Джоан Харис
Спи, бледа сестро (31)

29

Пет дни.

Пет дни чаках. Не можех да се храня, страхувах се да заспя, за да не изкрещя мислите си на глас, и лауданумът беше единствената почивка, която се осмелявах да дам на размътения си ум. Виждах, че Хенри е подозрителен: понякога усещах, че ме наблюдава, а понякога се взираше в очите ми с пресметливо изражение. Само преди месец не бих могла да понеса напрежението на изпитателния му поглед, но сега в мен имаше нова сила, усещане за промяна, нова тъмнина в сърцето ми, която ме изпълваше с ужас и радост. Чувствах се защитена, тъй както безформената бъдеща пеперуда опипва слепешком в тъмното твърдия си пашкул, както осата се намества в уютната си обвивка и сънува тежки отмъстителни сънища за летене.

А аз? Ще полетя ли? Или ще ужиля?

В сънищата си летях, носех се в безкрайни изменчиви небеса, а косата ми се влачеше след мен като опашка на комета. И в сънищата си виждах Хенри Честър седнал в детска стая, пълна с балони, и неспокойните полусъзнателни спомени, които ме бяха споходили в къщата на Фани, се връщаха с поразителна яснота. Гласове ми говореха от тъмното, виждах лица, чувах имена и ги приветствах като стари познайници: там беше Йоланда, с късо подстригана коса, момчешка фигура и неизменната черна пура в ръка, Лили, с навити догоре ръкави на мъжката си риза, под която се виждаха здрави червени ръце; Изи, Вайълет и Гейбриъл Чоу… но най-ясно от всички си спомнях Марта, която се носеше в притъмнелия въздух с балони в ръце, все по-близо и по-близо, докато Фани галеше косата ми и пееше… Аз бях там в нощта, когато Хенри дойде с почернели от гузна похот очи… Знаех, че съм била там и приветствах неусетната промяна, която ме връхлиташе с необуздана радост.

На моменти се боях, че ще полудея. Но винаги устоявах: когато лауданумът не беше достатъчен, за да потисне пристъпа на истерия и когато ме болеше от самота, от тъга по Моуз и Фани, когато пръстите ми трепереха от желание да разкъсат почти завършената „Спяща красавица“ на кървави парчета, аз се затварях в стаята си, където в дъното на едно от чекмеджетата бях скрила писмото от Моуз и бележката от Фани. Препрочитах ги отново и отново и се уверявах, че съм в безопасност, че съм с всичкия си, че скоро ще се освободя от влиянието и заплахите на Хенри… и ще бъда сред приятели, които ме обичат.

Във четвъртък се оплаках от главоболие, за да мога да си легна рано, и в десет и половина се измъкнах навън. На разумно разстояние от къщи взех файтон до „Крук Стрийт“ и пристигнах към единайсет, както беше уговорено. Още щом прекрачих прага, отново изпитах онова странно усещане за спираловидно издигане нагоре, приповдигнатия ужас от наркотичните ми сънища, голата безформеност на нощните ми полети. Отвори ми едно момиче и зяпна учудено, лицето й изглеждаше някак размазано на зеленикавата светлина, зад него изникна лицето на друго момиче, отзад — още едно и още едно, докато всички се сляха в множество размити черти, източени по дължината на коридора… Спънах се в стъпало, но запазих равновесие, като се облегнах на касата на вратата, десетки ръце се протегнаха към мен и докато ме водеха по коридора, аз зърнах лицето си в огледалата, окачени на стените: поредица от образи, умножени до безкрайност, бяло лице, бяла коса, приличах на старица сред хубавите лица, начервените устни и ярките панделки на другите момичета. Изведнъж отляво се отвори врата и до мен застана Фани.

— Здравей, мила моя — каза тя и ме взе за ръката, за да ме въведе в гостната. — Как си?

Аз зарових глава в зеления сатенен ръкав на роклята й, за да се опомня.

— О, Фани — прошепнах, — прегърни ме за малко. Толкова ме е страх. Дори не знам какво търся тук.

— Ш-шт… — тя ме придърпа към себе си и ме прегърна с една ръка. Аз усетих мириса на тютюн, кехлибар и сапун по кожата й: странно успокояваща смесица, която по някакъв начин ми напомни за Моуз. — Довери ми се, мила моя — тихо каза Фани. — Прави каквото ти казвам и ще бъдеш в безопасност. Не се доверявай на никого другиго. Сега може и да не разбираш какво става, но, повярвай ми, аз разбирам. Хенри Честър направи достатъчно — няма да му позволя да те нарани отново. Ще ти дам възможност да отмъстиш.

Аз почти не я слушах: стигаше ми да чувствам силната й ръка на раменете си и върху косата си. Затворих очи и за пръв път от много дни почувствах, че мога да заспя, без да се страхувам от сънищата си.

— Къде е Моуз? — попитах сънено. — Каза, че ще дойде. Къде е?

— По-късно — увери ме Фани. — Ще дойде, обещавам. Ето, поседни за малко.

Тя ме побутна леко, но настоятелно, аз отворих очи и видях малък диван пред камината. С чувство на благодарност се отпуснах на възглавниците.

— Благодаря ти, Фани — казах. — Толкова съм… уморена.

— Изпий това — предложи тя и ми подаде малка чаша, пълна с топла сладка течност с аромат на ванилия и къпини. Аз я изпих и почувствах как по треперещото ми тяло се разлива приятна топлина.

— Браво, момичето ми. А сега си почини.

Усмихнах се и оставих погледа си лениво да блуждае из малката гостна. Стаята беше тясна, цялата в нюанси на червеното, мебелирана със същия ориенталски разкош като останалата част от къщата. На пода имаше хубав персийски килим, по стените висяха ветрила и маски, а китайски параван скриваше до половината светлината от камината. Мебелите бяха от кедър и палисандрово дърво, тапицериите — в синкавочервено и пурпурно. Мегера и Алекто лежаха на рогозка пред паравана, а на масата стоеше ваза от цветно стъкло с червени рози в нея. Когато поднесох ръце към лицето си, видях, че по някакво чудо и аз съм се сляла с обстановката: кожата ми бе придобила сияйния нюанс на пламъците, на светлината от лампата косата ми имаше цвят на слънчев залез. Преливах от топлина и радост от живота. Почти несъзнателно поех втора чаша с пунша на Фани и почувствах как нова енергия се стича на тънка огнена струйка по гърлото ми. Главата ми се изпълни с внезапна натрапчива яснота.

— Чувствам се много по-добре, Фани — казах аз с по-силен глас. — Моля те, кажи ми какво ще правим.

Тя кимна, седна до мен на дивана и полите й изшумоляха. Двете котки веднага дойдоха при нея, започнаха да трият меките си муцуни в ръцете й и да мъркат. Тя им заговори, като ги наричаше с имената им.

— Как е Тиси? — попита изведнъж. — Добре ли се грижи за теб?

— Да — отвърнах аз с усмивка. — Нощем спи на леглото ми и ми прави компания, когато съм сама. Хенри я мрази, но не ме интересува.

— Добре — за миг пищните устни на Фани се свиха почти злобно и тя се загледа в котките с напрегнато, строго ожесточение. Стори ми се, че съвсем забрави за присъствието ми.

— Фани!

— Какво, мила моя? — усмивката й се върна, лицето й стана невъзмутимо като преди. Започнах да се съмнявам, че изобщо съм видяла някаква промяна.

— Какво да правя, когато дойде Хенри? Да се скрия ли, както каза Моуз?

Фани поклати глава.

— Не, мила, няма да се криеш. Само ще ми се довериш, като не забравяш, че те обичам и че няма да позволя на никого да те нарани. Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Ще го направиш ли?

Аз кимнах.

— Добре. Тогава не задавай въпроси. Обещаваш ли?

— Обещавам.

За миг погледът ми се откъсна от нея, привлечен от нещо в стаята — нещо, което приличаше на балони. Стъписах се, неволно се втренчих в предмета и усетих как пръстите на Фани се стягат — съвсем леко — около ръката ми.

— Какво е това?

Нямаше балони. Само кръгло петно в далечния ъгъл на стаята, близо до вратата.

— Ш-шт, мила моя… — замърмори Фани утешително. — Не се бой. Тук си в безопасност.

— Стори ми се, че видях… — думите ми тежаха, всяка сричка беше безформена маса, която си проправяше път през разлагащата се тъкан на изтощението ми. — Балони. Какво… какво търсят балони…?

— Ш-шт… Затвори очи. Точно така. Ш-шт… Така. Спи, момичето ми. Спи. Днес е рожденият ти ден и ще има балони. Обещавам.