстинктивно, като членове на някакво тайно женско братство. Пътувахме към „Кромуел Скуеър“ в мълчание; тя току ме поглеждаше изпод периферията на бонето си, а аз гледах право пред себе си, потънал в горчивите си размисли. Когато стигнахме Хайгейт, тя плахо подсмърчаше и аз се чувствах много по-добре.

Нищо, казвах си, Фани няма винаги да е край нея, за да й влияе. Щом Ефи станеше отново моя, аз щях да я посплаша малко, да я разплача и целият епизод щеше да бъде забравен. Поне за известно време.

Първите ден-два аз се правих на недостъпен. Пропусках срещите ни на гробището и демонстративно минавах с файтон покрай къщата на Честър на връщане от ателието. В края на седмицата Хенри ме покани на вечеря и аз се държах хладно, говорих надълго и нашироко с Хенри за изкуство и политика и почти не обръщах внимание на горката малка Ефи. Видях, че е доста бледа и че от време на време ме поглежда тревожно, но не реагирах и останах чудовищно весел до края на вечерта, пих много, смях се с цяло гърло, като същевременно я оставях да забележи, че сърцето ми е разбито. Самият Кийн не би изиграл тази роля по-виртуозно.

По някаква причина Хенри беше крайно раздразнителен с Ефи. В редките случаи, когато тя си позволяваше да изкаже мнение, той ставаше нетърпелив и язвителен, сякаш я понасяше единствено защото аз бях там. Не се съмнявам, че ако ме нямаше, Хенри не би могъл да изтърпи компанията й, без да избухне. Аз се преструвах, че нищо не забелязвам, и съзнателно отбягвах погледа й.

По време на вечерята Хенри за пореден път изяви желание Ефи да му позира за картината.

— Макар че бих предпочел тъмнокос модел — каза. — Мисля, че русокоса жена би изглеждала твърде безлична в такава картина — той се подвоуми. — Разбира се, Ефи би могла да ми позира за основните контури, за позата на тялото и лицето. А за косата мога да намеря друг модел — Хенри като че ли се замисли. — Струва ми се, че това е решението. Какво мислите, Харпър?

Аз кимнах и се заех да изучавам Ефи за нейно очевидно неудобство.

— Забелязах един панаир край „Айлингтън Роуд“ — казах невинно. — Там е много вероятно да намерите някоя циганка с подходящия тип коса, която да ви позира.

С крайчеца на окото си видях как Ефи трепна при споменаването на панаира и вътрешно се усмихнах.

— Искам да започна да рисувам жената колкото може по-скоро — продължи Хенри. — Сега е още хладно, но когато настанат летните жеги, здравето на Ефи няма да й позволява да позира с часове в ателието.

Тя неспокойно се размърда, взе вилицата, после я остави, без да докосне храната.

— Мислех… — каза Ефи тихо, почти шепнешком.

— Какво има? — попита Хенри с ясно доловимо нетърпение. — Говори, момиче.

— Мислех, че се бяхме разбрали да не ходя повече в ателието. Моите главоболия…

— Бях ти казал, че можеш да не ходиш, когато си болна. Сега не си болна и не виждам защо покрай всичко останало трябва да плащам и на модел, когато имам теб.

Ефи махна безпомощно с ръце, сякаш да се предпази.

— А колкото до главоболията ти, при теб няма нищо, което малко лауданум да не може да излекува. Елате, Харпър — обърна се той към мен внезапно развеселен. — Имам отлично кларе в избата си. Искам да го опитате и да ми кажете какво мислите.

При тези думи Хенри излезе и ни остави сами. Още щом вратата се затвори, Ефи скочи разплакана и закри устата си с ръце. Знаех, че отново ми принадлежи.

— Да се видим тази нощ, Ефи — бързо зашепнах аз. — Ела на Ливанския кръг в полунощ.

Очите й се разшириха.

— Но… Моуз…

— Ако държиш на мен, ела — изсъсках аз и присвих очи.

— Ако не дойдеш, ще приема, че не ме обичаш вече и, повярвай ми, ще го преживея.

И макар вътрешно да тържествувах, не го показах и се извърнах точно в мига, когато Хенри влезе. Ефи сведе поглед, пребледняла като платно, и за миг се запитах дали наистина не е болна. После забелязах, че ме наблюдава, и осъзнах, че просто играе поредната си игричка — о, повярвайте ми, Ефи не беше простоватото невинно момиче, за което всички вие я мислехте, никой от вас не е надничал в мрачното дъно на сърцето й. Накрая Ефи изигра всички ни. Дори мен.