Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

37

Тази седмица виждах жена си по-малко от когато и да било. Нищо не можех да направя: изведнъж започнах да не понасям присъствието й, миризмата й, гласа й. Бях вкусил по-вълнуваща плът и сега болнавата бледност на Ефи ме ужасяваше. Тя постоянно миришеше на лауданум — вземаше лекарството начесто, без да я карам — и забелязвах, че с напредъка на деня, когато лауданумът започваше да губи пъздействието си, Ефи ставаше все по-нервна. Ядеше малко и говореше още по-малко, димносивият й поглед сякаш ме обвиняваше. Котката постоянно седеше в скута й като зла познайница и ме съзерцаваше с присвитите си жълти очи. Напук на себе си постепенно започнах да си внушавам, че те двете ме съдят, че прозират в мен чак до гънките на мозъка ми.

Не можех да го понеса и написах на доктор Ръсел, като изразих загриженост за душевното състояние на жена си. До ден днешен не мога да си обясня защо го направих. Може би още тогава бях разбрал, че животът ми с Ефи ще бъде непоносим, след като съм попаднал във вълшебния плен на Марта. Няколко пъти се срещнах с доктор Ръсел, казах му, че новото лекарство хлорал е точно това, от което съм имал нужда, за да се преборя с безсънието си — докторът с основание отбеляза, че лекарството няма странични ефекти — и заговорих за явното пристрастяване на Ефи към лауданума.

Ръсел ме слушаше с любезен, почтителен интерес, умните му сиви очи блестяха от увлечение, докато изброяваше различните мании, на които са податливи жените, привеждайки примери на истерична каталепсия, шизофрения и нимфомания. Колкото по-слаб е интелектът на жената, обясняваше ми той, толкова по-податлива е тя на психични заболявания и тази мисъл като че ли го изпълваше с абстрактната наслада на истинския учен. Хрумна ми, че в лицето на Ръсел имам безценен съюзник. Изследовател, който търси все по-екзотични случаи на лудост, колекционер на увредени мозъци. Един ден — мисълта за това вече се беше оформила в главата ми, но аз деликатно я отлагах за по-далечно бъдеще — можех да го убедя да прибави и Ефи към колекцията си. Прибрах писмата му и ги заключих в едно чекмедже в бюрото си със съзнателната невъзмутимост на отровител, който прибира смъртоносното шишенце, за да го използва след време.

Прекарвах цели дни в ателието си, като се мъчех да довърша „Картоиграчите“, и за пръв път в живота си рисувах без модел пред себе си. Ровех се в паметта си за нейните полузапомнени черти и рисувах направо на платното с маслени бои и пастел. Откривах, че тя като по чудо придобива очертания под пръстите ми и си припомнях докосването на косата й, топлината на кожата й, небрежното завъртане на главата й. Не правех етюди, а рисувах направо с усърдието на влюбен: на скулите й грееше червеникава светлина и подчертаваше уязвимия дързък контур на долната челюст и бледата трепкаща извивка на устните, заблудена светлинка от камината се отразяваше във въглените на очите й. Устата беше леко напрегната, жената гледаше седналия срещу нея играч, но на тъмните й вежди играеше иронична извивка, която говореше за победоносна насмешка. Рисувах фигурата й в тъмни цветове, за да подчертая лицето — може би най-изразителното, което някога бях рисувал — и подсилих водопада на косата с червен нимб, който й придаваше опасно, двойствено сияние като на опожарен град. Пет дни се трудих трескаво над моята Дама пика, като потъмнявах завършените места на платното, за да може зрителят да се насочи към лицето й — единствено към лицето й.

Веднъж ми се стори, че в живите изменчиви черти долавям съвсем бегла прилика с Ефи, но още щом формулирах тази мисъл в главата си, осъзнах, че съм сгрешил. Марта така кипеше от живот, че не можеше да се сравнява с бедната ми малка просякиня — все едно да сравниш пламък с лист хартия. Инстинктивно предположих, че ако двете се срещнат, Ефи ще бъде изцяло погълната от хищната енергия на Марта.

Цяла седмица аз вехнех по нея, а нощем се въртях и мятах под тежките завивки и Божието око се впиваше като нокът в темето ми. Чаршафите ми пареха с горещата влага на тялото ми, не можех да понасям собствената си миризма, но продължавах да копнея по нея.

В продължение на шест нощи крадях сън от шишето с хлорал — помня блясъка на тъмносиньото стъкло, хладна противоотрова срещу пурпурните ми сънища. Съсипан от опустошителната си треска и похот, аз посрещнах утрото на четвъртък с предчувствие за обреченост. Грешка беше да отивам при нея втори път — сега го знаех. Нямаше Шехеразада, нямаше феерично момиче с гранатови очи. Днес тя щеше да се окаже евтина проститутка, хитро осветена и гримирана, но все пак проститутка, изгубила цялата си нежна алхимия. Днес вече го знаех.

 

Пристигнах в полунощ: видях как часовникът в коридора отбелязва решителната минута и потръпнах от лошо предчуствие, когато отекнаха ударите на кръглия час. След като звуците потънаха в тишината, зад гърба ми се отвори врата и в коридора се появи Фани, ослепителна в жълтата си брокатена рокля и коси като лозови филизи. Около глезените й се увиваха две котки и аз се помъчих да избегна мълчаливите им презрителни погледи, когато Фани ме поведе не към червената гостна от миналия път, а нагоре по стълбите към стая на първия етаж, в която никога преди не бях влизал.

Тя почука по вратата и безмълвно я отвори. Вътре беше почти тъмно, светлината от коридора за миг разруши деликатното осветление вътре в стаята. Чух как вратата се затръшна зад гърба ми и в първия миг се огледах объркан. Стаята беше просторна и почти празна, осветена от няколко газени лампи със сини стъклени абажури. За момент това ме наведе на мисълта за шишето хлорал, което обещаваше хладна забрава, и аз потръпнах. Осъзнах, че това не е внушение: в стаята беше студено, мъртвият огън в камината беше заслонен от тъмен лакиран китайски параван. Част от пода беше покрита с килими, но стените бяха голи и стаята изглеждаше мъртва, без следа от разкоша на червената гостна. Единствената мебел, която успях да видя, беше малка масичка, на която стояха синя гарафа и чаша.

— Заповядай, сипи си питие — изсъска глас зад гърба ми и изведнъж тя се озова в стаята — странно колко невидима можеше да изглежда, когато пожелаеше. Черната й коса (защо си бях помислил, че е червена? Тя беше гарвановочерна, черна като на Дамата пика) падаше като дъжд между разперените й ръце. Тя беше бледа като дим на мъртвешката светлина, очертанията на устата й бяха замъглени, очите й искряха кобалтови на готически бледия фон на лицето. Роклята й беше от някакъв твърд плат, който се издуваше над уязвимата й плът и изглеждаше някак неуместно пищен в голата обстановка, сякаш момичето беше забравена кукла в пуста работилница и само чакаше да навият механизма й.

Машинално си сипах ликьор от синята като метличина гарафа — той беше сладникав и силен, с натрапчив вкус на хвойна — и отново се помъчих да овладея усещането си за нереалност. За миг се запитах дали в питието няма хлорал, защото чувствах как потъвам в мътна забрава, фигурата на Марта се полюшваше като призрак в подводна светлина — удавена русалка, от чиято коса се носи мирис на водорасли и разложение. После студените й ръце се увиха около мен и аз почувствах как устните й бегло докосват моите, гласът й — едва доловим злокобен шепот в ушите ми. Паднах върху нея, стиснал роклята й в ръце, и я съборих със себе си на пода, на мътното морско дъно, кръвта й нахлу в ушите ми, плътта й приятно удави чувството ми на греховна вина.

Когато най-после се почувствах удовлетворен, ние се отпуснахме на меките сини килими и тя ми зашепна дълга, подобна на сън приказка за една жена, която променяла облика си с луната и всеки месец израствала от малко момиче до красива жена и накрая до страшна старица… после аз отново я пожелах и се гмурнах в нея като делфин във вълна.

— Трябва да те видя отново. Трябва скоро да те видя пак.

— Идния четвъртък — шепотът й прозвуча делово, безстрастно, почти сухо: глас на евтина уличница, която говори с клиент по работа.

— Не! Искам да се видим по-рано.

Тя разсеяно поклати глава. Матовият брокат на роклята й покриваше коленете и глезените, а нагоре тялото й беше голо като луната, зърната на гърдите й изпъкваха в най-нежното синьо на фона на бялата кожа.

— Можем да се виждаме само веднъж в седмицата — търпеливо каза тя. — Само в четвъртък. Само тук.

— Защо? — гневът се разля в мен като киселина. — Нали ти плащам? Какво правиш през останалите дни от седмицата? С кого се виждаш?

Забравената Коломбина ми се усмихна нежно сред водопада от влажни къдрици.

— Но аз те обичам! — окаян стиснах тънката й ръка, толкова силно, че можех да и оставя синини, жаден, неутолимо жаден. — Обичам… (Прозрение.) Обичам те!

Светлината се раздвижи: хлоралните очи отразиха молещото ми лице. Тя леко склони глава като дете, заслушано в приказка.

Невъзмутимо каза:

— Не. Не ме обичаш. Не достатъчно. Още не.

Тя махна с ръка, за да прекъсне гневния ми протест, и започна да облича роклята си с непохватна грация, като глезено момиченце, което навлича дрехите на майка си.

— Ще ме обикнеш, Хенри — каза тихо. — Скоро ще ме обикнеш.

Дълго лежах сам в синята стая, сгушен в копнежа си. На пода до краката ми лежеше забравено копринено шалче: аз го стисках и въртях в ръцете си, сякаш някакво примитивно желание ме подтикваше да стисна и извия бледия й врат… но Шехеразада си беше отишла, следвана по петите от своите вълци.

Марта. Марта. Марта! Това име ме подлудяваше. Марта, моята евтина сукуба, моето бледо чезнещо лунно дете. Къде се прибираш, любима моя? В някоя тъмна подводна крипта, където живеят русалки? В каменен кръг, където с други вещици танцуваш до зори? Или се разхождаш край реката с начервени устни и скъсена рокля? Търкаляш ли се в мръсни улички с бездомници и сакати просяци? Какво искаш от мен, Марта? Кажи ми какво е и ще го получиш. Каквото и да е то.

Каквото и да е.