Джоан Харис
Спи, бледа сестро (10)

8

Никога не съм харесвал Моузес Харпър. Изключително опасна и пресметлива личност: носеха се слухове, че се занимава с всевъзможни тъмни дела, от фалшификации до изнудване, макар че всички тези слухове, които по необясними причини допринасяха за все по-големия му успех сред дамите, оставаха непотвърдени.

Лично аз го намирах за долен тип без морал, който демонстрираше обноски само в случаите, когато искаше да се хареса. Беше нещо като човек на изкуството, макар че творбите, които бях виждал — както живопис, така и поезия, — имаха за цел единствено да шокират публиката. Изкуството му не беше нито хармонично, нито достоверно: той изпитваше слабост към гротескното, абсурдното и вулгарното.

Въпреки неприязънта си към вулгарни хора аз осъзнах, че връзките, с които Харпър се е сдобил, могат да ми бъдат от полза: впрочем идеята ми за портрет беше отлична и можеше да привлече вниманието на Академията. Вече бях излагал „Малката просякиня“ и „Спящата красавица“: отзивите на критиците бяха окуражителни, макар че „Таймс“ осъди избора ми на модел, определяйки го като „безцветен“, и предложи да разширя тематиката. Поради тази причина изоставих последната си картина и веднага се захванах да скицирам Харпър, макар че подобна близост не ми допадаше — репутацията му беше такава, че не ми се искаше Ефи да общува с него, не че би окуражила човек като него, както разбирате, но не ми харесваше той да я гледа, да се държи непристойно с нея, да я ухажва.

Така или иначе, нямах голям избор: Ефи отново беше болна и аз си направих малко ателие на горния етаж, където можех да работя. Най-често Харпър сядаше в градината или във всекидневната, а аз го рисувах от различни ъгли, докато Ефи се занимаваше с бродерията си или четеше книга, видимо доволна от мълчаливата ни компания. Тя не проявяваше никакъв интерес към Харпър, но това не ми носеше голяма утеха. Всъщност бих се радвал много повече, ако тя ни обръщаше поне някакво внимание.

Ефи се интересуваше единствено от книгите си. Преди два-три дни я бях заварил да чете изключително неподходящ за нея роман, чудовищна творба от някой си Елис Бел — „Брулени хълмове“ или нещо подобно. Непристойната книга вече бе предизвикала едно от онези състояния на униние, така чести у нея, и когато я взех от ръцете й — за нейно добро, — неблагодарницата дръзна да избухне в жестока истерия и ми се разкрещя: „Как се осмеляваш да ми прибираш книгите?“ Започна да ридае като разглезено дете. Само силна доза лауданум можа да я укроти и следващите няколко дни Ефи прекара на легло, твърде слаба и вяла, за да може да стане. След като позакрепна, аз й казах, че отдавна ми се струва, че прекалява с четенето и то я прави капризна. Не одобрявах и това, че предизвиква болнавост, породена от безделие. Казах й, че не мога да възразя срещу възпитателни християнски четива, но й забраних да чете повече романи и всичко освен най-лека поезия. И без това беше достатъчно нестабилна.

Каквото и да ви е казала за мен, аз не бях груб с нея: виждах лабилността й и се стараех да я контролирам, като окуражавах Ефи да се занимава с дейности, подходящи за една млада жена. Бродерията й лежеше непокътната от седмици и аз я накарах да поднови работата по нея. Не заради мен — заради нея. Знаех, че иска да притежава талант като мен: в детските си години тя се опитваше да рисува сцени от любими стихотворения, но аз винаги се стараех да бъда честен с нея, не я ласкаех, за да спечеля благоразположението й, а й казвах горчивата истина: жените като правило не са създадени за изкуство, техните заложби са в сферата на непретенциозните домашни занимания.

Но Ефи беше своенравна, упорстваше и продължаваше с цапаниците си, казваше, че рисува онова, което вижда в мечтите си. Мечти! Казах й, че трябва да мечтае по-малко и ца обръща повече внимание на съпружеските си задължения.

Разбирате ли, аз бях загрижен за нея. Обичах я твърде много, за да я оставя да се заблуждава със суетни приумици. Толкова дълго бях пазил чистотата й, бях живял с несъвършенствата й, бях й простил за семето на злото, което като всички жени носеше у себе си. А какво ми даде тя в замяна? Капризи, приумици, истерии и заблуди. Не се заблуждавайте от невинния й вид, както правех аз! И тя като майка ми беше порочна, пъпката на неразцъфналата младост бе черна в сърцевината си. Откъде можех да знам? Бог в жестоката си ревност я беше изпратил на пътя ми, за да ме изпита. Пуснете само една жена в Царството небесно и аз се обзалагам, че тя ще изхвърли от там всички блажени един по един — ангели, архангели и всички останали.

Проклета да е! Тя ме направи такъв, какъвто ме виждате сега, осакатен, паднал ангел със семе на змия в замръзналото сърце. Разрежете една ябълка и ще видите Звездата, събрала в себе си семената на проклятието: Бог го е знаел още тогава, той знае всичко, вижда всичко. Как ли се е смял, докато е изваждал реброто от спящото тяло на Адам! И сега като че ли чувам смеха му… и в мрака си ругая и проклинам светлината. Двайсет зрънца хлорал ще купят мълчанието ти.