Джоан Харис
Спи, бледа сестро (34)

32

Отначало се ядосах.

На себе си за това, че бях допуснал да повярвам, че Фани наистина ще ми помогне, на Ефи, че се бе оставила да я въвлекат в този опасен, идиотски маскарад, но най-вече на Фани. Проклех я да гори в шест кръга на ада, когато научих, че Ефи е в стаята с Хенри, и настоях незабавно да ми каже каква игра играе.

Фани беше влудяващо сдържана.

— Твоята игра, драги ми Моуз — сладко отвърна тя. — Фабрикуваме скандал, за да можеш да злепоставиш Хенри и да сложиш ръка на парите му. Не е ли така?

Така беше, но аз не исках всичко да излезе наяве, преди да съм извлякъл полза от положението, и й го казах.

— Няма да излезе наяве — отбеляза тя с усмивка. — Хенри няма да я познае.

Това беше нелепо. Хенри й беше съпруг, за бога!

— Да ти кажа честно — продължи Фани, — не вярвам, че и ти би я познал. Тя е много добра… актриса.

Аз промърморих някаква ругатня, която я накара да се усмихне.

— Само гледай — шеговито ме подразни тя. — Уверявам те, че няма да загубиш скъпоценните си пари.

Нямаше какво друго да правя, освен да се подчиня. В стената зад един гоблен имаше дупка и през нея можех да наблюдавам какво става в гостната, без никаква опасност да ме забележат. Спомням си, че още щом доближих око до дупката, с неудобство се запитах колко ли още такива дупки има в къщата и колко често ги използват.

Не очаквах нищо повече от смехотворен сблъсък между Ефи и Хенри: той щеше да я познае, а тя щеше да избухне или да изпадне в истерия. Аз щях да имам късмет, ако успеех да отърва ареста, а стига само да пожелаеше, Хенри щеше да има най-доброто оправдание да затвори жена си в лудница завинаги. Нещо повече: ако тя беше достатъчно глупава да вярва, че той няма да я познае, наистина заслужаваше да попадне там.

Бях толкова погълнат от нерадостните си мисли, че известно време не забелязвах актьорите в малката пиеса, която Фани беше поставила за мен. Скоро обаче се заех да наблюдавам с отвлечено, недоверчиво любопитство и дори усетих как в мен се обажда чувството ми за хумор. Като се замислих, цялата ситуация наистина наподобяваше черна комедия. До седмица можех да се озова в затвора или за банкрут, или за измама, но започвах да чувствам как на лицето ми се появява кисела усмивка.

Не чувах какво се говори в стаята, но когато очите ми свикнаха с червеникавата светлина, успях да различа чертите на Хенри и на момичето с него.

Ефи?

Присвих очи, за да виждам по-добре, и се намръщих.

— Това не е Ефи — неволно произнесох на глас и чух как Фани се изкиска до мен. Отново надникнах, като се мъчех да открия някаква прилика.

Определено не беше Ефи. О, имаше известна прилика, нещо повърхностно във фигурата и очертанията на лицето, но това момиче беше по-младо и с по-тъмна коса. На измамната светлина косата й можеше да бъде с всеки нюанс между черното и кестенявото, но изглеждаше по-гъста от тази на Ефи. Очите също бяха по-тъмни, с тежък грим, веждите бяха дебели и черни. Но най-съществената разлика беше в начина, по който момичето се движеше: то притежаваше змийски плавното изящество на екзотична танцьорка, предизвикателните маниери на родена куртизанка. Ефи беше непохватна, търсеща, страстна, а това момиче бе уверено, грациозно във всяко движение, но хладно, със съвършено, почти мъчително самообладание.

И точно когато в гневно облекчение се готвех да се нахвърля върху Фани с нови упреци, аз видях, че всъщност това наистина е Ефи, но Ефи в светлина, в каквато никога не бях виждал. В първия миг се изпълних с възхищение — и с нещо по-примитивно. Пожелах това момиче, тази мургава циганка. Пожелах я може би дори повече, отколкото желаех парите на Хенри… поне това е единственото обяснение, което мога да дам за факта, че още същата вечер не сложих край на този опасен маскарад.

Когато Хенри най-после си тръгна, Фани влезе при Ефи в гостната и я заведе в стаята си, за да й помогне да се преоблече. Там аз видях целия арсенал от хитрини, с помощта на които бяха създали лицето на име Марта: гримове, пудри, бои и мазила, които Фани започна да сваля с най-различни кремове и лосиони. После тя изми косата на Ефи с бистра миризлива течност за сваляне на боята и я изплакна с чиста вода.

През цялото време Ефи седеше пасивна, незаинтересована от забележките и дори похвалите ми за блестящото й представяне, а когато всички следи от дегизирането й бяха чаличени, тя изпадна в състояние на тежък полусън, сякаш беше упоена, и почти не реагираше, щом я заговорех. Поглеждах Фани и се питах дали Марта всъщност не е нейно творение, родено от някой силен афродизиак. Питах се — и не за пръв път — какво цели Фани.

В три часа сутринта най-после можех да изпратя Ефи до дома й. Тя дълго си суши косата пред камината, преди Фани да обяви, че вече можем да тръгваме, и аз помня как ги наблюдавах: Ефи, сложила глава в скута на Фани, която разресва влажната й коса с дълги плавни движения, а самата Ефи несъзнателно ги повтаря, галейки котките в краката си. Останах поразен от приликата в симетрията на позите и в спокойствието на лицата — бяха като сестри, като любовници. Аз бях изключен — със сигурност неволно, но бях изключен, и макар че не бях влюбен в Ефи, изпитах нещо като смут и гняв. Бях така унесен в мислите си, че когато Фани най-после заговори, аз се сепнах виновно.

— А сега, мила моя — тихо каза тя, — е време за събуждане. Хайде, събуди се.

Ефи, която, доколкото можех да съдя, не беше заспала, се размърда и леко вдигна глава.

— Ш-шт, да, знам, че си уморена, но трябва да се прибираш. Помниш ли?

Ефи издаде слаб звук на пробуждане или протест.

— Хайде, Ефи. Скоро пак ще дойдеш.

Тя вдигна глава и щом ме видя, объркването на лицето й се смени с усмивка, по-жива от поведението й през цялата вечер.

— Моуз! — възкликна Ефи, сякаш не бях седял до нея половината нощ. — О, Моуз!

И ако щете вярвайте, тутакси скочи и обви ръце около врата ми.

Бях готов да й отвърна със саркастична забележка, но в този миг забелязах върховното задоволство, изписано на лицето на Фани, и реших да си замълча. Нещо се мътеше във вещерската й глава и аз не бях такъв глупак, че да не го забележа. Опасна жена е тази Фани Милър: запомнете го, в случай че някога я срещнете.

Та, както казах, трябваше да заведа Ефи у дома, преди слугите да са се събудили: косата й вече бе почти суха, тя беше облякла предишната си рокля и пелерината. Изглеждаше развеселена, макар да не говореше за събитията, които бях наблюдавал в гостната. Във файтона се осмелих да й задам въпроса направо, но тя ме погледна със странно недоумение.

— Питай Марта — каза лаконично и не обели дума повече.

Аз се въздържах и не й отвърнах. Предположих, че знае, че съм я наблюдавал, и изпитва известно неудобство да говори за това. Реших, че е естествено. Не, по-добре беше да говоря с Фани: тя беше човекът, който дърпаше конците. Ефи бе само инструмент в ръцете й. Вече беше късно, но след като оставих Ефи пред вратата й, аз отново се върнах на „Крук Стрийт“.