Джоан Харис
Спи, бледа сестро (36)

34

Странно как времето се сгъва като ленени чаршафи в скрина, събира миналото и настоящето така, че събитията от тях се допират, дори се припокриват. Докато вървях от „Крук Стрийт“ към „Кромуел Скуеър“, изведнъж ме връхлетя спомен, толкова натрапчив, че не можех да проумея как е отсъствал от съзнанието ми толкова дълго: сякаш червенокосото момиче беше отключило заспалата половина от мозъка ми и бе освободило чудовищата от миналото.

Възторгът ми беше горчив, населен с адски образи, подобни на кошмари: можех да понеса вината — познавах я като линиите на дланта си, — но вината не беше единственото чувство, което изпитвах. Наред с нея изпитвах безумна, готическа радост. За пръв път се опивах от вината си, разголвайки се безсрамно като евтина уличница пред суровия образ на баща ми, който носех в душата си. На охреножълтата светлина от чезнещата луна аз тичах и парливата греховна ядка на радостта изгаряше вътрешностите ми. В тишината богохулно крещях името й: Марта!

Струваше ми се, че още усещам допира й по кожата си, уханието й все така изпълваше ноздрите ми, ухание на загадка и огнена наслада… Смеех се без причина като луд — наистина чувствах как здравият разум започва да ми убягва, тъй както срамежлива девица закрива лицето си с воал.

И си спомних.

Първото ми причастие — само четири седмици след онова тайно, срамно деяние в стаята на майка ми… Лятото се преобрази в презряла декадентска есен: дебели кафяви оси коварно кръжаха около ябълковите дървета и дори въздухът бе изпълнен с жълтеникава влажна мъгла и болнав сладък мирис, които предвещаваше проливни дъждове след прибирането на реколтата и плодове, оставени да изгният по клоните.

В онзи ден шестима от нас получаваха първо причастие: четири момчета и две момичета. Трябваше да тръгнем тържествено от селото към църквата, следвани от хора, който пее химни, и роднините със свещи в ръце. Това беше важен ден за баща ми, макар че майка ми, която не понасяше жегата, нямаше да присъства, и аз знаех, че не бива да се оплаквам, но не харесвах бялата роба, която толкова приличаше на момичешка рокля, и стихаря над нея. Не ми харесваше мазилото, с което бавачката беше пригладила косата ми: то миришеше на нещо презряло и сладко като гнили ябълки и аз се страхувах, че осите ще дойдат да кръжат над главата ми, смълчани и дебели. Денят беше горещ и потта се стичаше, от косата и лицето ми по стихаря, капеше и пълзеше под мишниците ми, по корема, по слабините. Опитвах се да не й обръщам внимание, да слушам нежните, леко пискливи гласове на момчетата от хора (само преди седмица моят глас ми беше изневерил: нямаше повече хор за мен) и дълбокия строг глас на баща ми. Опитвах се да мисля за това, че днешният ден е важен за мен, че днес ще бъда приет за пълноправен член на църквата и че следващата неделя, когато възрастните се наредят за причастие, за да отпият глътка вино от украсената със скъпоценни камъни чаша и да отворят уста за загадъчните бели кръгчета нафора, аз ще бъда сред тях, ще вкуся от кръвта и тялото на Спасителя.

Изведнъж започнах да треперя. Бях чел за преосъществяването в книгите на баща ми, за чудото на Кръвта и Тялото Господне. Но едва сега си представих ужасната картина. Какво ще стане, ако захапя чистата бяла нафора и усетя как тя се превръща в сурова плът в устата ми? Дали виното ще придобие гъстата консистенция на кръвта, щом допра устни до чашата? И ако е така, как ще се удържа да не припадна пред олтара?

За миг ме споходи кошмарно видение: аз, блед като мъртвец, опръскан с кръв, повръщам на мощни раздиращи пристъпи, докато богомолците гледат ужасени и потресени, а баща ми стои в стъписано мълчание с подноса с нафора в ръка.

Едва не припаднах още на мига. Може би това е наказанието ми, помислих си с отчаяна, гузна логика. Смятах, че никой не ме е видял в стаята на майка ми, не изповядах греха си — не можех да го изповядам пред баща ми дори в изповедалнята — и в злата си глупост вярвах, че съм избегнал наказанието. Но Бог ме беше наблюдавал през цялото време, Той беше видял и сега щеше да ми даде да пия кръв, и аз знаех, че ще припадна, наистина ще припадна, защото почти усещах мътната хлъзгава кръв в гърлото си, а който оскверни причастието, е проклет навеки…

С неимоверно усилие преглътнах ужаса си. Трябваше да продължа. Трябваше да участвам в церемонията. Ако не го сторех, баща ми щеше да разбере какво съм направил, защото щеше да се наложи да му кажа, и само мисълта за това какво ще направи с мен ме извади от вцепенението и ме пришпори към църквата. Не е кръв, ядосано си казвах аз. Само евтино вино. И не е мъртва плът от някакво древно разпнато тяло. Това е нафора, нафора от изсъхнал хляб: виждал съм го в кутията, която баща ми държи във вестиария. Погледнах нагоре и видях църковната паст, готова да погълне шестима ни, облечени в бяло досущ като шест малки бели нафори, и с мъка потиснах богохулното си желание да се засмея. Вирнах нос и си казах: „Не ме е грях… не ме е страх… можеш да си завреш тъпите нафори отзад.“

Този път наистина се изкикотих — толкова силно, че баща ми ме стрелна с поглед и аз веднага превърнах кикотенето в кашляне. Сега се чувствах много по-добре.

Чакахме, както ми се стори, часове, а службата вървеше ли, вървеше, думите на баща ми тежаха като дебелите, раздути от сладост оси в ябълковата градина. Аз гледах втренчено двете момичета, седнали в същия ред отляво на пътеката: Лиз Башфорт, безлична и с румени бузи, в бяла рокля, с няколко номера по-малка, и Приси Махони, чиято майка бе „загубила“ съпруга си преди десет години. Носеше се слух, че не е имало никакъв съпруг, само сладкодумен ирландски нехранимайко, забегнал в Лондон и оставил „жена си“ и дъщеря си да се оправят сами. Така или иначе, по всичко личеше, че майката на Приси се оправя доста добре, защото дъщеря й беше облечена в чисто нова роба за причастие с дантели и бели ленти, бели ръкавици и хубави бели обувки. Докато я поглеждах срамежливо над сборника си с химни, виждах как косата й се спуска на две грижливо сресани снопчета на гърдите. Мисленото произнасяне на тази дума ме накара леко да се изчервя, но бях във възраст, когато любопитството към момичетата далеч надхвърляше оскъдните познания, които имах за тях, и след малко се улових, че отново я гледам, а очите ми неумолимо пълзят към двете малки хълмчета сред дантеления набор на роклята. Приси ме погледна и почти се усмихна, аз бързо извърнах глава и силно се изчервих. Но продължих да я гледам.

Почти не обръщах внимание на службата, когато баща ми най-после ми направи знак за причастие. Аз рязко станах и свалил очи от Приси, заех мястото си в редицата. Докато вървяхме към олтара, забелязах, че тя още си мисли, че я гледам, затова с премерена небрежност отмята кестенявата си коса през рамо и върти хълбоци с детинска пародия на съблазън.

Бях толкова погълнат от нея, че не обърнах внимание как я гледат другите момчета и как скришом се кикотят. Отначало бях искрено озадачен, после застинах от ужас. Отзад по бялата рокля на Приси имаше кръв, тя се процеждаше през лъскавата коприна точно там, където краката се съединяваха с туловището: малко петънце с неправилна форма, в което кръвта бавно беше капала през часовете, прекарани в седене на пейката. Почувствах как в стомаха ми се надига кисела паника и изведнъж лепкава пот стегна цялото ми тяло като с въжета. Сякаш богохулните ми мисли за причастието се бяха материализирали: аз пристъпвах несигурно по пътеката, запленен и ужасен от кървавото петно на роклята на Приси, неспособен да откъсна очи от него. В този кошмарен миг си спомних за музикалните играчки на баща ми и си представих Приси Махони като танцуващата Коломбина в синьо-бялата й рокля, приведена в постоянно движение от собствените ми светотатствени мисли. Видях и как се завърта, отначало неравномерно и тромаво, после с нечовешката плавност на пробудения си механизъм, косата й се мята, голите й крака ритат във въздуха, гърдите й се тресат отпуснати под дантелите, а тя през цялото време се усмихва с пародийната си зловеща усмивка и кръвта се стича по краката й, сякаш никога няма да спре…

Много по-късно научих за менструацията и макар че отвращението ми към нея така и не изчезна, постепенно разбрах, че горката Приси не е чудовището, за което я смятах на дванайсет години. Но по онова време аз бях пълен невежа и знаех само, че Бог ме наблюдава с око, огромно и безмилостно като небето, знаех, че съм прокълнат за подигравките си със светото тайнство и за дързостта да приема причастие неизповядан. Знакът за това беше кръв, като кръвта в чашата за причастие и кръвта в сърцето на нафората, кръвта, наследена от първородния грях, кръв, кръв…

По-късно ми разказаха, че съм паднал с крясък на пътеката. Баща ми запазил ледено присъствие на духа, както винаги, и наредил да ме отнесат във вестиария, докато другите получат причастие, а после ме отнесъл у дома и ме сложил в леглото, без да каже нито дума. Останах в леглото двайсет и четири часа, докато слуховете обиколят селото от единия до другия край: за това как съм обладан от дявола (защо иначе ще припадам при вида на Светото причастие?), как съм полудял, как съм умрял.

Не дойде да ме види лекар, но баща ми през цялото време седя до леглото ми с Библия и броеница в ръце и се моли, докато трая треската ми. Не знам дали съм говорил насън — дори да е така, не си спомням, а и баща ми не обели дума за това, — но на следващия ден, когато се събудих, той ме измъкна от леглото без обяснения, изми ме, изтърка ме и ми навлече дрехите за причастие. Мълчаливо отидохме в църквата и пред многобройна тълпа зяпачи аз приех нафората и виното, без нищо да ми се случи. Така слуховете — е, не изчезнаха, защото в едно село никой скандал не може да заглъхне завинаги, но утихнаха, поне в присъствието на баща ми. Официалната история гласеше, че съм получил лек епилептичен припадък и това беше прието като задоволително извинение, за да не ходя на училище и да не се влияя от другите момчета. Баща ми, подобно на Бог, ме следеше неотстъпно, но нито веднъж не спомена епизода в църквата и аз за втори път изпитах неловка, презряна радост от това, че съм се отървал. Когато пораснах, съвсем забравих за случката.

До този момент.

Приси Махони беше мъртва от двайсет години, баща ми беше мъртъв и аз никога повече не смятах да стъпя в родното си село… Но защо тогава събитията от онова отдавна забравено лято ми се струваха толкова близки, толкова живи? Тогава съм бил глупак, мислех си с ожесточение, нищо повече. Сега няма кой да ме съди. Няма.

Но настроението ми се беше променило и макар че се опитах да възвърна предишното си чувство на безгрижна, безсрамна радост, не успях и се прибрах на „Кромуел Скуеър“ малко преди зазоряване с кисел вкус в стомаха и натежали очи.

Когато влязох, първо надзърнах в стаята на Ефи и останах поразен от горчивата си болка, когато я видях да лежи бяла и кротка сред смачканите чаршафи, невинна като дете. Какво право имаше тя да изглежда невинна? Аз я познавах, познавах и малкото, подобно на талисман късче плът между краката й, познавах влудяващата й поквара. Лицемерка! Ако беше истинска съпруга, нямаше да ми се налага да прекарвам нощта с проститутка от Хеймаркет или да се прибирам у дома в студа преди изгрев слънце, преследван от фуриите на спомените…

Но тук гневът ми удари на камък: Марта не беше обикновена проститутка. Знаех го, макар че умът ми се мъчеше да разпали яростта в мен. С натрапчивото упорство на влюбен аз си спомнях допира й, гласа й, вкуса на кожата й…

— Марта… — звукът ме накара да се сепна: не знаех, че съм произнесъл името й на глас. Тревожно погледнах към Ефи. Стресната от гласа ми, тя се размърда под одеялото и намести глава на възглавницата с тих детински стон. Затаих дъх до вратата с надеждата да не съм я събудил. Минута-две стоях неподвижно, за да не я смутя, после отворих вратата и излязох в коридора.

Изведнъж нещо се отърка в крака ми и в абсурден пристъп на паника аз си представих как куклата Коломбина с лицето на Приси Махони протяга ръце към мен в тъмното. За малко да изкрещя. После видях зловещия блясък на очите й в мрака и тихо изругах. Пак проклетата котка на Ефи!

Изсъсках срещу нея и тя ми изсъска в отговор, после се сля със стихията си — мрака — и аз се промъкнах в стаята си, където бях в безопасност.