Джоан Харис
Спи, бледа сестро (22)

20

По някаква причина стаята ми се струваше позната. Докато витаех и душата ми ту излизаше от тялото, ту се прибираше в него като дух в бутилка, сякаш видях малкото легло с юргана на кръпки, нощната масичка, стола, картинките на стената с очите на спомена. Моуз, Хенри, необяснимата лудост, която ме беше обзела на гробището — всичко сега бе сведено до сън, сън в съня всред плаващия мрак. Смътно помнех пристигането си на „Крук Стрийт“, качването по стълбите… приятелски ръце в моите, лица, имена. Момиче приблизително на моята възраст с лъскава червена коса и изумрудени обеци на ушите: Изи. Закръглена добродушна дама, с дълбоко изрязано деколте над пищната бяла гръд: Вайълет. Стройно момиче с китайски черти и коса като гарваново крило, с по един нефритен пръстен на всеки пръст: Гейбриъл Чоу.

Помнех имената им, гласовете им, нежното преплитане на ухания от напудрените им кожи, докато ме събличаха и миеха лицето ми с топла ароматна вода… после всичко потъна в мъгла за кратко, а след това се озовах чиста и удобно сгушена на тясното детско креватче, облечена в детска ленена нощница, с коса, сресана и сплетена за сън. Поспах малко, събудих се и повиках майка си, отново десетгодишна и уплашена от тъмното. После дойде Фани и ми донесе нещо топло и сладко за пиене, но в съзнанието си я обърках с майка си и започнах тихо да плача.

— Не му позволявай да се върне… — молех я аз. — Не го пускай да влезе, не пускай лошия човек!

По някаква причина се страхувах, че Хенри ще дойде и ще ме нарани, макар Хенри да спеше в леглото си на мили от тук, а в трескавото си объркване аз се притисках към Фани, наричах я „майко“ и плачех. Може би в питието имаше лауданум, защото отново заспах за кратко, а когато се събудих с пламнала глава и пресъхнала уста, изпитах страх. Скочих в леглото с чувството, че някой стои отвън. Дъските на пода изскърцаха и когато погледнах тънкия сноп светлина под вратата, видях нечия сянка, дочух тихо дрезгаво дишане. В този миг ме обзе дива, буйна паника, аз легнах и се завих презглава с юргана, но дори през шума на чаршафите дишането продължаваше да отеква в главата ми и ми се стори, че чувам скърцане на метал по дърво, сякаш чудовището завърташе дръжката на вратата. Напук на себе си надзърнах и видях как снопът светлина става все по-широка и по-широка ивица, докато на вратата се появи четвъртит силует на мъж.

Хенри!

В първия миг се усъмних дали лекарството не предизвиква халюцинации: всяка разумна мисъл бе потънала в непрогледен ужас и аз отново започнах да губя представа за самоличността си. Вече не бях Ефи, а по-младо момиче, дете, призрак…

— Кой е там? — гласът му прозвуча рязко, но не гневно: можех да отгатна, че се чувства неловко. Тъй като не отговорих, той повиши тон почти до пискливост: — Попитах кой е там! Чувам, че има някой. Кой е?

Аз се размърдах безпомощно и Хенри пристъпи напред.

— Чувам те, малка вещице. Чувам те в тъмното. Коя си?

С глас, който не приличаше на моя, промърморих първото име, което ми хрумна:

— Марта… Марта Милър. Моля ви, оставете ме, вървете си.

Хенри тъкмо беше пристъпил отново напред, когато чу името. Беше на три крачки от мен и макар че той не ме виждаше, аз различавах лицето му на светлината от стълбището — ококорено и стъписано от нещо подобно на страх.

— Искам да те видя — в гласа му долових нещо повече от любопитство. — Излез на светло, за да те видя!

Той ме сграбчи, аз се отдръпнах и паднах от леглото, като се озовах на място, където мракът беше още по-гъст. Ударих крака си в леглото и се развиках:

— Моля ви! Оставете ме! Махнете се!

Хенри тихо изруга и пристъпи още напред в мрака.

— Няма да те нараня, обещавам — каза с треперещ, престорено нежен глас. — Просто искам да видя лицето ти. По дяволите! — изруга той, когато се удари в нощната масичка. — Ела тук, ти казвам!

Изведнъж по стълбището отекнаха забързани стъпки; аз надникнах иззад крака на леглото и видях Фани с поднос с мляко и бисквити в ръце, вдигнала вежди в хладно изумление. Хенри за секунда изскочи от стаята. Когато ги зърнах за пръв път застанали един до друг на стълбището, останах поразена от това колко висока изглеждаше Фани: тя гордо се извисяваше над Хенри, внушителна като египетска богиня. Видимо стреснат, той разпери ръце с молба.

— Кой беше там, в стаята? — попита, сякаш се извиняваше.

Усмивката на Фани бе блестяща и хладна като натрошено стъкло.

— Племенницата ми Марта — отвърна тя. — Болна е, има треска. Защо питаш? — във въпроса й личеше предизвикателство, но Хенри отмести поглед неловко, явно неудовлетворен.

— Дочух шум… — започна да се оправдава той. — Аз… Шумът ме изнерви. А и тя не искаше да се покаже, палавницата… — Хенри се изсмя пресилено. — Не знаех, че имаш племенница — в забележката му се долавяше въпрос.

— Някой ден ще я видиш — обеща Фани, влезе в стаята, остави подноса на нощната масичка и затвори вратата. — Хайде, Хенри — твърдо каза тя, тъй като той явно се колебаеше, и след малко чух стъпките им да се отдалечават по коридора към стълбите.