Джоан Харис
Спи, бледа сестро (18)

16

Виждах, че Моуз се дразни от присъствието на Фани: влачеше крака по улицата, мръщеше се, нетърпеливо размахваше ръце и даваше ясно да се разбере, че иска да се разделим с нея. Знаех каква е причината: въпреки че се беше държала безупречно на панаира, Фани скоро изостави добрия тон и макар дрехите й да бяха скъпи, в пищността на тъмносинята й кадифена рокля, на същия цвят шапка с пера и на бароковата перлена огърлица около дългата й шия имаше нещо повече от намек за авантюризъм. Знаех какво мисли Хенри за жени, които се обличат, ходят и говорят като Фани, но това само я правеше още по-чаровна.

Защото в нея имаше чар: аз веднага изпитах въздействието му. Още щом я погледнах, почувствах, че тя крие някаква тайна, някакво дръзко послание, което трябва да разчета, и докато вървях до нея, бях сигурна, че по същия начин и тя е видяла нещо в мен.

Къщата на Фани се намираше на „Крук Стрийт“, съвсем близо до канала, на пресечната точка на четири улици, които тръгваха от сградата като лъчи на звезда. В тази част на града имаше много стари къщи, строени преди век, някога много красиви и модерни, а сега с вид на разорени аристократи: едни занемарени, с окъсани стари пердета, провиснали в зъбатите усти на прозорците с натрошени стъкла, други прясно боядисани и безупречни като фалшивите фасади на театрален декор.

Къщата на Фани беше по-голяма от другите, построена от същия почернял от сажди лондонски камък, но почтително чиста, с ярки тежки пердета на прозорците и саксии мушкато по первазите. В тази част на града тя изпъкваше с провинциална неуместност. Вратата беше зелена, с лъскаво медно чукало, а на прага седеше дебела жълта котка, която измяука, щом се приближихме.

— Влизай, Алекто — каза Фани, като отвори вратата, и едрото животно безшумно понесе гладкото си тежко тяло по коридора. — Заповядайте — тя ми направи знак да вляза и тримата — Фани, Моуз и аз — се озовахме в коридора. Тутакси ме лъхна миризма — на сандалово дърво, канела и изгорели дърва, — която сякаш идваше от мебелите и стените наоколо. После видях цветята в големи вази, алени, пурпурни и златисти, сложени на поставки във всеки ъгъл. По стените висяха богати пъстри драперии, а по паркетите на пода бяха постлани пищни килими.

Стори ми се, че с някаква магическа сила съм се пренесла в пещерата на Аладин: в тази обстановка Фани, след като свали шапката и ръкавиците си и разпусна косата си, заприлича на приказна хубавица с внушителни, митични пропорции, на гигантска Шехеразада, в чиито движения вече нямаше и следа от грубостта на Хеймаркет, същество, което се чувства на мястото си. Тя ни поведе по коридор покрай голяма вита стълба към уютна гостна, където вече гореше огън. Пред него като сфинксове седяха още две котки.

Щом се отпуснах в едно от огромните меки кресла, за миг излязох от тялото си и се погледнах отстрани — толкова чужда на тази уютна и чувствена атмосфера, бледа като мъртвец, — и едва не изкрещях. Когато светът отново си дойде на мястото, видях как лицето на Моуз се надвесва над мен огромно, като нещо видяно през стените на аквариум, и се отдръпнах с необяснимо отвращение, стаята се завъртя като кристално кълбо и очите му безмилостно се впиха в моите.

— Мило момиче, изглеждате ми болна. Изпийте това — посегнах към Фани с отчаяна благодарност, докато ми подаваше питие в меден бокал. То беше топло и сладко като винен пунш, с едва доловим аромат на ванилия и бахар. Направих опит да се усмихна.

— Благодаря — казах. — Аз…

Гласът на Моуз прозвуча рязко, подозрително:

— Какво е това?

— Една от личните ми рецепти — лениво отвърна Фани. — Възвръща силите, нищо повече. Не ми ли вярваш?

— Аз… чувствам се много по-добре — казах и с изненада установих, че е вярно. — Простете, че…

— Няма нищо! — бодро отсече Фани. — В тази къща извиненията са излишни. Хенри може да харесва такова глупаво покорство, но аз не мога да си представя нещо по-отегчително.

— О! — в първия миг не знаех дали да се разсмея или да се обидя от безцеремонния тон на Фани, а и току-що бе нарекла съпруга ми с малкото му име. Но в начина, по който ми отвърна, имаше някаква праволинейност, топла фамилиарност, която напук на себе си приех на драго сърце. Неловко се засмях и на един дъх допих остатъка от питието си. Котките — бяла и кафява — станаха от местата си край камината и дойдоха да подушат краищата на полата ми. Предпазливо протегнах ръка да ги погаля.

— Мегера и Тисифона — каза Фани, като посочи котките. — Мисля, че ви харесват. Това е голяма чест, обикновено странят от непознати.

Повторих имената им:

— Мегера, Тисифона и Алекто. Какви странни имена. Означават ли нещо?

— О, аз имам слабост към древната митология — безгрижно отговори Фани.

— Може ли… може ли да ви наричам Фани? — попитах аз.

Тя кимна.

— Разбира се. Няма нужда да се церемоните с мен. Аз съм достатъчно стара, за да ви бъда майка, макар и недотам почтена, без съмнение. Пийнете си още — Фани напълни отново бокала и ми го подаде. — А ти искаш ли? — обърна се тя към Моуз, седнал на единствения твърд стол в стаята с вид на вироглаво дете. — Приличаш ми на човек, който има нужда от питие.

— Не.

— Мисля, че трябва да пийнеш — небрежно настоя Фани, — ще ти успокои нервите.

Моуз се усмихна кисело и пое предложената му чаша.

— Благодаря.

— Като че ли не се радваш да ме видиш — каза тя. — Не се съмнявам, че сега си се сдобил с репутация, която трябва да пазиш. И все пак никога не би ми хрумнало, че можеш да имаш вземане-даване с Хенри Честър, драги ми Моуз. Сигурно на стари години си решил да ставаш почтен!

Моуз се намести неловко, а Фани ми намигна и се усмихна.

— За малко да забравя новата ти роля на меценат на господин Честър! — добави тя. — Да не вземеш да станеш приятел със стария Хенри! Надявам се до няколко месеца да се вразумиш.

Фани рязко се обърна към мен.

— Толкова сте хубава, мила моя. В каква каша сте се забъркали с Хенри Честър от едната страна и Моуз от другата! Сцила и Харибда. Внимавайте: Моуз е злодей до мозъка на костите, а Хенри… е, и двете познаваме Хенри, надявам се. Можем да станем приятелки. Разбира се, това страшно ще ядоса и двамата — мъжете имат толкова изкривени представи за приличие! Представете си как ще се смае Хенри, ако разбере! Но той не вижда по-далеч от платната си. Дори в очите ви, толкова дълбоки и чисти, не вижда нищичко.

Тонът й беше безгрижен, думите се стрелкаха край мен като пъстри рибки, описвайки нищо не значещи фигури. По-малката — кафявата — котка скочи в скута ми и аз се зарадвах на възможността да насоча вниманието си в друга посока. Зарових ръце в меката козина. Опитах да се съсредоточа върху думите на Фани, но ми се зави свят. Поисках още едно питие, за да проясня мислите си, и през воала на нереалното, спуснал се пред очите ми, осъзнах, че Моуз се взира в мен със злобен поглед. Помъчих се да кажа нещо, но не можех да се ориентирам в тона на маниерите в тази гостна и вместо любезната забележка, която бях намислила да изрека, аз произнесох първото изречение, дошло ми наум:

— Това публичен дом ли е? — в първия миг се стъписах, ужасена от думите си, после почувствах как гореща руменина ме облива от главата до петите. Започнах да заеквам, разлях питието по полата си и почти се просълзих: — Аз… аз…

Но Фани избухна в смях — дълбок, гърлен смях, какъвто човек би очаквал да чуе от дух в бутилка. Тя се надвеси над мен и за миг аз изгубих всякаква представа за перспектива: Фани беше гигантка, страховита, внушителна в пищните си кадифени одежди; когато ме прегърна, уханието на мускус и подправки от щедрата й плът ме замая. Още чувах смеха й, когато светът около мен се намести и истерията ми утихна.

— Напълно права сте, мила моя — каза тя и се изкикоти. — Колко сте свежа! „Това публичен дом ли е?“ Моуз, това дете е съкровище.

Заровила лице в рамото й, аз понечих да възразя.

— Не биваше да й даваш толкова пунш. Тя не е свикнала — гласът на Моуз продължаваше да звучи неодобрително, но забелязах как напук на себе си се усмихна.

Аз също се разсмях — нервно, през сълзи. Изведнъж се сетих за нещо и събрала смелост от алкохола в пунша и от непринуденото поведение на безцеремонната ни домакиня, казах:

— Но… Казахте, че познавате съпруга ми… Позирали ли сте му?

Фани сви рамене.

— Не съм негов тип, скъпа моя. Но от време на време му намирам такива, които са. Не само за позиране.

— Така ли… — трябваше ми известно време, за да осмисля значението на думите й. Нима Хенри ми изневеряваше? След всичките му претенции и проповеди Хенри е посещавал тайно дома на Фани? Не знаех дали да се разсмея или да се развикам на този горчив фарс; мисля, че се разсмях. През всичките тези години, през които беше моят герой, моят Ланселот, той се е промъквал в дома на „Крук Стрийт“ като крадец! Разсмях се, но в смеха ми имаше горчивина.

Моуз също остана изненадан.

— Хенри е идвал тук? — недоверчиво попита той.

— Често. И още идва. Всеки четвъртък вечер, като по часовник.

— Дявол да го вземе! Никога не бих си помислил, че старият лицемер е способен на това. А и ходи на църква всяка неделя, проклетникът, и чете морал, и поучава, същинска божа кравичка! Какви момичета харесва, Фани?

Фани се усмихна презрително и понечи да каже нещо, но аз я прекъснах — изведнъж осъзнах, че знам отговора.

— Деца — казах беззвучно. — Той харесва деца. У дома ме кара да му сядам на коляното и да го наричам „господин Честър“. Той… — млъкнах, защото ми прилоша, и избухнах в неудържим плач. За пръв път споделях с някого омразата си, срама и отвращението си. Притиснах се към Фани Милър, като намокрих кадифената й рокля със сълзите си, и изпитах необяснимо облекчение.

После двете си поговорихме малко и аз научих още подробности от историята, която тя бе започнала да разказва. Каза, че се запознала с Хенри — или господин Луис, както се представяше на другите посетители в къщата — преди много години и оттогава той редовно посещавал заведението й. Понякога сядал в салона и пиел пунш с другите посетители, но по-често избягвал останалата „компания“ и се уединявал с някое от момичетата — винаги най-младото и най-неопитното. Обикновено идвал в четвъртък — деня, в който твърдеше, че ходи в клуба.

Слушах разказа за предателството на Хенри с почти безразлично спокойствие. Струваше ми се, че целият свят около мен се е сгромолясал, но инстинктивно криех чувствата си, като току подавах бокала си на Фани за ново питие.

— Не пий повече от това — сопна ми се Моуз. — Става късно. Нека те изпратя до вкъщи.

Аз поклатих глава.

— Искам да поостана още малко — казах с привидно хладнокръвие. — Хенри ще се прибере от ателието след няколко часа, а дори да закъснея, никога няма да разбере къде съм била — тук се изсмях с горчива невъздържаност. — Може би трябва да му кажа!

— Надявам се, че това беше опит за шега — отбеляза Моуз, опасно спокоен.

— Не се и съмнявам — чух докачливата нотка в гласа си и се опитах да възприема небрежния самоуверен тон на Фани. — Но ти имаш интерес от благоразположението на Хенри. В края на краищата съблазняваш жена му, нали? — видях как на лицето му се изписа презрение и гняв, но не можех да се спра. — Имаш странни представи за приличие, Моуз — добавих. — Смея да кажа, че според теб като че ли на мъжа му е простено всяко престъпление, всяко предателство, доколкото се пази привидното приличие. Струва ми се, че изобщо не те е грижа дали на мен ми е добре или не.

— Преиграваш — хладно отсече той.

— Ни най-малко! — казах аз и дрезгаво се изсмях. — Сигурна съм, че знаеш всичко за актьорската игра — в края на краищата ти си специалист.

— Какви ги приказваш?

Изведнъж изгубих нишката и вече не знаех. Преди миг бях изпитала такъв непреодолим гняв, че се бях оставила да избухна, но сега ми се струваше, че това не ме засяга, че гневът принадлежи на някой друг — на някой по-смел и по-силен от мен… на непознат човек.

Какво ме беше прихванало? Сега всичко ми се струваше неясно, като диря от сън, разсеяла се след събуждането.

— Аз… извинявай, Моуз, не исках да те обидя. Моля те, нека не си тръгваме толкова бързо — в гласа ми прозвуча отчаяна молба, но Моуз не се трогна. Видях как сините му очи се свиха до цепки, тънки като бръснач, той рязко се обърна и заговори с леден тон:

— Знаеше, че не искам да идвам тук — каза. — Дойдох само заради теб. Сега искам и ти да си тръгнеш заради мен, защото иначе, Бог ми е свидетел, ще си тръгна без теб.

— Моуз…

— Опитай се да проявиш малко разбиране, драги ми Моуз — намеси се Фани с неизменно присмехулен тон. — Ефи току-що научи доста смущаващи неща, не мислиш ли? Или може би трябваше да я оставя да тъне в блажено неведение?

Моуз погледна и двете ни с изкривена от злоба физиономия.

— Няма да оставя две пачаври да ми казват какво да правя! — избухна той. — Ефи, аз търпя сълзите и нервите ти. Днес за малко да ме арестуват заради истеричните ти крясъци. Обичам те повече, отколкото съм обичал която и да е друга жена, но чашата преля. Няма да се оставя да ме тъпчат, особено под този покрив. Така че тръгваш ли с мен или не?

Две пачаври! Думите потънаха като камъни в тъмния кладенец на съзнанието ми. Две пачаври… Той посегна да хване ръката ми, но аз го отблъснах. Котката бясно изсъска, скочи изпод стола и се скри под гардероба.

— Не ме докосвай!

— Ефи…

— Махай се!

— Само ме изслушай…

Аз се обърнах и го погледнах хладнокръвно. За пръв път забелязах напрегнатите бръчки около присвитите му устни, студеното безразличие в дълбините на очите му.

— Махай се — казах. — Отвращаваш ме. Сама ще се прибера. Не искам да те виждам повече.

В първия миг челюстта му увисна, после устните му се изкривиха презрително.

— Ах, ти, малка нахална…

— Казах: махай се!

— Ще си платиш за това — тихо и злобно промърмори той.

— Махай се!

Последва неловка пауза, в която Моуз остана вцепенен, скръстил ръце отбранително, и тогава ми се стори, че се е уплашил — като човек, чийто безобиден домашен любимец се е научил да хапе, — и съзнанието за този страх ме порази до такава степен, че замайването изчезна, обзе ме див възторг и някакъв подивял глас вътре в мен заповтаря: ухапи го, ухапи го, ухапи го… Моуз сви рамене, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад себе си. Аз рухнах: целият ми триумф се разтопи в порой от сълзи.

Фани ме остави да поплача около минута, после много внимателно сложи ръка на раменете ми.

— Обичаш го, нали?

— Аз…

— Така ли е?

— Да, струва ми се.

Тя кимна.

— Тогава по-добре го настигни, момичето ми. Знам, че пак ще ми дойдеш на гости. Ето… — Фани взе котката, която се беше върнала при мен, след като Моуз излезе, и я сложи в ръцете ми. — Тиси те харесва. Вземи я със себе си, грижи се за нея и тя ще ти бъде добра приятелка. По очите ти познавам, че си много самотна с Хенри Честър.

Аз кимнах и притиснах котката към себе си.

— Мога ли да дойда пак?

— Разбира се. Идвай когато поискаш. Довиждане, Марта.

— Какво казахте?

— Казах: „Довиждане, мила моя.“

— Стори ми се, че казахте…

— Ш-шт — прекъсна ме Фани. — Тръгвай сега и помни какво ти казах. Внимавай.

Аз се вгледах в странните й очи и видях единствено отражения. И докато ме изпращаше по коридора и на вратата, тя не престана да се усмихва.