Джоан Харис
Спи, бледа сестро (42)

40

Сега те бяха заедно като призрачни близначки, лицата им преливаха едно в друго, така че се случваше Ефи да ме погледне с очите на дъщеря ми или смехът на Марта да избухне от кротката усмивка на Ефи. Най-после се беше върнала, почти я виждах и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея, от любов и към двете. Сега тя беше щастлива, по-щастлива, отколкото изобщо някога е била, защото знаеше, че се е завърнала у дома, че вече е в безопасност при майка си, при сестра си. От нощта, в която я попитах за името на Отшелника, аз нямах повече нужда от спомените й: тази част от нея спеше, затъваше все по-дълбоко в мъглата от неща, които е по-добре да останат забравени; беше престанала да сънува лошия човек и онова, което той й бе сторил преди много години. Всъщност благодарение на отварите ми тя си спомняше много малко.

Беше й приятно да спи в стаята си, заобиколена от своите книги и играчки; играеше си с Мегера и Алекто, а когато Хенри идваше, си играеше и с него. С всяко посещение той затъваше все по-дълбоко, ние го упоявахме с хлорал и силни афродизиаци, омайвахме го с целувки и го оставяхме да лежи без дъх на пода, дълго след като Марта излезеше от стаята. Беше изгубил способността си да различава въображаемо от действително и аз не се съмнявам, че ако му покажех Ефи без всякакъв грим, той не би я познал. Нейното тяло беше съвсем измършавяло и по ръцете и гърдите й бяха имха избили червени петна, но Хенри нищо не забелязваше. Моята Марта сияеше през плътта на Ефи, променяше я, правеше я силна и той й принадлежеше, принадлежеше й изцяло. Гледах го как с всяка изминала седмица става все по-отнесен и равнодушен, как подскача в тъмното при всеки звук, и сърцето ми се изпълваше с черна радост. Ние — дъщеря ми и аз — го изпивахме. Не вярвайте, ако някой ви каже, че отмъщението не е сладко: сладко е. Знам го.

Моуз дойде два пъти да ме види. Каза, че кредиторите му не могат да чакат вечно и че самият той не разбира ние защо чакаме. Заех му петдесет лири, за да му затворя устата, и той като че ли се съгласи да потърпи още малко. Скоро, казах му. Скоро.

Само още малко време, за да може моята Марта да порасне.

Изминаха още пет седмици и след пет четвъртъка Хенри Честър се препъваше слепешком по стълбите на къщата ми, уловен в завладяващия кошмар на похотта. Моето момиче минаваше право през него, изпразваше го от съдържание, от цялата му самоувереност, от претенциозното му мъжко превъзходство, от религиозното му двуличие, от иконите му и мечтите му. Ако не беше Хенри Честър, щях да се смиля над него, но мисълта за моя малък тъжен призрак и за някогашното момиче пропъждаше от главата ми всички съмнения. Хенри не се беше смилил над моята Марта.

В онези пет седмици видях как отлита сивата безрадостна есен и преждевременно идва зимата и суров, режещ черен вятър сковава пътищата в лед и раздира небето на тъмносиви дрипи. Спомням си коледните украшения по лондонските магазини, празничните дървета по „Оксфорд Стрийт“ и гирляндите по уличните фенери, но прозорците и вратите на „Крук Стрийт“ останаха без украса. Тук щяхме да празнуваме по-късно.

Хенри дойде за последен път на 22 декември: този ден се стъмни в три следобед, а към девет ситният дъжд премина в суграшица и после в сняг, като едва покри в бяло паважа, преди да почернее. Може би все пак щяхме да имаме снежна Коледа. Ефи дойде рано, загърната до очите в дебелата си пелерина, аз погледнах небето и почти бях готова да я отпратя, като си помислих, че в такава отвратителна мразовита нощ Хенри няма да дойде. Но вярата на Марта беше по-силна от моята.

— Ще дойде — каза тя с палава увереност, — особено тази нощ.

О, милата ми Марта! Усмивката й беше толкова хубава, че се изкуших да изоставя плана си за отмъщение. Не ми ли стигаше, че отново е при мен, че мога да я прегръщам и да усещам хладния допир на кожата й до бузата си? Защо да рискувам това заради някаква безплодна победа над мъж, който и без това беше обречен?

Но, разбира се, знаех защо.

Засега тя все още му принадлежеше. В неговите очи половината от нея беше Ефи и тя никога нямаше да бъде моя, ако той не се откажеше от претенциите си. Докато продължаваше да ги възприема като отделни личности, те никога не можеха да се слеят напълно и да се върнат към доброто сигурно гнездо, което бяха напуснали. Щяха да си останат две блуждаещи половини, които бавно се спускат в бездната на забравата, от която само майчината любов би могла да ги измъкне. Тя трябваше да бъде освободена.

— Марта.

Тя се усмихна сияйно зад зеленикавия поглед на Ефи.

— Каквото и да се случи, помни колко те обичам.

Почувствах как малката й ръка се плъзна по топлата извивка на врата ми.

— Обещавам ти, че скоро всичко ще свърши, мила моя — Прошепнах аз и я прегърнах. — Обещавам.

Усетих усмивката й върху кожата си.

— Знам, майко — отвърна тя. — И аз те обичам.