Джоан Харис
Спи, бледа сестро (13)

11

За щастие, напоследък Хенри се прибираше у дома късно: аз си дойдох след седем, а той обикновено идваше за вечеря. Когато влязох през задния вход, чух как Таби си тананика в кухнята и разбрах, че господин Честър още не се е прибрал. Промъкнах се по стълбите и се затворих в стаята си, за да съблека смачканата рокля, като избрах бялата от дебело памучно платно със син пояс, която бе започнала да ми омалява, но беше любимата на Хенри. Докато се обличах припряно, аз се запитах дали той ще забележи промяната, така ясно изписана на лицето ми, липсата на погребалната маска, която толкова дълго ме отделяше от света на живите. Цялата треперех ожесточено и дълго стоях пред огледалото, докато се уверя, че следите от докосването на моя любим — следи, които ме изгаряха навсякъде по тялото — съществуват единствено във въображението ми.

Вдигнах поглед към стената, където висеше „Малката просякиня“ и не можах да потисна смеха си. Разсмях се истерично, почти до припадък, загледана в кротките, безжизнени очи на детето, което нямаше нищо общо с мен. Аз не бях просякинята на Хенри — нито сега, нито дори в детството си. Най-добрият ми портрет лежеше на дъното на кошницата ми за бродерия, лицето, изцапано с кръв. „Спящата красавица“ се бе събудила и беше настигната от ново проклятие. Нито Хенри, нито който и да било друг можеше да ме накара да заспя отново.

На вратата се почука, аз се стреснах, обърнах се и видях Хенри да стои в коридора с непроницаемо изражение. Не можах да потисна уплашения си трепет. За да го скрия, започнах да реша косата си с големи плавни движения, „от горе до долу, от горе до долу“, подобно на русалката от стихотворението. Като стисках косата си в ръце, аз придобивах смелост, сякаш тя бе запазила частица от дързостта и увереността на любимия ми. Хенри влезе в стаята и заговори с необичайно благоразположение:

— Ефи, скъпа, днес изглеждаш много добре, наистина много добре. Вземаш ли лекарството си?

Аз кимнах, неуверена в гласа си. Хенри кимна в отговор.

— Забелязвам чувствително подобрение. Я какви рози има на бузите ти! Отлично! — той ме потупа собственически по лицето и аз трябваше да положа голямо усилие, за да не се отдръпна с отвращение; след изгарящите ръце на любимия ми дори мисълта за хладния допир на Хенри ми бе непоносима.

— Предполагам, че вечерята е почти готова — казах, като разделих косата си и започнах да я сплитам.

— Да. Таби е приготвила пай с дивеч и пащърнак — той се намръщи при вида на отражението ми в огледалото. — Не сплитай косата си. Носи я пусната, прибрана само с лента, както преди — Хенри избра една синя лента от тоалетната масичка, внимателно хвана с нея косата ми и я върза на голяма панделка отзад. — Браво, добро момиче — той се усмихна. — Стани.

Аз оправих полите на роклята си в огледалото и се вгледах в отражението си, толкова сходно с безжизнения образ на картината, окачена на стената.

— Превъзходно — отбеляза Хенри.

И макар че навън беше май, а в камината гореше огън, аз потръпнах.

По време на вечерята се стараех да запазя самообладание. Изядох по-голямата част от парчето пай, хапнах малко зеленчуци и след десерта с престорена жизнерадост обявих, че не мога да хапна нищо повече. Хенри беше в добро настроение. По време на вечерята изпи почти цяла бутилка вино, макар че нямаше навика да пие много, а след това с пурата изпи още две чаши портвайн и въпреки че не беше точно пиян, определено се бе развеселил.

По необяснима причина това ме смути: бих предпочела безразличието му пред вниманието, с което сега ме обсипваше. Сипа вино и на мен, макар да не ми се пиеше, направи ми множество комплименти за роклята и за косата, на ставане от масата ми целуна ръка, а докато пушеше пурата си, поиска да му посвиря на пиано и да му попея.

Аз не съм голяма пианистка, знам най-много три-четири кратки пиеси и още толкова песни, но същата вечер Хенри остана очарован от репертоара ми и ме накара да изпея три пъти „Ела с мен в градината“, преди да ми позволи да отдъхна малко. Изведнъж стана много внимателен, поиска да легна, като сложа крака на коленете му, да затворя очи, да помириша шишенцето с лавандула. Аз му казвах, че съм добре, че просто съм малко уморена, но той не искаше и да чуе. Накрая вниманието му ми дотегна, аз се оплаках, че имам главоболие, и помолих за разрешение да си легна.

— Бедното дете, разбира се — отвърна Хенри, все така развеселен. — Изпий си лекарството, а Таби ще ти донесе топло мляко.

Радвах се, че мога да се махна, със или без топло мляко, и понеже знаех, че ще ми бъде трудно да заспя, взех няколко капки лауданум от омразното шише. Свалих бялата рокля, облякох нощницата си на волани и тъкмо започнах да се реша, когато на вратата се почука.

— Влез, Таби — извиках, без да се обръщам, но щом чух тежките стъпки по дъсчения под, толкова различни от леката припряна походка на Таби, аз рязко се обърнах и видях Хенри да стои на вратата — за втори път тази вечер — и да държи поднос с чаша мляко и бисквити.

— За скъпото ми момиче — каза той шеговито, но аз тутакси забелязах нещо в очите му, бегъл, гузен поглед, който ме накара да замръзна на място. — Не, не — продължи Хенри, щом тръгнах към леглото, — постой малко с мен. Седни на коляното ми, докато си изпиеш млякото, както правеше преди.

Той млъкна и аз отново забелязах онова бегло изражение, скрито зад широка усмивка.

— Ще настина — казах. — Освен това не ми се пие мляко, боли ме глава.

— Не се инати — посъветва ме Хенри. — Ще запаля огън, ще капна малко лауданум в млякото ти и много скоро ще се оправиш — той посегна към шишето над камината.

— Не! Вече взех няколко капки — възпротивих се аз, но Хенри не обърна никакво внимание на възражението ми. Капна три капки лауданум в млякото и ми подаде чашата.

— Хенри…

— Не ме наричай така! — шеговият тон тутакси изчезна, подносът с чашата и бисквитите трепна и млякото се разплиска. Хенри забеляза това, но нищо не каза; аз обаче видях как присви устни, защото мразеше да се разлива и да се цапа каквото и да било, но гласът му прозвуча тихо: — Непохватно момиче! Хайде, не ме карай да се ядосвам. Изпий си млякото като послушно момиче и после ще поседиш на коляното ми.

Аз направих опит да се усмихна.

— Да, господин Честър.

Той продължи да стиска устни, докато изпих цялото мляко, после се успокои. Небрежно остави подноса на пода и ме прегърна. Аз се помъчих да се отпусна, скована от тежестта на несмилаемото топло мляко в стомаха ми. Зави ми се свят и почувствах как стотиците следи от ръцете на Моуз изгарят тялото ми, крещят от гняв и погнуса заради наглите докосвания на този омерзителен мъж. Реакцията на тялото ми най-сетне изказа онова, което умът ми се боеше да признае: че мразя човека, за когото съм се омъжила и с когото съм обвързана по закон и дълг. Мразя го.

— Успокой се — прошепна той и пръстите му запълзяха по гръбначния ми стълб, който изпъкваше през ленената нощница. — Доброто ми момиче. Сладката ми Ефи.

И когато с алчни и треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на нощницата ми, аз потънах във вълна от омерзение и пасивно се оставих на ласките му, като не спирах да се моля на дивия езически бог, който Моуз бе пробудил в мен, всичко да свърши по-бързо и Хенри да се махне, за да се хвърля в кладенеца на лауданума и да излича спомена за противните му гузни прегръдки.

Събудих се сякаш от дълбок припадък и щом видях как дневната светлина се процежда през завесите на стаята ми, със залитане станах от леглото и отидох да отворя прозорците. Въздухът беше свеж и влажен, аз протегнах ръце към слънцето и почувствах как треперещите ми крайници отново се изпълват със сила. Измих грижливо цялото си тяло и след като облякох чисто бельо и сива фланелена рокля, се почувствах достатъчно уверена, за да сляза на закуска. Нямаше още седем и половина, Хенри ставаше късно и едва ли щеше да е слязъл, така че аз имах достатъчно време да си възвърна самообладанието след случилото се предишната нощ — по-добре беше Хенри да не разбере как се чувствам, да не види каква власт има върху мен.

Таби беше приготвила яйца с шунка, но аз не можах да хапна нищо. Пийнах малко горещ шоколад — по-скоро заради Таби, отколкото заради себе си, защото не исках да каже на Хенри, че се чувствам зле. Затова отпивах от шоколада, застанала до прозореца със сборник стихотворения в ръце в очакване слънцето да изгрее. Хенри се появи в осем, облечен в строги черни дрехи, сякаш щеше да ходи на църква. Мина покрай мен, без да каже и дума, седна на масата, разгърна „Морнинг Поуст“ и щедро си сипа шунка, яйца, препечени филийки и бъбречета. Започна да се храни безшумно — единственият звук идваше от шумоленето на хартия — и като остави почти цялата храна непокътната, стана, грижливо сгъна вестника и ме погледна.

— Добро утро — казах аз кротко и обърнах страницата на книгата си.

Хенри не отговори, само присви устни — винаги правеше така, когато беше ядосан или когато някой му противоречеше. Каква беше причината за яда му — не можех да предположа, но той често менеше настроенията си и аз отдавна вече не се опитвах да го разбера. Хенри пристъпи към мен, погледна каква книга чета и се намръщи.

— Любовна лирика — каза той с горчивина. — При цялото образование, което така щедро съм ви дал, госпожо, не би следвало да пилеете здравия разум, даден ви от Бог, в четене на подобна мерзост!

Аз побързах да затворя книгата, но вече беше късно.

— Не ти ли дадох всичко, което искаше? Липсвали ли са ти някога рокли, пелерини и шапки? Не бдях ли над теб, когато беше болна, не търпях ли меланхолиите ти, истериите ти, главоболията ти? — горчивият му тон стана писклив, рязък като струна на пиано.

Аз кимнах предпазливо.

— Любовна лирика! — възкликна Хенри. — Значи всички жени сте еднакви, така ли? Няма ли поне една жена, неопетнена от покварата на целия ви род? „Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих.“ Нима съм толкова лош учител, след като ученичката, която съм смятал за най-недокосната от слабостите на своя пол, си губи времето в капризни съзерцания? Дай ми книгата! — той взе книгата от ръцете ми и победоносно я хвърли в огъня. — Разбира се — добави злобно, — майка ти е проста жена, отдадена на суетата на модния свят. Предполагам, че изобщо не те е възпитавала. А баща ти? Представям си какъв свещеник е бил, след като ти е позволявал да пълниш главата си с измишльотини. Сигурно е смятал тези опасни брътвежи за романтични.

Знаех, че трябва да си замълча, за да избегна скандала, но още бях изпълнена с отвращение от предишната нощ и като гледах как книгата ми със стихове на Шели, Шекспир и Тенисън се гърчи в пламъците, почувствах как ме обзема силен, опустошителен гняв.

— Баща ми беше добър човек! — заговорих аз с ожесточение. — Понякога чувствам, че идва при мен, наблюдава ме. Наблюдава ни двамата заедно.

Видях как Хенри се вцепени.

— Чудя се какво ли си мисли — продължих с по-тих глас. — Чудя се какво ли вижда.

Лицето на Хенри се сви в юмрук и аз неудържимо закрещях:

— Как се осмеляваш да гориш книгите ми! Как се осмеляваш да ми четеш проповеди и да се държиш с мен като с дете! Как можеш, след като снощи… — стиснах зъби и млъкнах, едва успяла да задържа тайната на омразата си в себе си.

— Снощи… — промърмори той тихо.

Аз предизвикателно вирнах глава.

— Да!

Хенри знаеше какво имам предвид.

— Не съм светец, Ефи — каза той примирено. — Знам, че съм слаб като всеки мъж. Но ти — ти! — ме тласкаш към това. Аз се опитвам да те опазя чиста, Бог ми е свидетел, опитвам се. Снощи всичко стана по твоя вина. Видях как ме гледаш, докато си решиш косата, видях руменината на бузите ти. Ти беше решила да ме съблазниш и аз проявих слабост, поддадох се. Но въпреки това те обичам, затова се опитвам да те опазя чиста и невинна, каквато беше при първата ни среща в парка — той се обърна към мен и хвана ръцете ми. — Ти приличаше на ангел. Още тогава предположих, че си изпратена да ме изкушиш. Знам, че вината не е твоя, Ефи — такава е природата ти, Бог е направил жените слаби, порочни и измамни създания. Но ти си длъжна да се бориш, да се отречеш от греха заради мен и да пуснеш Бог в душата си. О, наистина те обичам, Ефи! Не се противи на чистотата на моята любов. Приеми я, подчини ми се, както би постъпила с един любящ баща. Довери се на по-дълбокото ми познаване на света и ме уважавай, както уважаваш бедния си мъртъв баща. Ще го направиш ли?

Хенри стисна ръцете ми, надникна втренчено в лицето ми и силата на годините покорство ме принуди да кимна смирено.

— Послушно момиче. Сега трябва да ме помолиш за прошка, задето си съгрешила с гнева си, Ефи.

В първата секунда се поколебах, потърсих в себе си бунта, безсрамието, увереността, които бях изпитала с Моуз на гробището. Но от всичко това нямаше и следа, както и от краткия миг на упорство; и аз се почувствах слаба, очите ми се напълниха със сълзи.

— Простете ми. Простете ми, че бях груба с вас, господин Честър — промърморих и сълзите потекоха по бузите ми.

— Добро момиче — победоносно каза той. — Какво, пак ли плачеш? Хайде стига. Виждаш ли, че съм бил прав за тези стихотворения — правят те унила и меланхолична. Избърши очите сега, а аз ще помоля Таби да ти донесе лекарството.

Половин час по-късно Хенри беше излязъл и аз лежах в леглото си със сухи очи, но натежала от апатично отчаяние. Шишето с лауданум стоеше на масичката до леглото ми и за миг ми хрумна да извърша най-големия от всички грехове, греха срещу Светия Дух. Ако не беше Моуз и съзнанието за любовта и омразата в сърцето ми, сигурно щях да извърша най-хладнокръвното самоубийство, защото в онзи миг видях живота си да се изнизва пред очите ми като отражение в панаирджийска зала на кривите огледала, видях лицето си на младини, на средна възраст, в старческа възраст, наредено в картини по стените на къщата на Хенри като мрачни трофеи, с които той отнемаше все повече и повече от душата ми. Прииска ми се да разкъсам кожата си, да освободя създанието, което танцуваше голо под светлите лъчи… Ако не беше Моуз, щях да го извърша, и на драго сърце.