Джоан Харис
Спи, бледа сестро (40)

38

Ние бяхме сами, съвсем сами, докато Хенри се щураше из къщата като семе в кратуна, унесен в собствените си измъчени видения… Бяхме сами.

Тя ме следваше като изкривено отражение в котешко око, блед отпечатък върху ретината, мое копие, което ми шепнеше в тъмното. Марта, моята сестра, моята сянка, моята обична приятелка. Нощем двете си говорехме тихо под завивките, като деца, които си споделят тайни; денем тя невидимо ме следваше, държеше ръката ми под масата, мърмореше утешителни думи в ухото ми. Не се виждах с Моуз той смяташе, че срещите ни могат да попречат на плановете му, — но не се чувствах самотна. Не се и страхувах: двете вече бяхме свикнали една с друга. За пръв път в живота си имах приятел.

Преструвах се на болна, за да бъдем заедно, вземах лауданум и се правех, че спя. Сънищата ми бяха магически кораби с платна като криле, които ги издигаха високо в прозрачния въздух. За пръв път от години се чувствах освободена от омразната, тревожна кула на вината, която Хенри беше изградил около мен, освободена от Хенри, освободена от себе си. Бях чиста като стъкло, бистра като изворна вода. Отварях прозорците на стаята си и чувствах как вятърът свисти в мен като във флейта…

— Ама, господарке!

Гласът на Таби ме изтръгна от еуфоричната ми замечтаност, аз се обърнах и изведнъж се почувствах замаяна и извадена от равновесие. Тя остави подноса, който държеше в ръце, и се втурна към мен; с измамното си зрение успях да забележа, че е стъписана и разтревожена. Грабна ме в прегръдките си и за миг ми се стори, че това е Фани, дошла да ме отведе у дома. Не издържах и се разплаках.

— О, господарке!

Като ме държеше с една ръка през кръста, Таби почти ме занесе до леглото.

— Легнете си, госпожо. Аз ей сега ще се погрижа — тя зацъка смаяно с език, мигом затвори прозореца и преди да успея да кажа и дума, започна да трупа отгоре ми одеяла. — Как ви хрумна да стоите на студено гола-голеничка… Ще измръзнете до смърт, господарке, до смърт! Помислете само какво ще каже господин Честър, като научи… ай колко сте лека, като перце, не се храните, изобщо не ядете, госпожо, бива ли така…

— Моля те, Таби! — прекъснах я аз през смях. — Не се тревожи толкова! Сега съм много по-добре. А и обичам чистия въздух.

Таби разпалено поклати глава.

— Не този лош влажен въздух, не, господарке, ще ме прощавате. Той е отрова за дробовете, същинска отрова. Трябва ви голяма чаша шоколад и храна, не за каквато разправя онзи доктор Ръсел, приятелят на господин Честър, а истинска, питателна селска храна…

— Доктор Ръсел? — аз се опитах да потисна тревогата, но чух как гласът ми прозвуча рязко, безпомощно. — Хенри каза, че няма да вика доктор! Аз съм съвсем добре, Таби. Съвсем добре.

— Не се косете, господарке — утешително каза Таби. — Смея да кажа, че господин Честър се безпокои за вас, затова повика доктора за съвет. Може би не биваше да ви казвам.

— О, Таби, много добре направи, че ми каза. И какво го посъветва докторът? Кога дойде?

— Ами вчера, господарке, докато спяхте. Не знам какво е казал, защото двамата с господин Честър говориха насаме в библиотеката, но господарят ми нареди да се грижа да вземате редовно лекарството си, да ви нося топли напитки и лека храна. Пилешки бульон, желе и други такива. Но ако ме питате — тук лицето й потъмня, — вие имате нужда от добра силна храна, пудинги, червено месо и може би чаша тъмно пиво към него. Това ви трябва, не бульон и желета. Така и казах на господин Честър.

— Хенри… — промърморих аз, като се мъчех да овладея вълнението си. Много важно, че беше говорил с доктора. Скоро щеше да бъде късно да направи каквото и да било. А от мен се искаше само да запазя спокойствие и да не му давам никакви поводи за недоволство. Скоро Моуз щеше да осъществи плана си. А дотогава…

Ш-шт… спи. Ш-шт…

Таби ми подаваше чаша шоколад.

— Ш-шт… Господарке, изпийте това и си починете. Ще се почувствате много по-добре.

Насилих се да взема чашата.

— А капките ви? Взехте ли ги вече, госпожо?

Напук на себе си се усмихнах. Изведнъж мисълта, че мога да не ги взема, ми се стори невероятно смешна. Кимнах, все още усмихната.

— Скоро ще трябва да отидеш при аптекаря, Таби, да купиш още. Шишето почти привърши.

— Разбира се, че ще отида, госпожо — увери ме Таби. — Още тази сутрин ще отида, не се тревожете. А сега си изпийте шоколада и аз ще ви донеса закуска — и с шеговита строгост добави: — И гледайте този път да хапнете нещо!

Аз отново кимнах и затворих очи от внезапната вълна на тревога, която ме заля заедно с болната ми глава. Чух как вратата зад гърба й се затваря и отново отворих очи. Тиси леко скочи на леглото до ръката ми и аз машинално я погалих. Тя с мъркане се сгуши на възглавницата максимално близко до мен и двете заспахме.

Когато се събудих, видях на масичката до леглото чашата си със студен шоколад и обещаната закуска на Таби. Чай — отдавна изстинал — и препечени филийки с бекон и бъркани яйца. Сигурно бях спала най-малко час. Излях чая през прозореца и дадох яйцата и бекона на Тиси, която ги изяде с грациозна наслада — поне горката Таби щеше да остане доволна, че този път й връщам чинията празна. Аз станах и облякох сива домашна рокля, след това прибрах косата си под бяла шапка, измих лицето си, като забелязах в огледалото колко бледа и изморена изглеждам. Дори очите ми бяха сякаш безцветни, а костите на лицето ми изпъкваха необичайно остро под строгата бяла шапка. Никога не се бях смятала за хубавица, дори в дните, когато бях любимката на господин Честър. Марта беше хубавата. Не аз.

Хенри работеше в ателието си както винаги: напоследък прекарваше цялото си време там. „Картоиграчите“ бяха завършени и той вече беше получил похвала от Ръскин заедно с препоръка да изложи картината в Кралската академия и обещание за бляскава статия във вестниците. Но Хенри изглеждаше отнесен, почти незаинтересован от всичко това. Каза ми, че сега работи върху нова картина, голямо платно, озаглавено „Шехеразада“, но беше странно несловоохотлив на тази тема. Всъщност забелязах, че е несловоохотлив на каквато и да било тема: хранехме се в мълчание и дрънченето на приборите по порцелана страховито отекваше в трапезарията. Няколко пъти се извинявах с неразположение, за да избегна тези ужасяващи вечери, в които Хенри дъвчеше, пръстите ми барабаняха нервно по чашата, гласът ми раздираше тишината в отчаян опит да я наруши. От време на време Хенри излизаше от мрачното си съзерцателно състояние, за да избухне в жестока, немилостива тирада, и аз едва сега започвах да го разбирам: разбирах, че ме мрази със сляпа, непоносимо интимна страст отвъд всякакъв разум и логика, първична и несъзнателна като рой оси, подвластни единствено на непреодолимия си стремеж да жилят… И в новоосъзнатото си разбиране проумях още нещо: Хенри не знаеше, че ме мрази. Това чувство спеше в него, растеше в тъмното, чакаше своя час… И аз се надявах Моуз скоро да предприеме нещо.

Следващите четири седмици пребивавах в упоено, неориентирано полусънно състояние, подобно на ларва в пашкула си. Открих, че сетивата ми са придобили странни нови вкусове: аз поглъщах несметно количество сладкиши и кексове, за голяма безкритична радост на Таби, макар че по-рано изобщо не обичах такива неща, а вместо чай започнах да пия лимонада. Не ми позволяваха да излизам от градината — слугите се грижеха винаги с мен да има някой за компания, докато седя край езерото или на терасата — Ем с безгрижното си бърборене или Таби, мълчалива, но неизменно мила, с навити ръкави на пъстрата си рокля, под които се виждаха пухкавите й зачервени ръце, сръчните й отрудени пръсти, заети с шиене или кърпене. Когато времето беше лошо, аз седях с часове ва прозореца, гледах дъжда и се занимавах с бродерията си: за пръв път изпитвах истинско удоволствие от еднообразното редене на бод след бод. Понякога целият ми ден минаваше неусетно, без да съм формулирала и една членоразделна мисъл в главата си. В паметта ми имаше обширни бели полета, незаети от нито един спомен, а между тези полета се въртяха накъсани картини, които понякога ме заварваха неподготвена, ослепяваха ме с неочакваната си яснота.

Една сутрин, след като Хенри беше излязъл, на гости ми дойдоха леля Мей и майка ми: сетивата ми бяха така объркани, че за малко да не ги позная. Майка ми бе крещящо облечена в розово сако и боне с щраусови пера и въодушевено говореше за някой си господин Зелини, който я завел на разходка с двуколката си. Леля Мей изглеждаше състарена и когато я целунах, едва не се разплаках без причина от връхлетялата ме носталгия по старите дни на „Кронбърн Али“.

Тя ме погледна проницателно с блестящите си черни очи, силно ме притисна към твърдата си плоска гръд и промърмори толкова тихо, че едва я чух:

— О, Ефи, ела си у дома. Знаеш, че при мен винаги имаш дом, каквото и да се случи. Ела си още сега, преди да е станало късно.

Доплака ми се отчасти защото знаех, че вече е станало късно. Сега имах нов дом, ново семейство. В този миг ме завладя страшно чувство, сякаш се потопих в чужди спомени… може би ако бяхме сами, щях да се опитам да обясня на леля Мей какво става с мен, но майка ми беше там и доволно изброяваше добродетелите на своя господин Зелини, Таби полираше дъските в коридора и гласът й сърдечно напяваше мелодия от някакъв мюзикъл… всичко беше така далеч от „Крук Стрийт“, че не можех да намеря подходящите думи, с които да започна.

Една вечер, докато се приготвях за сън, изведнъж се сетих за Моуз и ме обзе болезнен копнеж: с учудване осъзнах, че от две седмици изобщо не съм мислила за него. Зави ми се свят и аз безпомощно се отпуснах на леглото, смутена, самотна и виновна. Как можех да забравя мъжа, когото обичах и за когото бях готова да умра? Какво ставаше с мен? Ако бях забравила Моуз, майка си, леля Мей, какво още не си спомнях? Може би наистина полудявах. Какво ставаше с мен нощем, докато си мислех, че спя дълбоко? Защо една сутрин намерих пелерината си съвсем мокра в гардероба, сякаш бях излизала в проливен дъжд? Защо лауданумът в бутилката прогресивно намаляваше, макар че аз изобщо не помнех да съм пила от него? И защо все повече се засилваше убеждението ми, че много скоро ще се случи нещо, нещо грандиозно?

Започнах да си водя дневник, за да не забравям, но когато препрочитах изписаните страници, установявах, че изобщо не помня да съм писала и половината неща в него. Откъси от стихотворения, имена, нахвърляни рисунки допълваха текста, на места почеркът беше толкова различен от моя, че се съмнявах изобщо да съм писала тези редове. Моят почерк беше равен и заоблен, а другият приличаше на безформени драскулки, сякаш лицето, на което принадлежеше, едва наскоро се бе научило да пише.

Веднъж отворих дневника и прочетох вътре името си — ЕУФИМИЯ МАДЛИН ЧЕСТЪР, — написано отново и отново. Друг път това бяха имената на котките на Фани: ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА… Заемаха близо половин страница. Но се случваше и умът ми да сече с точността и яснотата на диамант и тъкмо в един от тези моменти бях успяла да разбера, че Хенри ме мрази. В паниката, обзела ме след това откритие, аз почти с радост осъзнах, че трябва да се боря с него с цялата хитрост, която притежавам, използвайки собствената му омраза към мен. Чаках, наблюдавах и постепенно започвах да виждам какво крои.

Таби неволно ме беше предупредила: още щом спомена доктор Ръсел, аз разбрах, но страхът, който ме връхлетя тогава, отдавна утихна. Не можех да оставя Хенри да спечели. Записах в дневника си с големи кървавочервени букви, за да може, ако отново загубя паметта си, да си спомня: ще избягам от Хенри, ще избягам с Моуз, Фани ще се погрижи за това. Когато Хенри беше там, винаги се преструвах на отнесена и сънлива… но под отпуснатите клепачи очите ми зорко го следяха и аз чаках.

Знаех за какво да гледам.