Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

43

Трябва да разберете, че бях ядосан. Нямах нищо против тях — поне тогава, — бях чакал, точно както Фани бе поискала, без да задавам въпроси. Но времето минаваше и един от главните ми кредитори отново дойде да ме навести. Колкото до Ефи, не бях говорил с нея от седмици. Виждах я само когато идваше на „Крук Стрийт“, бледа и безразлична, с празния малоумен поглед на човек, пристрастен към лауданум. Макар донякъде да я презирах за слабостта й, понякога изпитвах болезнена тъга по хубавото страстно създание, каквото беше някога. Тя ми писа десетина пъти: писмата й бяха отчаяни, жестоки и объркани, равният й наклонен почерк се редуваше с груби драскулки, които едва успявах да разчета. Не се осмеляваше да се срещне с мен. В деня, преди да отида при Фани, аз получих последно писмо от нея, по-кратко от останалите: лист, откъснат от тетрадка, без подпис и дата. Почеркът беше безформен, като на дете, най-отгоре на бележката с огромни букви беше изписано името ми:

„Моуз!

Боже мой, любими, любими, любими! Струва ми се, че мина толкова време. Болна ли бях? Помниш ли? Имам чувството, че съм спала, че съм проспала целия си живот… и съм сънувала толкова неща. Сънувах, че съм умряла, че Хенри Честър ме е убил и ме е скрил на таван, пълен с механични играчки. Казва, че съм луда… но очите му са като тунели. Понякога го чувам нощем, докато всички спят, чувам го как говори. Моуз! И ти ли я обичаш? Затова ли не искаш да се срещнеш с мен? Всички я обичат. Понякога си мисля, че ще умра от любов по нея… че бих дала живота си за нея, горкия си нещастен живот… ако не беше ти. Ти си моят живот. Ти ме следваш по тъмните коридори на заспалата ми памет — чувам смеха ти. Слагаш ръка на косата ми и аз заспивам за сто години. Клепачите ми се покриват с прах. Остарявам. Тя не обръща внимание на това — тя ще ме чака. А ти? Понякога поглеждам лицето си в огледалото и се чудя дали тя още ме чака. Моуз, събуди ме от съня.“

Помня, че когато бях в Оксфорд, веднъж отидох на парти у някакъв състудент: полунощна веселба с непозволено много бренди и две-три кикотещи се момичета с конски физиономии, дошли от далечния край на града. Помня, че някой предложи да викаме духове и ние с много шеги и смях опразнихме една малка масичка за кафе, наредихме около нея столове и надраскахме с тебешир по ръба буквите от азбуката. Затъмнихме осветлението, момичетата се разпискаха, младежите започнаха да се смеят и всички седнахме да се забавляваме. Щом всички се смълчаха, аз почуках по масата и отново предизвиках предишната какофония.

Отначало чашата в ръцете ни се въртеше безцелно по масата, едни крещяха „Тишина!“, за да заглушат изблиците смях, други се възмущаваха, че някой лъже.

После сякаш по собствена воля чашата се понесе по масата и започна да изписва нецензурни послания до отделни членове от компанията, което предизвика нови писъци сред пияните момичета. Аз винаги съм бил сръчен в ръцете.

Но после всичко се промени: ловките ми маневри бяха осуетени от някой по-сръчен на масата. Опитах се отново да овладея чашата, но тя изскочи от ръката ми и започна да обикаля масата със смайваща прецизност. Ядосан, аз огледах съседите си по маса… и, кълна се, никой не докосваше чашата. Никой.

Дори тогава продължих да смятам, че това е номер: не вярвах в духове и днес не вярвам. Така и не разбрах кой ме беше изиграл в онази нощ — приятелите ми бяха прекалено пияни, а и нямаха въображение за толкова ловък трик, — но изреченията, които се изписаха на масата в онази тъмна стая преди петнайсет години, думите, които отекнаха в главата ми, минути преди нервите ми да не издържат и аз да ритна масата…

Не знам защо ви разказвам това. Но накъсаните и несвързани изречения на Ефи и онези отчаяни думи на масата сякаш идваха от едно и също изгубено, разбито сърце: глас от мъртвите.

Събуди ме от съня…

 

Фани имаше свои причини да ме държи настрана от Ефи. Бог ми е свидетел, че не страдах от това; повдигаше ми се от маскарада им и ми се искаше никога да не съм се забърквал с тях. Когато идвах на „Крук Стрийт“, Фани се грижеше да имам пиене и забавления в изобилие, а двете с Ефи се затваряха горе и се съвещаваха до безкрайност. Но това далеч не беше най-лошото. Не.

Най-лошото беше онова име… Марта.

Това име беше въздишка, молитва, зов: на устните на Фани — целувка, в устата на Хенри — стон, в тази на Ефи — благослов, толкова могъщ, че цялото й същество се изпълваше с любов и копнеж… Марта.

Тя бродеше след полунощ по тъмните коридори на къщата на „Крук Стрийт“. Когато минаваше покрай мен, аз усещах лекото й иронично докосване по тила си. Долавях уханието й по пердетата, през отворения прозорец дочувах сладкия й дрезгав глас с лек акцент, който ми се смееше от влажната лондонска мъгла. Сънувах я както я бях видял през дупката в стената — горяща роза пурпурна плът, фурия с огнена коса, която се смее през пламъците като луда или като богиня…

И все пак Марта не съществуваше.

Понякога трябваше да си напомням този факт от страх да не полудея като останалите. Марта не съществуваше — знаех го: бях я видял да изчезва в червената вода в умивалника, в размазания грим по бялата ленена кърпа. И тя като Пепеляшка беше създадена от измамна среднощна магия, на сутринта от нея не оставаше нищо освен няколко боядисани косъма по възглавницата. И въпреки това ако не бях го видял с очите си…

Проклета да е! Проклети да са отровните им игри.

Марта не съществува.

 

После и историята с Хенри Честър. О, не мислете, че съм имал някакви колебания. Нямах причини да обичам този човек, а и той не ме обичаше, но цялата работа започваше да ми се струва прекалено заплетена за моя вкус. Признавам, че отначало се изсмях при мисълта, че Ефи ще съблазнява собствения си съпруг — в това имаше нещо крайно извратено, което ми допадна, — но ако бяхте видели Честър с неговата съсредоточена и зловеща усмивка… Приличаше на обречен пред портите на ада.

Какво искаха от мен? Проклет да съм, ако знаех! Фани не можеше да не е разбрала още от началото, че дори ако успеехме да измъкнем Ефи от къщата на „Кромуел Скуеър“, тя нямаше място при мен. Аз нямаше да се оженя за нея, никога не бях си го и помислял. Винаги когато заговореше за бъдещето, Фани казваше „когато отново се съберем“, сякаш ставаше дума за някакво семейно събиране. Аз не си го представях — Ефи да живее на „Крук Стрийт“? Колкото повече мислех, толкова по-абсурдно ми се струваше. Реших, че за мен ще е най-добре час по-скоро да изляза от играта.

Не се очертаваше и да получа някакви пари: този мрачен маскарад се точеше до безкрайност. Сега, като погледна назад, си мисля, че още тогава трябваше да се измъкна — вярно, щях да изгубя възможността да изнудвам Хенри Честър, но не затова останах. Наречете го дързост, ако щете: не исках да се оставя на една жена да ме преметне. Така или иначе, здраво се оплетох в паяжината им. Трябва да съм бил луд.

Иска ми се да мисля, че в началото съм се поколебал: планът беше толкова готически, толкова чудовищен, че можеше да мине за либрето на някоя мрачна бурлеска. Докато ме посвещаваше в тайната, Фани седеше на дивана като кокошка, която чисти перата си, и въпреки умопомрачителното си главоболие аз избухнах в смях.

— Фани, ти си неотразима! — казах. — За малко да си помисля, че говориш сериозно.

— Но аз говоря сериозно — невъзмутимо отвърна тя. — Съвсем сериозно — погледна ме със загадъчните си ахатени очи и едва забележимо се усмихна. — Разчитам на теб, драги ми Моуз. Наистина.

Аз въздъхнах с раздразнение.

— Искаш да кажеш, че Ефи е убедила Хенри да се съгласи на собственото й убийство? — смехът ми беше болният нервен смях на истеричен човек. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, сипах си още една чаша бренди и веднага гаврътнах половината.

Между нас се възцари мълчание.

— Не ми ли вярваш? — най-после попита Фани.

— Аз… Не вярвам, че Ефи…

— Само че не беше Ефи.

По дяволите! Гласът й беше гладък като сметана и веднага разбрах какво ще каже.

— По дяволите, Фани, няма Марта! — чух как гласът ми се извиси далеч над нормалния си регистър и аз положих усилие, за да го овладея. — Няма Марта. Има само Ефи, която е три четвърти луда… и какво очаква да спечели от това? Какво иска?

Фани се усмихна снизходително.

— Би трябвало да знаеш — тя изчака, докато осмисля думите й. — И тя, и аз разчитаме на теб — усмивката й стана зловеща.

— И Марта, разбира се.