Джоан Харис
Спи, бледа сестро (6)

4

Няколко седмици лежах болна: студеното зимно време попречи на възстановяването ми, като ми донесе простуда, която след преждевременното раждане на детето ми ме прикова задълго на легло. Помня как над мен се надвесваха лица, появяваха се и изчезваха с неизменни изражения на съчувствие, но сърцето ми бе замръзнало вътре в мен и макар че исках да им благодаря за загрижеността, не намирах смисъл в думите. Таби, която бе живяла с мен още в детските ми години на „Кранборн Али“, бдеше над мен, клатеше глава и ми носеше леки бульони в леглото; младата ми прислужница Ем решеше косата ми, обличаше ме в красиви дантелени нощници и ми разказваше за семейството и сестрите си в далечния Йоркшир; Едуин, градинарят, понякога ми изпращаше букет ранни минзухари или жълти нарциси от най-ценните си лехи с тромавото уверение, че те „ще придадат малко цвят на бузите на младата господарка“. Но въпреки грижите им аз не можех да се отърся от летаргията си. С часове седях край огъня, наметната с дебел шал, понякога бродирах, но най-често просто се взирах в пламъците.

Уилям, чието присъствие би могло да ме ободри, трябваше да се върне в Оксфорд, където го очакваше преподавателско място в колежа, и той замина, разкъсван между радостта от признанието за годините учение и тревогата, че ме оставя в такова крехко състояние.

Хенри беше самата загриженост: близо месец не ми се разрешаваше да приемам когото и да било — казваха, че никой не бива да ме безпокои — и той нито веднъж не отиде в ателието си. Вместо това работеше у дома, правеше ми десетки скици, но аз, която някога така се възхищавах от творбите му, сега изобщо не се интересувах. Преди ми харесваше как ме рисува, как винаги подчертава очите и овала на лицето ми, а сега изкуството му не ме трогваше и аз се питах как изобщо някога съм могла да го смятам за талантлив.

Рисунките му ме отвращаваха: те бяха наредени като трофеи по всички стени в къщата, а най-противната, окачена в спалнята — „Малката просякиня“, нарисувана, когато бях едва на тринайсет, — ме преследваше, сякаш беше собственият ми призрак. Бедняшко лондонско предградие, възпроизведено с най-малки подробности, от калта по паважа до „саждите“, които падат от сивото небе. Мършава котка души умряла птица в канавката. До нея седи умиращо момиче, босо, облечено само в риза, дългите му коси докосват камъните. Счупената паничка за подаяния се въргаля на улицата, а по обърнатото нагоре лице играе светъл лъч. Рамката, изработена по поръчка на художника, е украсена с откъс от едноименното му стихотворение:

Невинност, не познала злоба земна,

неомърсена от греховна плът,

сега напускаш таз обвивка тленна

и слагаш край на земния си път.

От всички най-злочеста си била,

но свеждат ангели пред теб чела

сега, когато редом с Господ Бог

пристъпяш ти в небесния чертог.

Някога се възхищавах на господин Честър за това, че може с такава лекота да пише истински стихове. Харесвах исичко, което правеше, плачех от обида от нелюбезните отзиви на господин Ръскин за първата му изложба. Сега бегло си спомнях времето, когато го боготворях, когато ревниво пазех всяка написана дума, всяка захвърлена рисунка. Спомнях си трепетната благодарност, която изпитах, когато предложи да ми наеме учители, неизразимата радост от подслушания разговор в библиотеката между него и майка ми. Леля Мей прие с недоверие идеята за брака ми с толкова по-възрастен от мен мъж. Но майка ми бе заслепена от мисълта за всички възможности, които господин Честър можеше да предостави на дъщеря й. Колкото до мен, аз бях заслепена от самия господин Честър и на седемнайсет години се омъжих за него.

Омъжих се за него!

Яростно заработих с иглата — първи бод зад игла, втори бод накръст, — внезапно обезумяла от гняв и омраза. Бродерията беше наполовина готова, моделът бе дело на Хенри, изпълнен с ярки, богати, цветове: Спящата красавица в легло, цялото увито в пълзящи рози. Дори в този недовършен вид лицето на спящото момиче приличаше на моето.

Един бод накръст, втори зад игла… забивах игла в бродерията, без повече да броя бодовете, без да се старая, просто бодях тъканта с неудържимо ожесточение, разкъсвайки фината бродерия, златните нишки. Неусетно за себе си се бях разридала с цяло гърло, без сълзи — дрезгав примитивен плач, който по друго време би ме ужасил.

— И таз добра, госпожице Ефи! — беше гласът на Таби, уплашен до степен да предизвика подобно неуместно обръщение.

Извадена от транса на яростта, аз се сепнах и вдигнах глава. На пухкавото добродушно лице на Таби се бе изписала тревога.

— Ама какво сте направили? Горките ви ръце… и хубавата ви бродерия! О, господарке!

Погледнах с учудване надолу и видях ръцете си целите в кръв от десетките убождания с иглата. Кръвта беше оставила петна по плата и половината лице на спящото момиче бе зацапано. Аз оставих развалената бродерия и направих опит да се усмихна.

— О, мила Таби — казах кротко, — колко съм непохватна.

Тя понечи да каже нещо и в очите й се появиха сълзи.

— Няма нищо, Таби, добре съм, благодаря. Ще отида да си измия ръцете.

— Но, господарке, не трябва ли да вземете малко лауданум? Докторът…

— Таби, ще бъдеш ли така добра да прибереш нещата ми за бродиране? Няма да ми трябват повече за днес.

— Да, господарке — сковано отговори Таби, но не помръдна да изпълни заповедта, а проследи с поглед неуверените ми стъпки към вратата и непохватните ми опити да чавъртя дръжката с окървавени ръце като безумен убиец.

Бях зле почти два месеца, преди лекарят да обяви, че вече съм в състояние да посрещам гости. Не че имаше кой да ме посещава: майка ми дойде веднъж да ми говори за новите си тоалети и да ме увери, че все още имам достатъчно време да създам деца, леля Мей дойде два пъти да поседи мълчаливо с мен, говорейки на общи теми с любезност, доста различна от обичайния й начин на общуване. Милата леля Мей! Да знаеше само как исках да поговоря с нея, но отворех ли уста, щях да й разкажа всичко — неща, които не бях готова да призная дори пред себе си, — затова мълчах, преструвах се, че съм щастлива и че тази неприветлива, строга къща е моят дом. Леля Мей не ми повярва и за секунда, но заради мен се опитваше да крие неприязънта си към Хенри, като разговаряше сковано, нервно, изпъната като струна на стола си.

Хенри я харесваше точно толкова, колкото тя него, и кисело отбелязваше, че след посещенията й аз винаги изглеждам уморена. Веднъж тя рязко отвърна на тази забележка. Хенри победоносно й предложи да се въздържи от бъдещи посещения в този дом, докато не се научи на по-любезен начин на общуване: той няма да търпи жена му да слуша подобни препирни. Леля Мей промърмори нещо под поса си и си тръгна с вид на човек, станал жертва на несправедливи обвинения. Гледах я от прозореца как се отдалечава, малка и сива под студеното небе, и разбрах, че Хенри е постигнал своето. Бях само негова. Завинаги.

Беше март и макар времето да бе още доста студено, слънцето грееше и във въздуха се долавяше уханието на приближаващата пролет. От всекидневната има хубав изглед към градината с езерото и грижливо поддържаните лехи с цветя, а в онази сутрин аз позирах за Хенри пред големия еркерен прозорец. Все още бях много бледа, но ярката слънчева светлина огряваще бузите ми и разпуснатата ми коса и аз почувствах как ме изпълва доволство и радост от живота.

Искаше ми се да съм в градината, да усещам хладния полъх върху кожата си и влагата на тревата по глезените си. Искаше ми се да помириша земята, да легна върху нея и да я захапя, да се търкулна в зеленината като котка, която си играе…

— Ефи, стой неподвижно! — гласът на Хенри ме върна в реалността. — Застани в три четвърти, ако обичаш, и гледай да не изтървеш цимбала. Знаеш, че платих много за него. Така е по-добре. Не забравяй, че искам по възможност картината да е готова за изложбата, а не остана никакво време.

Аз заех правилната поза и наместих инструмента в скута си. Вече четири седмици работехме по последната идея на Хенри — „Девойка с цимбал“, на която аз трябваше да бъда загадъчната девойка от стихотворението на Колридж. Хенри си я представяше като „младо момиче, цялото в бяло, седнало на пасторална пейка, подгънало единия крак под тялото си, очарователно вглъбено в музикалните си занимания. Зад гърба му се простира пейзаж с дървета, а в далечината се издига митичната планина.“

Аз знаех стихотворението наизуст и често си бях представяла този сюжет, затова си позволих да отбележа, че според мен „абисинската девойка“ би трябвало да бъде много по-смугла и екзотична от безцветното момиче, което аз можех да представя, но отговорът на господин Честър не остави у мен никакво съмнение относно мнението му за моя вкус, бил той по повод изобразително изкуство, литература или нещо друго. Собствените ми усилия в рисуването и съчиняването на поезия бяха достатъчно доказателство. И все пак си спомням — преди Хенри да ми забрани да си губя времето в области, в които не съм надарена, — спомням си как гледах празното платно пред себе си, сякаш беше безкрайна вселена, и изпитвах радост, радост и нещо като наченки на страст.

Страст?

Първата брачна нощ, когато господин Честър дойде при мен с виновен и въодушевен поглед, ме научи на всичко, което трябваше да знам за страстта. Моето невинно желание тутакси охлади неговото, гледката на голото ми тяло го накара да коленичи — не с възторг, а с разкаяние. След това любовният му акт беше неудоволствие и за двама ни, хладно, безрадостно съвкупление като скачването на два локомотива. След като заченах детето, и това престана.

Така и не разбрах какво стана. Баща ми винаги ми беше казвал, че няма нищо лошо във физическото сливане между мъж и жена, които се обичат; това е дар от Бога, казваше той, за продължаването на рода. Ние сме чувстващи същества, невинни, докато злите помисли пропъдят невинността ни. Първородният ни грях не е стремежът към познание, а срамът, който Адам и Ева са изпитали от голотата си. Тъкмо този срам ги е пропъдил от Райската градина и до ден днешен не ни позволява да влезем в нея.

Горкият татко! Той никога не би разбрал студеното презрение, с което ме погледна Хенри, когато се отдръпна от прегръдките ми.

— Нямаш ли срам, жено? — попита той.

Срам? Не знаех какво е срам, преди да опозная Хенри.

И все пак у мен имаше плам, който нито смъртта на детето ми, нито хладината в брака ми можеха да потушат; и понякога въпреки ледените окови на живота си усещах как нещо у мен се размърдва, нещо, което ме плашеше. Докато гледах лицето на Хенри, съсредоточен в рисуването, внезапно изпитах рязко отвращение. Прииска ми се да хвърля цимбала на земята, да скоча от стола и да затанцувам гола, безсрамна под лъчите на пролетното слънце. Желанието беше непреодолимо и преди да се усетя, вече стоях права, крещях с цяло гърло с дрезгав, отчаян глас… Но Хенри изобщо не ме чу. Той продължаваше доволно да се мръщи над рисунката си, като поглеждаше за секунда към някакъв предмет зад гърба ми и после отново свеждаше очи към листа си. Рязко се извърнах и видях себе си, неизменно седяща на стола с цимбала в ръце.

Изпитах осъзнато чувство на облекчение и възторг. На никого не бях разказала за случката в църквата, макар че често се сещах за нея, като все повече се убеждавах, че трябва да е било халюцинация вследствие на лауданума и че едва ли ще се повтори. Но този път от вчера не бях вземала капки — не бях болна — и го нямаше онова усещане за гадене и спираловидно издигане нагоре, което бях изпитала в църквата. Предпазливо сведох поглед надолу: новото ми „тяло“ беше бяло, голо копие на онова, което бях напуснала. То излъчваше слаба сребриста светлина. Аз усещах мекия килим под краката си и хладината на въздуха по кожата си. Бях изпълнена с енергия и въодушевление, всичките ми сетива се бяха изострили и бяха придобили нови измерения извън сковаващата обвивка на тялото.

Внимателно се приближих към физическото си тяло и се запитах дали ако го докосна, ще се върна обратно в него; ръката ми премина безпрепятствено през дрехите и плътта. За миг изпитах странното усещане на пребиваване между две състояния: тялото ми — полусъблечена дреха на истинската ми жива същност. После се върнах обратно в него. Светът безшумно се намести около мен. След това отново изскочих навън, обзета от възторг при мисълта, че сега мога лесно да правя това, когато си поискам. След като придобих увереност, аз леко се понесох из стаята. Прииска ми се да направя някаква дяволия, затова скочих на главата на Хенри и се завъртях на темето му, но той нито за секунда не се откъсна от рисунката си. Спуснах се долу, изтичах до прозореца и погледнах навън, готова да скоча в градината, но реших да не оставям физическото си тяло толкова далеч зад себе си. Бързо погледнах назад, за да се уверя, че всичко е наред, и отхвърлила всяка предпазливост заедно с всички земни тегла, преминах през стъклото и излязох в градината.

Така гъсеницата мечтае да полети или какавидата мечтае да напусне тъмната си копринена люлка.

А аз? Какво крехко, опасно същество ще излезе от моя пашкул?

Ще полетя ли?

Или ще ужиля?