Джоан Харис
Спи, бледа сестро (61)

59

Поразително е, нали? Колко бързо се стопяват парите! Платих дълговете си — онези, които повече не можех да отлагам, макар и далеч не всичките — и в продължение на няколко дни живях със стил, с който лесно можех да свикна. Хранех се добре, пиех само най-доброто. Колкото до жените, те бяха повече, отколкото можех да запомня, всичките хубави, всичките приятно нетърпеливи да усетят вкуса на парите на Хенри. Не мислете, че не съм му бил благодарен: грижех се да пия за негово здраве всеки път, щом отворех нова бутилка, а когато на „Нюмаркет“ се състезаваше Бегър Мейд, аз залагах на нея по десет лири — веднъж дори спечелих при петнайсет към едно. Струваше ми се, че в нищо не мога да загубя.

Не че покрай прахосничеството си не следях внимателно събитията. За изчезването на Ефи Честър писаха в „Таймс“, като споменаваха за вероятно престъпление: тя излязла в коледната сутрин да посети майка си на „Кранборн Али“ и така и не пристигнала там. Дамата била „с крехко здраве и слаби нерви“ и от полицията били разтревожени за безопасността й. Предположих, че Хенри добре е изиграл ролята си: във вестника го описваха като „покрусен“. Но аз знаех, че е нестабилен, хлорал и религия в равни количества бяха нарушили равновесието на свободната му воля. Досещах се, че след първите няколко седмици хитруване е много вероятно да изпадне в нещо като глупаво разкаяние и да си представя как го връхлитат какви ли не възмездия.

Чувствах, че съществува възможността Хенри да не издържи и в пристъп на угризения да се предаде на полицията — и тогава, разбира се, край на охолното време за вашия покорен слуга. Предполагах, че Фани е разчитала на това от самото начало, макар да не проумявах защо. Единственото логично обяснение беше, че иска да види Хенри арестуван и разорен, но все още не разбирах защо се бе спряла на толкова непредсказуем план, за да го постигне. При всички случаи аз бях в безопасност. Хладното посрещане на „Крук Стрийт“ ме беше убедило, че нямам повече задължения към двете неблагодарници; ако Хенри се опиташе да ме обвини, аз щях да разкрия истината — дотолкова, доколкото бе необходимо. Фани щеше сама да обяснява мотивите си и да отговаря за евентуално отвличане, Ефи щеше да обяснява за Марта. Аз нямах нищо общо с тях. Никой не можеше да ме обвини в нещо повече от разврат или изнудване, а всеки опит за намиране на тялото бе обречен на смехотворен провал, защото в този момент „трупът“ се разхождаше из къщата на Фани с боядисана коса и стомах, пълен с лауданум.

Фани! Признавам, че тя продължаваше да бъде загадка за мен, бих се радвал да я навестя, дори само за да видя как е. Но нямах никакво желание да се срещам повече с онази кучка Марта. Затова реших отново да посетя Хенри.

Трябва да е било… чакайте да помисля… около 30 декември. Бях оставил на Хенри около седмица време да се погрижи за делата си, а и почти бях свършил парите. Затова отидох до къщата му и настоях да го видя. Прислужницата ме погледна високомерно и каза, че господин Честър не си е у дома. Реших, че най-вероятно не си е у дома само за мен, затова отвърнах, че ще почакам. Е, тя ме покани в гостната и аз зачаках. След известно време започна да не ме свърта и се огледах из стаята: тя все още беше с коледна-та украса и под елхата имаше множество подаръци в очакване да бъдат разопаковани от момичето, което никога нямаше да се завърне у дома. Трогателно, помислих си с възхищение, на полицаите сигурно им е допаднало. Освен това Хенри беше покрил с калъфи всичките си картини по стените: ефектът беше смущаващ и аз се запитах защо ли го е направил. Близо два часа крачих безцелно из гостната, когато осъзнах, че прислужницата не ме е излъгала: господин Честър не си беше у дома.

Позвъних за чаша бренди и когато жената дойде с подноса, пъхнах в ръката й една гвинея и й подарих най-подкупващата си усмивка.

— Кажете, госпожо… боя се, че не знам името ви — едва ли някой я беше наричал „госпожо“ през последните години, защото тя се сепна.

— Гонт, господине, но господин и госпожа Честър…

— Госпожо Гонт — усмивката ми беше повече от очарователна. — Както сигурно си спомняте, аз съм стар приятел на господин Честър. Представям си колко му е тежко в момента…

— О, господине — започна тя и разтърка очи, — горката млада господарка! Толкова се тревожим, че някой мъж… — прислужницата млъкна, видимо разстроена. Аз положих усилие да не се изсмея.

— Разбирам — утешително отвърнах. — Но ако, да пази Бог, се е случило най-лошото, нашите мисли трябва да останат с живите. Господин Честър има нужда от приятели, които да му помогнат в такъв момент. Разбирам, че може да ви е казал да отпращате или, иначе казано, да давате погрешна информация на посетителите — аз я погледнах с укор, — но ние с вас знаем, госпожо Гонт, че за негово добро…

— О, да, господине — съгласи се тя. — Знам. Горкият господин Честър! Не се храни, почти не спи, с часове седи в онова свое ателие или се разхожда из гробището. Той толкова обичаше младата господарка, че не може дори да я споменава… а нали виждате как е покрил всичките си хубави картини, на които я е рисувал: не мога да ги гледам, казва.

— Значи не знаете къде е днес?

Прислужницата поклати глава.

— Но няма да ми попречите да го утеша, когато пак мина да го навестя, нали?

— О, господине! — укорът й беше недвусмислен. — Как бих могла, господине… Но има хора, нали знаете, които не биха…

— Разбира се.

— Бог да ви пази, господине.

Аз се усмихнах.

— Нали мога да му оставя бележка? И после ще си тръгна. Може би не бива да му споменавате, че съм идвал.

— Добре, господине — тя недоумяваше, но се съгласи.

— Знам пътя към вратата, госпожо Гонт.

След като прислужницата изчезна, аз отворих вратата на гостната и тихо се промъкнах в стаята на Хенри. Извадих от джоба си брошката на Ефи — онази, която ми беше оставила до леглото — и я закачих за възглавницата му. Тя блесна в полумрака. Над леглото видях друга покрита картина и свалих покривалото. Ефи полетя над леглото като блед призрак. Тази нощ Хенри щеше да спи добре…

След като излязох от къщата на „Кромуел Скуеър“, тръгнах към ателието на Хенри. Светлината отслабваше — вече беше късен следобед — и когато пристигнах, навън се беше стъмнило. Ателието се намираше в жилищна сграда на втория етаж. Входната врата беше отворена, стълбите — слабо осветени от една-единствена бръждяща газена лампа. Трябваше да се държа здраво за перилата, за да не падна по разкривените стъпала. Когато стигнах до вратата с надпис „Честър“, установих, че е заключена.

Изругах. Е, нищо не можех да направя. Обърнах се да си вървя, но внезапно ме обзе силно любопитство, непреодолимо желание да видя какво има в ателието, може би дори да оставя още една визитна картичка. Погледнах ключалката — изглеждаше съвсем проста. След две завъртания с джобното ми ножче тя щракна и се отвори, аз повдигнах резето и бутнах вратата. В ателието беше тъмно, няколко минути се борих с газената лампа в почти пълен мрак. Чувах как под краката ми шумоли хартия, но не можех да видя по какво стъпвам. После лампата се запали и аз се заех да оглеждам стаята.

Първата ми мисъл беше, че съм сбъркал ателието. Познавах Хенри като дребнав, вманиачен по чистотата човек: последния път, когато идвах тук, имаше платна в рамки, наредени по стените, платна без рамки, прибрани отляво до вратата, сандък с костюми и предмети в дъното, няколко стола и маса до стената. Сега тук цареше маниакален безпорядък. Картините бяха изтръгнати от стените — по някои личаха следи от хартия и гипс — и струпани надве-натри пред камината. По пода навсякъде се въргаляха картини без рамки, разпилени като карти. И навсякъде по всяка част на пода, върху всяка повърхност имаше рисунки, смачкани, разкъсани или цели, рисунки върху хартия, платно или картон, някои от които поразителни. Никога не бях подозирал, че Хенри притежава такъв талант. Камината беше задръстена с тях — полуовъглени жалки останки — и аз запълзях на ръце и колене, оглеждайки разхищението, като въртях картините в ръце и се мъчех да открия причината за тази жестокост.

След малко ми се зави свят. Имаше толкова много рисунки на нея, рисунки с акварел, креда, молив, маслени бои, темпера: контури с неизразима чистота, ескизи на очи, устни, скули, коса… профил, анфас, три четвърти… Всичките поразителни, трогателни и истински. През всичките тези години аз бях грешил по отношение на Хенри: декадентската унилост на картините му, скованият символизъм на всичките му по-ранни творби беше крил ясната, почти ориенталска чистота на виждането му. Всеки удар с четката или молива беше съвършен: жестокост и нежност деликатно се преливаха… и тези шедьоври до един бяха разрушени с непонятни за мен гняв и любов, всяка разруха — равносилна на убийство… Не можех да го проумея.

Донякъде почти изпитах завист към Хенри Честър. Винаги съм знаел, разбира се, че един човек на изкуството трябва да страда, за да стане велик. Но страдание, толкова изтънчено, за да породи това… Може би си струваше да се изпита… Тази страст, която надделява над всичко…

Няколко минути седях насред разрухата и скърбях като дете. Но после умът ми се върна към по-прозаични неща и аз отново станах себе си. Въпросът за парите все още оставаше нерешен.

Станах и се опитах да разсъждавам логично. Къде се беше дянал този човек? Прехвърлих всички възможности в главата си… И изведнъж се сетих. Разбира се! Четвъртък. Беше четвъртък. Денят на Марта. Погледнах часовника си — седем и пет. Където и да се намираше в момента, по които и лондонски улици да се скиташе, в който и леден кръг на ада да витаеше, аз знаех, че в полунощ ще бъде там, на „Крук Стрийт“, за срещата с дамата на сърцето си. Независимо от риска, независимо от страданията, на които се подлагаше, щеше да бъде там.

За миг очите ми се спряха на рисунката, която случайно бях извадил измежду стотиците други на пода: твърдо, оръфано парче хартия, изрисувано с кафява креда, на което очите й тлееха до безкрайност, обещаваха до безкрайност…

Случва се човек да се влюби.

Свих рамене и пуснах рисунката обратно в камината.

Не и аз, Хенри. Не и аз.