Джоан Харис
Спи, бледа сестро (7)

5

Тя лъже, повярвайте ми. Винаги съм се държал добре с нея, винаги. Дадох й повече любов, отколкото една жена има право да иска: боготворих я, дадох душата си за нея. Дадох й всичко, от което имаше нужда: сватба в бяло, дадох й хубавата си къща, изкуството си, поезията си. В деня, когато тя се омъжи за мен, аз бях най-щастливият човек на света.

Тя развали всичко, точно като прародителката си Ева в Райската градина. Семето беше покълнало в нея въпреки грижите ми. Трябваше да го предвидя.

Какво ви е казала? Че съм я отхвърлил? Че съм бил студен към нея? Помня как ме чакаше в спалнята след края на сватбената церемония: цялата в бяло, с разпусната коса, разпиляна по възглавниците и леглото чак до пода. За миг ми се стори, че е заспала. Промъкнах се в леглото, като внимавах да не я събудя, тялото ми — тръпнещо от ужасяваща нежност. Най-много от всичко исках да легна до нея, да вдъхна уханието й, люляка в косите й. В този миг се почувствах блажен: единственото ми желание беше към съня, към сладостта и невинността й и със сълзи на очи положих глава на възглавницата до нея.

За миг се възцари покой, после очите й се отвориха. Видях лицето си като в магически кристал: малко петънце, отразено в зениците й. Хладните й бледи ръце плъзнаха около врата ми. Почувствах как напук на себе си й отвръщам. Дотогава само я бях целувал, нищо повече, и когато тя допря устни до моите, сякаш потънах в нея, шепите ми се напълниха с косата й и с мекотата на гърдите й…

Трябваше да умра още тогава: никой мъж не е способен да понесе такова блаженство и смут. Усещах горещото й тяло през тънкия плат на нощницата, пробудения копнеж в себе си — и изведнъж се пренесох в онзи далечен ден в стаята на майка ми, ноздрите ми се изпълниха с ухание на жасмин, отново изпитах нагорещената до бяло възбуда, която ме беше обладала, която още ме владее. Не можех да помръдна. Не вярвах, че ще намеря сили да се извърна. Възможно е да съм извикал от отчаяние и омраза към себе си. Ефи се притискаше към мен като фурия: когато опитах да се освободя от нея, тя се метна отгоре ми и ме прикова към възглавницата, дългите й крака се увиха около мен, устата й се долепи до моята.

Почувствах соления вкус на устните й и започнах да потъвам в нея, косата й бе впримчила устата ми, очите ми и всичко наоколо като паяжина на някаква зловеща богиня паяк. Тя хвърли нощницата си, тъй както змия хвърля кожата си, и ме възседна като страховита жена кентавър, дръзко отметнала глава назад, отхвърлила всякаква скромност и приличие. За миг не можах да устоя: единствената мисъл в главата ми беше похотта.

Когато отново бях в състояние да мисля, ужасът ме прикова за леглото: къде беше моята просякиня, моята спяща красавица, моята бледа сестра? Къде беше детето, което така грижливо бях възпитал? Сега то беше голяма жена, потънала в горещия мрак на желанието си. Тя затвори очи и аз успях да се освободя от магията й, отблъснах я с цялата жестокост, на която омекналите ми ръце бяха способни. Очите й рязко се отвориха и за малко отново да потъна в дълбините им, но впрегнах всички сили на здравия си разум, за да се задържа на повърхността, и извърнах лице.

Тя нямаше срам. Последната ми надежда за спасение бе открадната от това момиче и аз го осъзнах с непоносима горчивина. Още усещах соления вкус на целувката й в устата си, споменът за допира й до кожата ми ме омайваше и аз проклех слабата си греховна плът. Проклех и нея, тази Ева на падението ми: проклех бялата й кожа и дълбоките като пещери очи, и косата, която ме караше да копнея до полуда по нея. От очите ми рукнаха сълзи, аз паднах на колене и започнах да моля за прошка. Но Бог не ми отвърна и мракът се изпълни с танцуващите демони на похотта ми. Ефи не разбра защо съм се отдръпнал от нея и отначало се опита да ме привлече със сълзи и ласки.

— Какво има? — тихо попита тя и ако не знаех, че е обладана до мозъка на костите от същия демон, който бе обладал и мен, бих се заклел, че е невинна. Гласът й звучеше колебливо като на малко момиче, а ръцете й около врата ми бяха нежни и любящи като на десетгодишно дете.

Не се осмелявах да й отговоря, затова гневно я отблъснах с ръце, стиснати в юмруци.

— Моля те… Хенри… — за пръв път ме наричаше с малкото ми име и интимността в това обръщение ме накара да се вцепеня от угризение.

— Не ме наричай така!

Тя се смути и плъзна ръка в моята — не знам дали искаше да утеши себе си или мен.

— Но…

— Замълчи! Не навреди ли вече достатъчно?

Може би наистина не разбираше каква непоправима вреда е нанесла: видях объркването и смутената й невинност и я намразих за това. Тя се разплака и аз я намразих още повече. По-добре да беше умряла преди това плътско боричкане в горещата нощ! По-добре да беше умряла, повторих си с ожесточение. Безсрамието й уби моето малко момиче още в първата нощ, когато то стана мое. Тя обрече и двама ни, а сега щеше да остане с мен до края на живота си като живо напомняне за смъртта на всичките ми илюзии.

— Не разбирам. Къде сгреших? — гласът на Ефи звучеше така искрено, така уязвимо в мрака.

Аз се изсмях горчиво.

— Мислех, че си чиста. Мислех, че макар и всички жени — дори собствената ми майка — да са уличници, ти поне не си омърсена.

— Не разби…

— Слушай! — гневно я прекъснах аз. — Наблюдавах те как растеш. Държах те настрана от другите деца. Пазех те. Кога се научи на това? Кой те научи? Дали докато съм те рисувал като Дева Мария, Жулиета и млада послушница, ти вече не си се мятала в леглото нощем, сънувайки своя любовник? Дали в майската вечер не си се оглеждала във водата с надеждата да срещнеш погледа му? — аз я сграбчих за раменете и я разтърсих. — Кажи ми!

Тя се измъкна от ръцете ми разтреперана. Дори тогава видът на голото й тяло ме възбуди и аз хвърлих отгоре й одеяло.

— Покрий се, за бога! — извиках и прехапах устни, за да овладея истерията.

Ефи се загърна плътно в одеялото, очите й — огромни, непроницаеми.

— Не разбирам — каза тя накрая. — Мислех, че ме обичаш. Защо се страхуваш да ме направиш своя жена?

— Не се страхувам! — сопнах се аз ядосан. — Ние можем да споделяме толкова неща. Защо да опорочаваме всичко заради един прост акт? Любовта ми към теб е чиста, чиста като любовта на детето към майката. Ти я превръщаш в нещо срамно.

— Но нещо, което доставя удоволствие… — започна Ефи.

— Не! — прекъснах я аз. — Това не е истинското, неомърсено удоволствие на чистия брак. Това може да съществува само в Бога. Плътта е от дявола и всичките му удоволствия са гнусни и покварени. Довери ми се, Ефи. Ние сме над това. Аз искам да те запазя невинна. Искам да те запазя красива.

Но тя беше обърнала лице към стената и лежеше плътно загърната в одеялото.