Джоан Харис
Спи, бледа сестро (49)

47

Тя лежеше в леглото си с разпусната коса и дишаше толкова леко, че за миг се запитах дали наистина не е умряла. На нощната масичка до нея стояха шишето с лауданум и празната чаша от шоколад. С крайчеца на окото си видях как Хенри докосна чашата с ръка, уязвима и прозрачна като порцелана. Ефи беше облечена в сивата си рокля и на фона на безцветната тъкан кожата й сякаш светеше, косата й, която се спускаше по леглото чак до пода, излъчваше бледо сияние. За миг погледът ми падна върху брошката на яката й, подарък от Фани: сребърна, във формата на котка с извит гръб, отразяваща зеленикавата светлина. Чух как за мен Хенри издаде нечленоразделен звук, подобен на сподавено покашляне.

— Спи — делово отбелязах аз: не исках решителността му да се пробуди. — Къде е пелерината й?

Той ми посочи мястото зад вратата, където висеше пелерината.

— Помогни ми да я загърна. Има ли качулка? По-добре да намерим някоя шапка — Хенри не помръдна. — Побързай, човече! — нетърпеливо го пришпорих аз. — Не мога да се оправя сам.

Той безмълвно поклати глава с израз на отвращение.

— Аз… не мога да я докосна. Вземи това — каза и ми хвърли пелерината и едно боне. — Облечи я.

Гневно свих рамене и се заех с връзките на бонето и копчетата на пелерината. Ефи беше лека и аз открих, че мога да я метна на рамо като дете — главата й висеше отзад, краката едва докосваха земята. Хенри изобщо не пожела да я носи; отваряше вратите пред мен, затваряше ги зад нас с обичайното си суетно внимание към детайлите, пренареж-даше предметите, а накрая угаси лампата в коридора и сложи ботушите и палтото си, без нито веднъж да погледне към мен или Ефи. След десетина минути излязохме на снега и Хенри заключи вратата. Нямаше връщане назад.

Изведнъж той спря и застина неподвижно. На пътя ни стоеше котка с вдигната лапа: познах Тиси, котката на Ефи, с жълти светещи очи, загледани с диво въодушевление в големите снежинки, които падаха наоколо. Щом видя котката, от устата на Хенри излезе сподавен звук. Погледнах лицето му и се уплаших, че е получил някакъв пристъп: чертите му бяха изкривени и застинали като бримки на плетиво.

— А-а-а…

— Не бъди глупак, човече! — сопнах му се аз по-рязко, отколкото бях възнамерявал. — Това е само една котка. Вземи се в ръце, за бога! — цялата тази работа започваше да изнервя и мен. — Подръж я малко — заповядах преднамерено грубо. — Когато се отървеш от нея, можеш на воля да изпитваш угризения, но сега…

Той кимна и отново тръгна; в очите му видях омраза, но не се разтревожих. Това щеше да го разсее малко от другите му мисли.

При нормални обстоятелства пътят до Хайгейт ми отнемаше не повече от десет минути, но тази нощ ми се стори безкраен. Снегът беше натрупал на неравни преспи — сух, предателски сняг, който под повърхността се беше превърнал в лед и ни караше да се хлъзгаме. Пръстите на краката на Ефи се влачеха по тънката снежна кора и допълнително забавяха хода ни. Въпреки че беше лека, ни се налагаше да спираме на всеки няколкостотин ярда задъхани, с премръзнали ръце и плувнали в пот гърбове. По пътя си не срещнахме почти никого: двама мъже пред крайпътна кръчма ни изгледаха равнодушно, едно дете надникна иззад плюшената завеса на тъмен прозорец. Веднъж на Хенри му се стори, че вижда полицай, и замръзна ужасен, но аз му обясних, че полицаите обикновено нямат копчета вместо очи и моркови вместо носове.

След половин час пристигнахме на гробището, където беше неестествено светло, почти ослепително ярко под мътното оранжево небе. Щом наближихме, почувствах, че Хенри започва да припада и да виси на рамото ми, така че почти ми се наложи да го мъкна заедно с Ефи. Хвърлих последен поглед наоколо и установих, че няма жива душа. Всъщност видимостта беше толкова оскъдна, че с мъка виждах светлината на близкия уличен фенер, а падащият сняг вече бе започнал да заличава следите ни. Преместих Ефи на другото си рамо и свалих от колана си незапален фенер.

— Ето — казах на Хенри, — подръж я за малко.

Видях как той почти се свлече, когато главата на Ефи се търкулна на рамото му: връзките на бонето се бяха разхлабили и косата падаше на лицето й призрачна като снега. От внезапен пристъп на паника Хенри за малко да я изпусне. Нададе приглушен вик и с погнуса се отдръпна от тялото, така че то падна на снега. Той отскочи назад и вдигна ръце в почти детски опит да се защити.

— Жива е! — прошепна. — Жива е и току-що помръдна.

— Възможно е — съгласих се аз, — но е в безсъзнание. Помогни ми да я вдигна — въпреки надигащия се гняв съумях да запазя гласа си спокоен. — Още малко остана.

Хенри поклати глава.

— Усетих как помръдна. Събужда се. Знам, че се събужда. Ти я вземи. Дай ми фенера — той с мъка изговаряше думите и аз осъзнах, че е близко до припадък.

Подадох му фенера, вдигнах Ефи от снега и нахлупих бонето на разпиляната й коса. Зад гърба ми Хенри бръкна в джоба си, извади шишето с хлорал и го поднесе към устата си. После с треперещи пръсти запали фенера, огледа се за последно и влезе с мен през вратите на гробището.