Джоан Харис
Спи, бледа сестро (30)

28

Целия ден работих в ателието си върху „Картоиграчите“. Бях много доволен от картината, беше въздействаща: Харпър седнал и подпрял лакти на масата, лицето му — леко обърнато към светлината, гледа в картите си с онова хитро и невъзмутимо изражение, така типично за него. Над главата му виси газена лампа, която хвърля мъждива зелена светлина върху мръсните стени и нелакираната грапава повърхност на масата и създава контраст с гъстите сенки от големите чаши, пълни с млечнозеленикав абсент.

Бях скицирал с въглен фигурата на жената, като използвах модел от улицата само за позата: исках да седи в профил с една ръка на масата пред себе си, а с другата непринудено да върти Дама пика, поднасяйки я към устните си… Скоро щях да имам нужда от по-фин материал, някоя мургава непозната. Реших, че няма да бъде Ефи, определено няма да бъде тя. Първо не исках да я гледам седнала толкова близо до Харпър, пък било то и само на картината, а второ… Второто беше смътно нежелание, неудобство от това да седи в ателието ми. Защо трябва да се чувствам неудобно, питах се. Тя ми беше позирала хиляди пъти. Защо не този път? Не можех да си отговоря. Вместо отговор паметта ми подхвърляше бегла картина, студена и натрапчива като призрачен допир без видение… малко личице, което ме гледа в тъмното, глас като коприна и скреж, шумолящи едновременно, мирис на шоколад…

Откъде изплува този неясен спомен? И това лице, неоформено и същевременно познато, лице на малка Персефона, бяло мътно петно в мрака на отвъдното? Стиснах юмруци: вече я бях виждал някъде, тази моя Дама пика. Коя беше?

Коя беше?

Когато се прибрах у дома, Ефи кротко се трудеше над бродерията си като послушно дете. Копринените конци се бяха разпилели по дивана, по столчето за крака, по сивия фланелен плат на роклята й: те и бродерията бяха единствените цветни петна по нея. Тя можеше да мине за монахиня с разпуснатата си коса, увиснала като монашеска забрадка по раменете й, и за миг очевидната й чистота ме заслепи, ужаси ме като видение на Пресветата Дева. Когато вдигна поглед към мен, лицето й бе като на отмъстителна старица, изпълнена с омраза и ярост, белокоса скандинавска Норна, по-стара от времето, нанизала живота ми на конец, чийто край стиска в костеливите си пръсти. Едва се сдържах да не изкрещя.

После светлината трепна и тя отново стана Ефи с лице, кротко и невинно като на спящата красавица от бродерията й. Запитах се какви ли злобни мисли се въртят в главата й и като я видях да се усмихва, твърдо реших да разнищя това. В усмивката й имаше някакво знание: долових го и в кротия тон, с който ме поздрави. Дали беше излизала? Дали беше чела забранените си книги? Дали беше ровила в стаята ми?

Насилих се да се усмихна в отговор.

— По-добре ли се чувстваш, Ефи? — попитах я аз.

— Да, благодаря, много по-добре. Главоболието ми почти утихна и цял следобед бродирам — сякаш да подсили ефекта от казаното, тя остави бродерията и започна да намотава конците на стегнати кълбенца.

— Отлично — отвърнах. — Все пак като се има предвид състоянието ти сутринта, не мисля, че ще е добре през следващите няколко дни да излизаш навън — очаквах да възрази на това, понеже знаех от Таби, че обича да се разхожда, но Ефи дори не трепна.

— Да — съгласи се тя, — мисля, че не бива да излизам, докато не се почувствам по-добре: край гробището е студено и мога да се разболея.

— И никакво четене — добавих аз, като мислех, че ако не друго, то споменаването на скъпоценните й книги ще я извади от равновесие. — Убеден съм, че на момиче с твоя темперамент романите и поезията могат само да навредят. Аз имам няколко поучителни книги, както и множество трактати, които можеш да прочетеш, ако желаеш, но останалите ти книги са извадени от библиотеката и се надявам да не си купуваш други.

Този път не се съмнявах, че ще избухне, но тя само кимна — това на устните й усмивка ли беше? — и започна да прибира бродерията си в кошницата.

— Иска ми се да завърша бродерията до края на годината, ако мога — каза Ефи. — Струва ми се, че ще стои добре над камината или над леглото. Какво мислиш?

— Както желаеш — хладнокръвно отвърнах аз. — Не разбирам от такива неща.

Останах изненадан и доста объркан. Същата сутрин беше безпомощна и истерична, крещеше и хленчеше като разглезено дете, а сега излъчваше спокойствие и самообладание, любезността й сякаш бе форма на презрение. Каква тайна криеше от мен?

Внимателно я наблюдавах по време на вечеря. Ефи ядеше малко, както обикновено, но когато отбелязах липсата й на апетит, тя прие да хапне хляб с масло. Беше покорна, мила и очарователна, но защо тогава стомахът ми се свиваше от покорството и любезността й? Тревогата и неудовлетворението ми нараснаха и аз се оттеглих в салона за пушене, като я оставих сама.

Казах си, че просто съм изнервен: предишната нощ не бях мигнал, цял ден бях работил в ателието си и бях уморен. Нищо повече. Но по някаква причина ми се струваше, че това не е всичко. Нещо се беше случило с Ефи в мое отсъствие, нещо загадъчно, може би дори опасно. По странен и необясним начин чувствах, че тя вече не е е сама, не е моя. Същата нощ дълго не можах да заспя, пуших и пих, блъсках си главата да разбера какво е пробудило от съня моята бледа сестра.