Джоан Харис
Спи, бледа сестро (47)

45

Колкото повече мислех за това, толкова повече се изнервях. Моуз, казвах си, ти си полудял. Но залогът беше твърде голям, за да се дърпам заради някаква безобидна женска измама: планът беше прост, по детски прост, без какъвто и да било риск от провал. Трябваше само да помогна на Хенри да закара Ефи до гробището, да избера гробница, в която да скрия тялото, да сложа Ефи в саркофага, да го запечатам и когато Хенри се махне, да се върна, да я измъкна и да я откарам на „Крук Стрийт“. Там, каквото и да си мислеха Фани и Ефи, моята работа щеше да приключи и аз щях да започна да събирам печалбата. Просто.

Хенри щеше да реши, че Ефи е умряла — или от свръхдозата лауданум, или от студа в гроба (вече цял ден валеше сняг), — Фани щеше да бъде доволна и аз щях да получа някакви пари. Ефи, казвате? Е, никога не съм й обещавал чудеса, а и тя имаше добра приятелка в лицето на Фани — Фани щеше да се погрижи за нея. Можех дори да минавам от време на време да я виждам, стига да не говори за Марта. Тази последната беше кучка, за която не исках да чувам и дума повече.

Пристигнах на „Кромуел Скуеър“ към дванайсет и половина през нощта. Снегът беше натрупал и правеше невъзможно пътуването с файтон, затова ми се наложи да вървя пеша от „Хайгейт Хай Стрийт“ до къщата със сняг в ботушите, в косата и във врата ми. Очертаваше се прекрасна Коледна нощ.

Десетина снежни човека наблюдаваха „Хай Стрийт“ като призрачни стражи — единият дори беше с полицейска каска, нахлупена на плешивата му глава — и въпреки късния час тук-там от осветените прозорци долитаха смях и песни. По вратите висяха цветни фенери и пъстри гирлянди, на прозорците грееха свещи, когато минах покрай една отворена врата, оттам ме лъхна силна миризма на канела, карамфил и борови иглички, снегът лъсна на светлината, когато няколко закъснели и подпийнали гости напуснаха веселбата и се понесоха безцелно в нощта. Усмихнах се. В такава нощ — особено тази нощ, — каквото и да направехме, щеше да мине незабелязано.

Блъсках по вратата около пет минути, преди Хенри да ми отвори. Когато най-после се появи — аз нямах търпение да видя изражението му, след като разбереше кой е „приятелят“ на Марта, — помислих, че ще ми затръшне вратата под носа, после му просветна и той мълчаливо ми направи знак да вляза. Изтърсих снега от ботушите и палтото си и влязох. Къщата изглеждаше занемарена, почти запусната: нямаше гирлянди, украса, нито едно клонче. На „Кромуел Скуеър“ 10 не чакаха Коледа. Хенри изглеждаше ужасно: с безупречния си черен костюм и колосана риза, с лицето си, което бе избръснал така гладко, че за малко да свали горния слой кожа, той приличаше на труп, току-що излязъл от погребално бюро. Очите му бяха огромни и празни, бялото му лице — изпито, а едно мускулче под лявото му око играеше и потрепваше — единственото живо нещо на мъртвешкото лице.

— Ти ли си приятелят на Марта? — първите му думи прозвучаха тромаво и дрезгаво. — Защо не ми е казала? Да не е мислила, че няма да посмея… Да не е…

В разширените му зеници блеснаха искрици на гняв и разбиране, той ме сграбчи за реверите и яростно ме разтърси. Видях порите на кожата му, уголемени през капките пот на горната му устна.

— Проклет да си! — изсъска Хенри. — Винаги съм знаел, че не може да ти се вярва. Ти си бил, нали? Ти си казал на Ефи за „Крук Стрийт“. Заради теб се случва всичко това, нали? — прогърмя гласът му и тикът под лявото око се засили, като разтегли чертите му в грозна гримаса на гаргойл.

Освободих се от хватката му.

— Драги мой, нямам и най-малката представа за какво говорите — спокойно отвърнах аз. — Дойдох, защото Марта ме помоли. Тя ми има доверие. Ако вие не ми вярвате, оправяйте се сам.

Хенри ме изгледа злобно, като дишаше тежко.

— Проклет да си — каза той. — Защо трябваше да си ти? Ако споменеш на някого и дума за това…

— О, много е вероятно, нали? — саркастично отбелязах аз. — И моят залог е голям, да знаеш. Ще се погрижа всичко да мине както трябва — впрочем двамата можем взаимно да си осигурим алиби. Какво странно има в това преуспяващ художник да прекарва вечерта със своя благодетел? Така и двамата сме вън от опасност — прокарах пръсти през влажната си коса и си придадох обидено изражение. — Хенри — добавих, — мислех, че сме приятели!

Злобният поглед в очите му угасна и Хенри бавно кимна.

— Просто съм малко… превъзбуден — избоботи той. — Разбира се, никога нямаше да се сетя, че си ти. Приятел на Марта… — Хенри непохватно стисна ръката ми. — Просто ме изненада, това е всичко — добави той, възвърнал самообладанието си. — Ела в гостната.

Аз предпазливо го последвах, като продължавах да гледам намусено.

— Бренди? — попита Хенри, докато си наливаше пълна чаша.

— Ще ме стопли — весело отвърнах аз и побутнах своята чаша към него.

Известно време пихме в мълчание.

— Е — казах накрая, — къде са слугите?

— Изпратих Таби на гости при сестра й в Клапхам. Коледно посещение, нали разбираш. Прислужницата на Ефи отдавна е в леглото, има зъбобол.

— Какъв късмет — отбелязах аз. — Човек ще рече, че е дело на провидението.

Хенри потръпна.

— Ясно съзнавам какво си мислиш за мен — каза малко сковано. — Положението… е крайно отчайващо — той конвулсивно преглътна. — Както впрочем… и много отблъскващо за мен.

— Разбира се — доброжелателно отвърнах аз.

Хенри ме погледна рязко и нервно като птица.

— Аз… — той се поколеба; несъмнено осъзнаваше, както и аз, целия фарс на положението. Тези благовъзпитани салонни маниери!

— Разбирам, повярвай ми — казах, като знаех, че ако не говоря, той може да остане до края на вечерта застинал с чаша в ръка и безсмислена усмивка на лицето. — Забелязах, че с госпожа Честър имате… проблеми.

— Да — Хенри енергично кимна. — Тя е болна, бедната, много болна. Доктор Ръсел, автор на няколко книги за психични разстройства, я прегледа. Тя е направо луда. Неизлечимо. Щеше да ми се наложи да изпратя горката Ефи в лудница, помисли си само за скандала!

— Всеки намек за скандал на този етап би съсипал кариерата ти — с готовност се съгласих аз, — особено сега, когато „Шехеразада“ се радва на такъв топъл прием от критиката. Чувам, че Ръскин се готви да пише статия за нея.

— Наистина ли? — но вниманието му се отклони само за миг. — Така че, както разбираш — продължи той, — най-безболезнената мярка… най-бързата и… — тикът отново се засили и аз видях как Хенри извади шишенцето си с хлорал и изтръска десетина кристалчета в дланта си с небрежен, заучен жест. Той забеляза погледа ми и ги погълна почти крадешком с глътка бренди. — Хлорал — каза тихо, сякаш се извиняваше. — Приятелят ми доктор Ръсел ми го препоръча. За нервите, нали разбираш. Няма вкус… няма мирис — той се поколеба. — Тя не е… страдала — добави мъчително. — Беше толкова… лесно. Тя просто заспа — последва дълг пауза, след която Хенри повтори думите, учуден и сякаш хипнотизирай от звученето им. — Тя заспа. В коледната нощ. Знаеш ли това стихотворение? Веднъж рисувах картина по него… — той се отнесе за секунди с празен поглед, отворена уста, почти неподвижен, с изключение на безмилостното подръпване на мускула под окото му.

— Няма по-подходящо време — ведро казах аз и погледнах часовника си. — Сега е нощта на Коледа, никой няма да се чуди защо сме излезли толкова късно. Ако ни видят да носим тяло, ще си помислят, че някой приятел се е напил, а и е достатъчно студено, за да сме плътно загърнати в шалове и пелерини, без да привличаме вниманието. А най-хубавото е, че цяла нощ ще вали и снегът ще скрие следите ни на гробището. Няма по-подходящо време, Хенри.

Мълчание. Видях го да кима, приел истината в думите ми.

— Така — казах аз делово. — Къде е Ефи?

Той трепна, сякаш някой беше дръпнал невидимите му конци.

— В… стаята си — останах поразен от това, че на лицето му беше изписано повече неудобство, отколкото вина. — Спи. Аз… Сложих го в шоколада й.

— Добре — постарах се да запазя неутрален тон. — А какво ще кажеш на слугите сутринта, когато разберат, че я няма?

Хенри се усмихна с присвити устни.

— Ще кажа на Таби, че Ефи е отишла да навести майка си за Коледа. Ще кажа също, че искам да я изненадам, затова трябва да украсим къщата за празника. Ще поръчаме всичко: джел, имел, гирлянди, най-голямото дърво, което Таби успее да намери… Ще я затрупам с работа. Колкото до мен, аз ще отида в центъра и ще купя коледен подарък за Ефи, сякаш нищо не се е случило — усмивката му беше почти ведра. — Ще й купя нещо хубаво. Ще го сложа под дървото и ще помоля Таби да сготви нещо специално за нас — нещо, което Ефи наистина обича… — той млъкна и се намръщи, сякаш внезапен спомен бе прекъснал потока му от мисли. — Шоколад. Тя обича шоколад… — Хенри отново замълча, невидимите конци задърпаха клепача му и след малко той с усилие продължи: — Шоколадов сладкиш или нещо такова. После ще чакам. След известно време ще започна да се изнервям и ще изпратя някого до къщата на майка й, за да провери защо Ефи се бави. Човекът ще се върне и ще каже, че тя изобщо не е ходила там. После аз ще повикам полицията и ще обявя жена си за изчезнала.

Когато срещнах непоколебимия му победоносен поглед, за миг изпитах нещо близко до възхищение. Запитах се дали аз щях да бъда толкова спокоен при подобни обстоятелства. Не че не съм проливал кръв един-два пъти през живота си, но никога не съм отравял хладнокръвно жена — което не означава, че не съм искал! Докато гледах Хенри Честър с бялото му лице и застиналия безмилостен поглед в очите, ми хрумна, че може да съм го подценил. За пръв път той изглеждаше истински жив, човек, който държи съдбата си в свои ръце. Човек, който гледа вината си право в очите и с тънка горчива усмивка казва: „Така. Да вървим. Аз съм онзи, който съм.“