Джоан Харис
Спи, бледа сестро (20)

18

Преди да срещна Моуз, аз нямах представа колко празен е животът ми и сега, когато виждах, че мога да го загубя, имах чувството, че ще полудея. Споменът ми за причината, предизвикала разправията в къщата на Фани, беше толкова далечен, че всичко това сякаш се бе случило с друго момиче, по-самоуверено и по-силно. Напразно чаках Моуз на всичките ни обичайни места за срещи и седях с часове на прозореца да наблюдавам улицата — той не се появяваше. Дори любимите ми поети не ме утешаваха, бях неспокойна, подскачах като котка при всеки шум, неспособна да задържа и за две минути вниманието си върху един предмет, и Хенри се кълнеше, че ще полудее от постоянното ми въртене.

Вземах лауданум, но вместо да успокоява нервите ми, лекарството като че ли парализираше сетивата и аз исках да помръдна, но не можех, исках да виждам, да усещам, да говоря, но единственият начин, по който възприемах света, бе чрез фантазии и сънища наяве.

Таби ми приготвяше горещ шоколад и сладкиши, които аз не докосвах, гневно й крещях да ме остави на мира и тутакси съжалявах за това. Прегръщах я и обещавах да изпия шоколада. Казвах, че съм уморена, че не съм искала да я обидя, тя го знае, нали? Таби ухаеше на камфор и топъл хляб и ръката й срамежливо посягаше да погали косата ми. Почти си представях, че отново съм на „Кранборн Али“ и с майка ми, Таби и леля Мей печем сладкиши в кухнята. Притисках глава към ръката й и тръпнех от самота.

Хенри смяташе, че аз се преструвам на болна, за да не му позирам. Казваше, че главоболията ми се дължат на безделие, че съм изоставила бродерията си, че от седмица не съм ходила на църква, че съм своенравна и намусена, че отговарям глупаво и бегло на въпросите му, че се държа непохватно с гостите. Не харесваше и Тиси, твърдеше, че е глупаво да прибирам у дома улична котка без позволението му, че е детински каприз да я оставям да спи на леглото ми нощем и в скута ми денем.

Сякаш за да ми покаже, че няма да проявява снизхождение към въображаемата ми болест, същата седмица Хенри два пъти покани гости у дома, макар че това не беше обичайно: първия път доктор на име Ръсел, негов приятел от клуба, слаб дребен мъж с хитро лице, който ме гледаше със странно любопитство иззад очилата си с метални рамки и говореше надълго и нашироко за мании и фобии; втория път Моуз, с хладни и блеснали очи, с усмивка, тънка като бръснач.

Когато ми постави зловещия си ултиматум, нервите ми бяха така опънати, самотата ми — толкова непоносима, че бях готова да направя всичко, за да го спечеля отново, независимо дали ме обича или не.

Сигурно ме мислите за слабо, презряно същество. Самата аз го мисля — знам го. Ясно съзнавах, че Моуз ме наказва за краткия ми бунт в дома на Фани; ако искаше да ме види, лесно би могъл да го направи през деня или поне в дома си, но несъмнено смяташе, че гробището в полунощ със зловещата си мрачна атмосфера е идеалният декор за сцената на жестоко помирение, която ни предстоеше да изиграем. Досещах се за това и не можех да не го мразя някъде дълбоко в себе си, но останалата част от мен бе изпълнена с такава любов и неутолим копнеж, че ако ме помолеше, бих влязла и в огъня за него.

Не беше трудно да се измъкна от къщи: Таби и Ем спяха в слугинското помещение на тавана, Едуин имаше своя къщичка на „Хай Стрийт“ и се прибираше да нощува там, а Хенри винаги спеше дълбоко и си лягаше доста рано. В единайсет и половина аз излязох от стаята си, като закривах пламъка на свещта с ръка. Бях облякла само тъмна фланелена рокля, без фусти, за да не шумят в коридора, и така съвсем тихо се спуснах по стълбите към кухнята. Ключовете висяха до вратата и аз със затаен дъх взех тежкия ключ на входната врата, отключих и се измъкнах навън в нощта.

Тиси, която седеше до вратата, с мъркане се заувива около глезените ми. За миг се поколебах — не ми се искаше да тръгвам, чувствах се странно уютно в присъствието на котката, почти бях готова да я увия в пелерината си и да я взема със себе си. После се сгълчах наум, сложих качулката на главата си и разтреперана побягнах към гробището.

Докато се изкачвах по Хайгейт, срещнах няколко души: едно момче изтича от близката кръчма със стомна ейл в ръка, просякиня, загърната в окъсан шал, равнодушно обикаляше от врата на врата. На завоя се разминах с група мъже, които миришеха на ейл, говореха на висок глас и се подпираха един на друг на път за вкъщи. Един от тях ми подвикна, докато минавах тичешком покрай тях, но не тръгна след мен. Уличните лампи започнаха да се срещат все по-нарядко, аз се гушех в гъстите сенки и след десетина минути се озовах пред обширните черни очертания на гробището, проснати на фона на лондонските светлини като заспал дракон. Беше много тихо и аз усетих как с приближаването ми към портата сърцето ми заби по-силно. Никъде не се мяркаше нощен пазач и аз нямах причини да се бавя, но известно време постоях отпред, безпомощно загледана в портата със същото зловещо любопитство, с което онзи ден на панаира се взирах в отвора на червената палатка.

При мисълта за това в съзнанието ми се пробуди бегъл спомен и аз си представих как с приближаването ми хилядите мъртъвци се надигат от гробовете си и главите им се подават изпод камъните като механични играчки. Насред гъстия мрак тази картина ми се стори почти непоносима, но мисълта, че Моуз ме чака само на няколкостотин крачки от тук, ми вдъхна смелост: Моуз не се страхуваше нито от мъртвите, нито от живите — той определено обичаше страшни и ужасяващи истории. Беше ми разказал за една жена, погребана жива, как после я намерили и видели, че се е задушила, скованите й ръце — протегнати за глътка въздух, лицето й — само на сантиметри от повърхността, пръстите й — протрити до кокал в отчаяни опити да разкопае земята, за да излезе. А в годината, когато имало епидемия на холера, мъртвите били толкова много, че ги заравяли в общи гробове, без да слагат надгробни плочи и надписи, само ги заливали с негасена вар. Труповете били толкова многочислени, че от топлината на разлагането някои изскачали над повърхността и след време двама влюбени се натъкнали на четири глави, които стърчали от земята като огромни гъби, вмирисани на смърт. Моуз знаеше колко мразя такива истории, мисля, че тъкмо затова ми ги разказваше — за да се присмива на слабостта ми, — и никога по-рано не се бях замисляла колко жестокост има в смеха му.

Вътре мракът беше почти непрогледен: на гробището нямаше лампи, а луната едва мъждукаше и хвърляше бледа, мъртвешка светлина върху камъните. Миризмата на земя и мрак ме обгръщаше, когато минавах покрай дървета, ги разпознавах по мириса: кедри, златен дъжд, тисове, рододендрони. От време на време се препъвах в някой камък или дънер и звукът от стъпките ми ме ужасяваше дори повече от гъстата заплашителна тишина. Изведнъж ми се стори, че зад гърба си чух стъпки, и бързо се прилепих към един надгробен камък, цялата разтреперана от блъскането на сърцето си. Стъпките бяха тежки и докато стоях неподвижно в черната сянка на камъка, ми се стори, че чувам дишане, хриптящо и астматично като духало.

Почти бях стигнала Ливанския кръг — оставаше да извървя само една дълга алея с дървета, — но не можех да помръдна, скована от ужас. За миг целият ми здрав разум се разсея в нощта като дъжд от конфети и аз останах в пусто безвремие, отчайващо далеч от светлината. После, когато силата на мисълта ми се възвърна, почувствах как светът полека си идва на мястото. Запълзях на колене, като опипвах пътеката покрай надгробния камък — пръстите ми изведнъж се бяха превърнали в чудни сетива. Напредвах тихо. Когато стъпките се приближиха към мен, аз отново застинах неподвижно, като напразно се взирах в тъмното, за да различа силуета на човека. Чувствах как през полата ми се процежда кал и вода, но въпреки това легнах на земята и захлупих главата си с качулката, за да не ме издаде светлата ми коса. Стъпките се приближиха още повече, сега бяха почти до мен. Затаих дъх и усетих вкуса на вечността. Стъпките спряха. Напук на себе си — като Орфей — аз погледнах през рамо и видях мъжки силует на мътния фон на небето, невъзможно огромен и заплашителен, с очи — ярки точки в зеницата на нощта.