Джоан Харис
Спи, бледа сестро (58)

56

Еуфорията ми трая до пристигането на „Кромуел Скуеър“. Там видях клонките джел на вратата и ме обзе някаква апатия, сетивата ми изтръпнаха при мисълта за сцената, която трябваше да разиграя пред Таби, когато неизбежно Ефи не си дойдеше у дома. Ръката ми беше на дръжката, когато вратата рязко се отвори и се показа лицето на Таби, усмихнато и сияещо от въодушевление. Тя хвърли поглед към пакетите в ръцете ми и нададе радостен възглас.

— О, господине — каза, — как ще се зарадва госпожа Честър! Къщата също стана чудна, а сладкишът изстива във фурната. О, боже мой!

Аз кимнах малко вдървено.

— Много работа си свъртяла. Би ли отнесла тези пакети в гостната? — подадох й покупките. — А после може би ще пийна чаша бренди.

— Разбира се, господине.

Тя се засуети с подаръците, развълнувана като дете, и аз кисело се усмихнах.

Докато пиех брендито си в библиотеката, донесоха и коледното дърво. Видях как носачът и Таби го сложиха в гостната, а после тя започна да го украсява със стъклени топки и гирлянди и да лепи с восък малки бели свещички по върховете на клоните. Гледката беше странно приятна. Аз седях пред камината с притворени очи, свежият носталгичен мирис на борови иглички изпълваше ноздрите ми и изведнъж се почувствах приятно объркан, сякаш друг, по-млад Хенри Честър очакваше Коледа и вълшебна изненада…

Започна да се стъмнява: Таби запали свещи над камината и сложи още дърва в огъня, стаята се изпълни с домашна топлота, с блясък, които въпреки иронията на обстоятелствата ми подействаха много силно: действителността на миналата нощ ми се стори далечна като спомените от детството и когато се обърнах към Таби, почти бях убеден в собствената си измислица.

— Таби, колко е часът?

— Малко след четири, господине — отвърна тя, като сложи последната свещичка на дървото. — Може би ще искате чаша чай и парче пай с месо?

— Да, много добре ще ми дойде — одобрително казах аз. — Всъщност можеш да донесеш цял чайник: госпожа Честър каза, че ще си дойде най-късно в четири.

— Ще й донеса и парче от празничния сладкиш — добродушно предложи Таби. — Сигурно ще е премръзнала.

Е, чайникът, паят и сладкишът стояха на масата близо час, преди да започна да се преструвам на неспокоен. Беше по-просто, отколкото очаквах. Всъщност с наближаването на нощта досегашното ми безразличие започна да се разсейва и аз станах неспокоен, без да знам защо. Допи ми се и си сипах бренди, но от брендито ми стана горещо и главата ми се замая. Погледът ми току се спираше на пакета с копринената наметка, сложен под коледното дърво. Не ме свърташе.

Накрая позвъних на Таби.

— Няма ли вести от госпожа Честър? — попитах аз. — Каза, че ще се върне към четири, а сега минава пет.

— Няма, господине — кротко отвърна Таби. — Но аз не бих се тревожила. Сигурно е спряла да поприказва с някого. Едва ли ще се забави.

— Надявам се да не се е случило нещо — казах.

— О, не, господине — отговори тя и поклати глава. — Убедена съм, че пътува насам.

Изчаках, докато коледните свещи над камината изгоряха. Свещичките на дървото отдавна бяха угаснали и Таби вече ги беше заменила с нови, за да може Ефи да ги види, като се върне. Аз пих кафе, за да се съвзема, опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа върху танцуващите редове. Накрая извадих скицника и започнах да рисувам, като насочвах мислите си към линиите и повърхността на хартията, към молива, но главата ми беше като кошер смълчани пчели. Когато часовникът на камината удари седем, аз вдигнах глава и посегнах към шнура на звънеца. Движението ми замря до средата, ръката ми увисна във въздуха като ръка на марионетка: забелязах нещо край елхата. Ето. Пердето се помръдна — съвсем леко, сякаш подръпнато от невидими пръсти. Напрегнах слуха си и долових нещо подобно на ехтене, като струна, докосната от вятър. Стана течение и ярката хартия на подаръците под елхата изшумоля. Стъклена топка се завъртя от само себе си и по близката стена пробягаха арпеджи от светлина. После — тишина.

Абсурдно, казах си с укротен гняв. Беше течение, неуплътнена рамка на прозореца, отворена врата някъде в къщата. Абсурдно бе да си въобразявам, че Ефи стои отвън на прозореца, Ефи с дългата си светла коса, развяна около бялото гладно лице… Ефи, дошла да вземе подаръка си… и може би да остави подарък.

— Абсурдно! — произнесох аз и гласът ми отекна утешително плътен на фона на нощта. Абсурдно.

И все пак въпреки абсурда осъзнах, че трябва да отида до прозореца, да отметна тежкия брокат, да надзърна през дебелото стъкло навън. Осветена от лампите, улицата беше пуста, бяла: нито една следа не смущаваше повърхността на искрящия сняг.

Дръпнах шнура на звънеца.

— Таби, няма ли вести от госпожа Честър?

— Не, господине — този път тя не изглеждаше толкова безгрижна: Ефи закъсняваше с три часа, а снегът отново бе започнал да вали, задушавайки нощта под тежестта си.

— Искам да отидеш с файтон до „Кранборн Али“ и да провериш дали госпожа Честър е тръгнала за вкъщи. Аз ще остана да чакам тук за всеки случай, ако нещо е станало.

— Господине? — колебливо попита Таби. — Нали не мислите, че може… Не знам дали…

— Прави каквото ти казвам — сопнах се аз и сложих две гвинеи в ръката й. — Побързай и не спирай никъде по пътя — направих опит за мрачна усмивка. — Може би излишно се тревожа, Таби, но в град като Лондон… Върви. И бързо се връщай!

— Да, господине — отвърна тя намръщена и през прозореца я видях как увита от глава до пети в шаловете и пелерината си, бързо нагазва в недокоснатия сняг.

Когато се върна, с нея имаше двама полицаи.

Не можах да не се стъписам виновно, когато ги видях да влизат през портата — единият висок и слаб, другият набит като Таби — и тромаво да си проправят път през гъстия сняг до вратата на къщата ми. Дори в паниката, която барабанеше по гръбнака ми, аз едва потиснах смеха си — колкото горчив, толкова и неустоим. С една ръка измъкнах окаченото на верижка шишенце хлорал, изтръсках три кристалчета и ги изпих с последната глътка бренди. Почувствах как гримасата на киселото ми веселие се отпуска. Наложих си да седна и да чакам.

Когато ги чух да чукат на вратата, скочих от стола си и едва не се търкулнах по стълбите, докато тичах да отворя. При вида на Таби, която стоеше със зачервени от напиращите сълзи очи, и на служителите на реда, гологлави, с пресилено безизразни физиономии, аз почувствах как лицето ми увисва в уплашено предчувствие.

— Ефи! — гласът ми прозвуча дрезгаво: позволих на цялото напрегнато отчаяние на вечерта да се излее в тези две срички. — Намерихте ли я? Добре ли е?

Високият полицай заговори, като грижливо поддържаше неутрален тон:

— Сержант Мърл, господине. А това — той с дълга костелива ръка посочи колегата до себе си — е полицай Хокинс.

— Съпругата ми… — гласът ми отекна неравно от едва овладения смях — несъмнено сержант Мърл бе решил, че съм отчаян. — Къде е съпругата ми?

— Господине, боя се, че госпожа Честър изобщо не е пристигнала на „Кранборн Али“. Госпожа Шелбек не си бе ше вкъщи, но госпожица Шелбек, сестра й, беше много разтревожена. Едва я убедихме да не идва с нас до тук.

Намръщих се и объркано поклатих глава.

— Но…

— Може ли да влезем за момент, господине?

— Разбира се — тук почти не ми се налагаше да играя: от пиенето, хлорала и опънатите нерви вече ми се виеше свят и залитах. Улових се за рамката на вратата, за да запазя равновесие. Едва не паднах.

Тънката ръка на Мърл се оказа изненадващо силна. Когато залитнах, той ме улови и ме поведе към топлината на гостната. Полицай Хокинс ни последва, а Таби завършваше шествието.

— Госпожо Гонт, може би трябва да донесете чаша чай на господин Честър — тихо предложи Мърл. — Не ми изглежда добре.

Таби излезе от стаята, като хвърли поглед през рамо към двамата полицаи и на лицето й се изписа уплаха. Аз тежко се отпуснах на дивана.

— Извинете, сержант — казах. — Наскоро боледувах, а и състоянието на жена ми ме изтощи донякъде. Моля ви, не се бойте да ми кажете истината. Госпожица Шелбек изненадана ли беше, че Ефи е искала да отиде на „Кранборн Али“?

— Много беше изненадана, господине — отвърна Мърл с равен глас. — Каза, че съпругата ви не е споменала и дума за това.

— О, боже! — обхванах главата си с ръце, за да прикрия насмешката, която чувствах, че мъчително се прокрадва на изопнатото ми лице. — Изобщо не биваше да я пускам! Трябваше да отида с нея, независимо от мнението на лекаря. Трябваше да се досетя.

— Господине?

Аз погледнах с подивели очи.

— Жена ми не за пръв път страда от… пропуски в паметта — обясних тъжно. — Приятелят ми доктор Ръсел, специалист по душевни болести, я прегледа преди десетина дни. Тя страда от… истерия, мисли, че някой я преследва — оставих лицето си да затрепери, сякаш бях готов да се разплача. — Боже мой! — възкликнах отчаяно. — Защо я пуснах да излезе? — рязко станах и хванах Мърл за ръката. — Трябва да я намерите, сержант. Бог знае къде се е загубила. Всичко… — гласът ми тревожно потрепера. — Всичко може да се е случило.

И тогава се разплаках, наистина се разплаках, сълзите потекоха по лицето ми, задавиха ме. Разтърсих се от силни истерични ридания, освобождавайки мъката и отровния си смях на неравни глътки. Но докато плачех, заровил лице в ръцете си, не можех да не почувствам нещо като злобна радост, хладно, механично трепкане в камерите на сърцето си, съзнанието, че мъката ми — ако наистина беше мъка — не е по Ефи или който и да било друг, за когото можех да се сетя.