Джоан Харис
Спи, бледа сестро (16)

14

В палатката беше задушно и единствената светлина идваше от малка червена лампа на масата пред мен. Циганката седеше на табуретка и разбъркваше картите. Когато влязох, тя ми се усмихна и ми направи знак да седна. Отначало се отдръпнах, учудена от това, че тази жена не беше същата, която бях видяла да танцува, а по-възрастна, със забрадка и дебел пласт грим на жълтокафявите очи. До лампата имаше някакъв предмет, покрит с черна кърпа, и когато погледът ми се спря върху него, „Шехеразада“ го посочи със силна, грациозна ръка.

— Кристалното кълбо — обясни тя. Гласът й беше нежен и приятен, но с лек акцент. — Трябва да го покривам, иначе ще изгуби силата си. Хайде, цепи картите.

— Аз… къде е момичето, което танцуваше? — попитах колебливо. — Мислех, че тя ще ми предскаже бъдещето.

— Дъщеря ми — бързо отвърна циганката. — Работим заедно. Моля те, цепи картите.

Тя ми подаде колода карти и аз ги подържах за малко. Бяха тежки и изглеждаха много стари, лъскави не от мръсотия, а от продължително грижливо ползване. Неохотно й ги върнах — искаше ми се да ги разгледам по-внимателно — и тя започна да ги нарежда в спирала на масата.

— Отшелникът — започна Шехеразада. — И десетка каро. Потисничество. Този човек говори за добродетел, но крие срамна тайна. Седмица купа — разврат. И деветка спатия — жестокост и убийство. Това тук са Любовниците, но те са покрити от Валето на жълтиците. Ще ти донесе радост и отчаяние, защото в ръцете си държи двойка купа и Кулата. Но кой е този, който е яхнал Колесницата? Великата жрица, в ръката си държи десетка спатия, което значи разорение, и асо купа — голямо богатство. Ти ще й се довериш и тя ще те спаси, но купата, която ти дава, е пълна с горчилка. Колесницата й карат едно Вале и един Шут, а под колелата й лежат асо каро и Обесеният. Тя кара Справедливост и двойка купа, което значи любов, но в двете купи се крият Промяна и Смърт — тя млъкна за малко, сякаш забравила за присъствието ми, и замърмори нещо тихо на родния си език.

— Има ли още? — попитах аз, защото ми се стори, че жената е потънала в размисъл.

Шехеразада се поколеба, после кимна. Погледна ме втренчено няколко секунди с непроницаемо изражение, после се наведе към мен, бързо ме целуна по челото и направи знак с трите пръста на лявата си ръка.

— Ти имаш необичайна и чудна съдба, дъще моя — каза циганката. — Пази се — тя внимателно разгъна черната кърпа, извади кристалното кълбо и го побутна към мен.

В първия миг забравих къде се намирам: кълбото отразяваше светлината по такъв начин, че ми се стори, че съм напуснала тялото си и се наблюдавам отвисоко. Обстановката беше позната, стилизирана като рисунките по картите Таро: момиче, седнало на маса, отсреща му — циганка, загледана в картите пред себе си. Изведнъж ми се зави свят, замаях се, почувствах, че преливам от безразсъден смях, но не можех да се ориентирам, сякаш се борех с изгубени спомени.

„Кога ли ние трите ще се срещнем пак?“ — попитах себе си и се разсмях неудържимо, като че ли си бях припомнила някакъв див и нелеп фарс.

После изпаднах в депресия, неочаквана като изблика на смях, стори ми се, че ще заплача, кристалното кълбо се замъгли пред очите ми. Бях уплашена, неориентирана и не можех да си спомня какво ме е уплашило, взирах се в замъглената повърхност на кристала и треперех.

Шехеразада пееше тихо, почти беззвучно, шепнешком:

На стълбите в палата,

на стълбите в палата

девойка хубава седи,

девойка хубава седи…

Опитах се да спра душата си, която напускаше тялото ми и влизаше в кристала, но той ме теглеше неудържимо. Не усещах крайниците си, не виждах нищо през мъгливата повърхност и изведнъж част от мъглата започна да се разсейва. Шехеразада пееше тихо, ритмично, с приспивен глас, три натрапчиви ноти се издигаха нагоре и падаха надолу. Аз последвах приспивния ритъм и с лекота се откъснах от земята, сетивата ми се изостриха, издигнах се спираловидно, неуправляемо. Оставих се на звука да ме води, почувствах как витая из мрака на палатката и после политам в небето като детски балон.

Отдалеч чувах гласа на Шехеразада, тих и приспивен:

— Ш-шт, ш-шт… всичко е наред. Виж балоните. Гледай балоните.

Смътно се запитах откъде знае за какво си мисля, после с детинска, абсурдна радост си припомних: тя е Шехеразада, принцесата на загадъчния Изток. Разсмях се.

— Спи, момиче — шепнеше тя. — Днес е рожденият ти ден и ще има балони, обещавам ти. Виждаш ли ги?

Те се носеха около мен, пъстроцветни, сияещи на слънцето. Кимнах. От далечината чух собствения си глас да изрича сънлив отговор.

Видях палатката отгоре, видях Моуз, седнал на дънера, чух търговците по сергиите, които хвалеха стоката си.

— Топли питки с джинджифил! Ленти и панделки! Захарни пръчки!

Усетих миризмата на суетливата тълпа, на топъл хляб, на бонбони и на животни. Закръжих безцелно като вълшебно килимче от приказките, после почувствах как нещо леко ме тегли надолу към червена палатка, на която с големи букви пишеше: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАРТА.“ Навсякъде около надписа бяха накачени балони и ми се стори, че от вътрешността на палатката се разнася музика, музика от латерна или детска механична играчка. Започнах да се спускам към палатката.

Щом краката ми докоснаха земята, осъзнах, че слънцето вече се е скрило. Беше студено и яркият надпис бе изчезнал; на негово място висеше малък окъсан плакат, на който пишеше:

Почувствах как се приближавам към палатката и радостта ми постепенно се изпарява. Започна да ми става студено, обзе ме мъчителен, болезнен хлад, който ме откъсна от приятния сън и ме потопи в земен мрак. Видях как палатката се отвори пред мен и колкото и да се борех, не можех да устоя на зловещото привличане, идващо от този отвор. Усещах миризмата на стара слама, стояла дълго на слънце, отблъскващата воня на влажни мухлясали дрехи и острия мирис на восък. Когато влязох в палатката и очите ми се приспособиха към тъмнината, видях, че съм сама и че покрай всички стени — сега палатката изглеждаше много по-широка, отколкото ми се бе сторило в началото — са наредени дървени рамки или клетки, в които са поставени експонатите в естествена големина. Запитах се защо съм изпитала такъв страх на влизане: това бяха восъчни фигури, ръцете и краката им бяха скрепени с конски косми и китова кост, дрехите им — залепени за телата. Кръвта беше червена боя, дори бесилото на прочутия обесен никога не бе използвано за истински екзекуции. Но изведнъж ми се стори, че всички те са живи, че Удушвачът и Човекът заек в ъгъла ме дебнат, скрити зад тънките си маски от восък…

Отстъпих назад, ядосана на себе си за детинския си, неразумен страх, и извиках с цяло гърло, когато се ударих в експоната отзад. Дори в безтелесното си състояние усетих миг на съпротивление, когато докоснах дървото на рамката, и рязко се обърнах да видя какво има зад мен. В клетка от тел и дъски беше запечатана странна сцена, а на дървото бе окачена табелка с надпис:

Приближих се и присвих очи на слабата светлина: видях, че сцената представлява малка стаичка, вероятно детска, с креватче, застлано с юрган на кръпки, малка табуретка, нощна масичка и една-две картинки като онези, които аз държах в стаята си като дете. На масичката имаше цветя — невени в стъклен буркан, — а до леглото бяха наредени опаковани подаръци. До отворения прозорец се полюшваха балони.

Но защо си бях въобразила, че е тъмно? През прозореца влизаше сноп светлина и падаше на голия дъсчен под: вечерна светлина с топло розово сияние, което изпълваше приветливата детска стая. На леглото седеше мъж, най-вероятно дошъл да пожелае лека нощ на малкото си момиче, което стоеше по нощница, стиснало в ръката си плюшена играчка. Момичето изглеждаше около десетгодишно, дългата му черна коса се спускаше отвесно надолу покрай спокойното лице с тънки черти. Не можех да видя лицето на мъжа, защото той седеше с гръб към мен, но тежкото му телосложение, квадратната долна челюст, скованата поза ми се сториха странно познати. Приближих се с любопитство, като се зачудих защо тази уютна домашна сцена е намерила място в Галерията на гротеската.

Щом помръднах, момичето вдигна глава към мен и аз отскочих назад, като едва се сдържах да не извикам. Момичето отново застана неподвижно, без да откъсва втренчения си поглед от мен, и ми беше трудно да повярвам, че това е просто восъчна фигура и конски косми. Отново пристъпих колебливо напред, ядосана, че съм се стреснала от нищо и никаква машинария: в Лондонската галерия на восъчните фигури имаше такива приспособления, които се задействаха от стъпване върху плочка на пода и караха експонатите да се движат, когато край тях минават посетители. Започнах да оглеждам пода за скритата плочка.

Ето! Щом стъпих на следващата дъска, фигурата отново се размърда: обърна глава към мъжа с плавно, естествено движение, което в никакъв случай не беше механично. Косата падна на лицето й и тя я отметна с лек нервен жест, а с другата си ръка стисна дебелия памучен плат на нощницата. Изведнъж реших, че въпреки подвеждащото наименование „експонат“ това са истински актьори, които разиграват безвкусно представление пред мен, и се разсърдих на себе си за страха си, разсърдих се, но в същото време ме обзе зловещо предчувствие. Знаех какво ми предстои да видя, сякаш си бях припомнила събитие от собственото си минало, и подтиквана от нарастващ ужас, докоснах телената мрежа, която ме отделяше от сцената. Нервно извиках на детето:

— Момиченце!

То не реагира, а бързо тръгна към леглото. Аз извиках по-силно:

— Момиченце! Ела тук! — гласът ми прозвуча пискливо, но момиченцето остана неподвижно като механична играчка. Опитах се отново да извикам, но вместо това влязох в клетката и се озовах в стаята. Изведнъж ми прималя, аз залитнах и протегнах ръце към момиченцето, сякаш то можеше да ми помогне…

Отново бях на десет години, бях дошла да видя майка си, както правех всяка неделя. Обичах я и исках да бъда с нея всеки ден, но знаех, че е невъзможно: майка ми имаше работа и не искаше да й се пречкам. Чудех се какво работи. Харесваше ми къщата й, толкова голяма и пълна с красиви неща: статуи на слонове от Индия, драперии от Египет и килими от Персия, като в „Хиляда и една нощ“. Може би когато пораснех, щях да заживея с майка си вместо с леля Ема — и без това леля Ема не ми беше никаква леля, а учителка, и изобщо не харесваше майка ми. Не че говореше нещо против нея, но аз се досещах за мнението й по смешната физиономия, с която казваше „бедната ви майка“, сякаш току-що бе глътнала лъжица рибено масло. Майка ми не ми даваше рибено масло. Позволяваше ми да се храня на масата с нея, вместо отделно с другите деца, и ми даваше торта и сладко, а понякога и малко червено вино, разредено с вода.

Случваше се хубавите млади жени, които живееха в къщата на майка ми, да идват при мен и да си говорим: харесвах ги, защото винаги бяха много мили, даваха ми бисквити и бонбони и винаги ходеха с красиви рокли и бижута. Леля Ема не биваше да разбира за това: преди години, когато бях още малка, бях й споменала и тя страшно се ядоса, каза: „Тази жена няма никакъв срам, води детето на онова място, при другите окаяни създания!“ Опитах се да й обясня, че не са окаяни, че всеки ден общуват с интересни хора, но леля Ема беше прекалено ядосана, за да ме чуе. Затова сега не й казвам нищо. Така е по-добре.

Но тази вечер майка ми каза, че трябва да си легна рано, защото очаква гости. Нямах нищо против: понякога се правя на заспала и докато тя си мисли, че съм в леглото, аз се измъквам и гледам красивите дами и господа през дупките в парапета. Седя си съвсем тихо, никой не ме забелязва. Е, мен рядко изобщо ме забелязват. Но не и тази вечер.

Господинът беше много мил, каза, че няма да каже на майка ми. Дори не знаеше, че майка ми има дъщеря, и се изненада, но беше много любезен. Каза, че изглеждам много хубава в нощницата си и че ако се държа като добро момиче, ще дойде да ми пожелае лека нощ и ще ми разкаже приказка.

Аз обаче не знам дали да му вярвам. Изглежда смешен, гледа ме особено и ми се иска изобщо да не съм го канила в стаята си. Питам го:

— Ами приказката?

Но той сякаш изобщо не ме чува. Само продължава да ме гледа по своя смешен начин и аз започвам да съжалявам, че майка ми не е тук. Ако я повикам, тя ще разбере, че съм излизала от стаята си… Той се приближава, протяга ръце, може би само ще ме целуне за лека нощ и ще ме остави на мира.

— Каквато майката, такава и дъщерята — шепне господинът и ме дърпа към себе си, но аз не разбирам за какво говори. Мирише странно, на сол, като река след дъжд, а устните му са много студени. Опитвам се да го отблъсна; не знам защо, но ме е страх от него — той ме целува така, както възрастните господа целуват дамите.

Казвам му: „Не“, но той само се смее и ми говори: „Ела тук“… и други неща, които не разбирам. Толкова е силен, не мога да помръдна ръцете си, за да го отблъсна, иска ми се да го ухапя, но знам, че е гост на майка ми, а така копнея майка ми да ме обича и да ме вземе при себе си завинаги. Не искам да се държа като бебе. Не мога да дишам, опитвам се да кажа: „Спрете, прекалено силно ме притискате“, но думите не излизат от устата ми. Изведнъж той ме бута на леглото, толкова е тежък, страхувам се, че ще ме смачка, започва да съблича нощницата ми и този път успявам тихичко да извикам, но той запушва устата ми с ръка. Започвам да се боря, вече не ме интересува дали ще ме помислят за бебе, дали майка ми ще разбере, че съм излизала от стаята, дали леля Ема… Успявам да захапя ръката му и стисвам зъби, той има отвратителен вкус на пот и на парфюм, изругава и ме пуска. Аз си поемам дъх и започвам да крещя:

— Майко!

Той отново изругава и ме удря силно по лицето. Аз продължавам да крещя и той ме хваща за врата. Не спира да ругае: „Кучка! Млъкни, кучко, млъкни, млъкни…“ Но лицето ми е притиснато към възглавницата и аз не мога да дишам. Главата ми се издува като балон. Струва ми се, че ще се пръсне, и не мога да крещя, не мога да дишам, не мога да помръдна, така ме е затиснал с тялото си, не мога да дишам, задушавам се. Той като че ли се отдръпва, отстъпва, отдалечава се и аз вече не усещам възглавницата, допряна до устата ми, не усещам колосаната тъкан и уханието на лавандула върху дебелия ленен плат. В далечината чувам гласа на майка ми, която ме вика:

— Марта!

После — нищо.